За да разбереш един град или човек, трябва да се отдалечиш. Ние всички сме в плен на чувства и пристрастия. Навлекът, мекерето, парвенюто винаги е наясно къде му е най-изгодно, пред иконата на кой политически шарлатанин да пали дебели владишки свещи, ръка да целува, задник да върти с лъстив поглед в лъжовните очи на родения да бъде предател. – Аноним (1947)
6 uni 1998
Георги Стойков Раковски (1921-1867): от мюсюлмански дервиш в ранната младост и неволен агент на френската дипломация на Балканите до слуга на безличния сръбски княз Михаил Обренович, от "удивително лоялен към Турция и султана" в най-първите броеве на своя вестник "Дунавски лебед" – название, подсказващо за чистосърдечна простотия и слабост към ковьорчета с лебеди в бистро езеро покрай тиролски замък. Същият този будала, наивник се изкачва до върха на българското ни самосъзнание и достойнство. Воден от грандоманския си нрав, два пъти организира Българска легия, име, заимствано от корсиканеца Бонапарт Наполеон, явно бленува да се види цар на Велика България; представям си го как се кипри пред огледало с варакосана корона от хартия или тенеке от консерва, наметнат с атлазена покривка за маса в качеството й на хермелинов владетелски плащ. Какви низини и какъв подем, леле!!! В един само живот да издрапаш от участта на турски бръснат дервиш до идеолог на Българската ни държавност. Страховито! Вж. https://bg-istoria.animatherapy.com/%D0%B3%D0%B5%D0%BE%D1%80%D0%B3%D0%B8-%D1%80%D0%B0%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D1%81%D0%BA%D0%B8/
Цитат от книгата, стр. 115 (изд. 1985): "Тези историко-теоретически съчинения... го разкриват може би по-ярко като писател, отколкото поезията и диалозите му; в тях е целият той – с естествен слог и тон, с необхватното богатство от житейски и духовен опит, с тънък хумор и богато въображение, с ярките спомени, с неподражаемата си и възхитителна импровизация, която започва от интимния спомен, за да отлети докъм философията на Българската ни история". И по-нататък в същия абзац: "Жалко, че не тази традиция в българската историография получи у нас развитие, че историците ни престанаха да са писатели, а писателите – да са историци и идеолози. В историята на църковната борба по-късно победи изцяло немският педантизъм и ученост, за сметка на неповторимото съчетание от писател и историк... Всичките романтично-приземени образи са на фона на великолепния и могъщия център за християнството на Ориента, какъвто някога е бил помюсюлманченият Цариград".
Детайл от посрещането, което ни устрои притеснената бивша колежка. Открила го е Re., когато възрастната вече дама ни покани в оскъдно подредения си апартамент. От десетилетия там всичко си е на същото място: диванче, разбрицан бюфет с витринка, очукани столове, протрит жакардов килим. Мъжът й, с шапка от вестник, майстори по току-що отлятата плоча за допълнителна тераска, а "баба В.", както сама се нарече, ни въведе с Re. в апартамента си, докато да й надпиша книгата си "Кардиф". Та ето го детайла, видян с орлово око от Re. Като приседнала съвсем в крайчеца на охлузения стол в собствения си дом и заела стойката на малко момиченце, В. скрила босите си, деформирани от износени стари обувки нозе под стола... Ех, бабо В., колко партайска злобичка имаше някога в изсъсканите през зъби приказки: "Ти тук заемаш мястото на някое наше момче!" или "Пък тоя Жоро Б. как не го е страх, че го цитират по Свободна Европа!" Други такива реплики съм забравил, ала помня бляскащите от "пролетарска злоба" красиви, искрящи зелени очи, глупостта да ме чукне с нокът по челото, демек: Зелен си, моето момче, виждаме те, като на длан те виждаме, че не ти е чист косъмът. Сгрешил е онзи, дето е проявил слабост към теб**. Говореше не лично от свое име, а от името на черния Янко Дунев Янков (1944-2023), когато ме калесваше за доносник на мистичната Държавна сигурност в мензата на Софийския университет през есента на 1969 г. Буквално думите му, когато измънках, че не мога да пазя тайни и ще им съсипя организацията: "Ние много внимателно сме те огледали, ти не се тревожи. Напиши си саморъчно биографията, добави две твои снимки като за паспорт към молбата си за информатор, и всеки месец ще имаш чисти 80 лева". Нищо работа! Да му представям всяка седмица по страничка-две с информация кой от състудентите влиза в черквата "Александър Невски", кой разправя вицове срещу Тодор Живков и Политбюро, кой се кани да забегне в гнилия Запад. Вж. https://www.24chasa.bg/bulgaria/article/14658465
Каквото и тук да кажа, Наташа е от онези образи в живота ми, които са ми пример за рицарски жест, поднасян в критични за мен обстоятелства. Макар все още да не мога да съм великодушен към нея, за мен си остава образ на партиен праведник, влязъл в противоречие с вродената си човещина. Когато зарязах с Ася и дъщеричката ни Вера, която беше едва шестмесечно бебче, ъгловата стая на улица "Янко Сакъзов" 28 след изпълнение на майка ми пазарджиклийката и се понесохме по улиците на Пловдив с моята добруджанка, двайсетгодишно женче, чужденка в този враждебен, византийски в пошлостта и лицемерието си град с двумесечното ни бебче Вера и единственото ни имущество: очукана детска количка трета употреба, студентския ми куфар и пазарска чанта с бебешките пелени, моите добри приятели и колеги от редакцията на вестника ме окайваха, но В. се разтърча да ми помогне, и като й отказвали отвсякъде, въпреки влиянието, което тук и там имала, прие ни в маломерното си жилище в жилищен блок. И тримата: аз, жена ми и бебето, преспивахме цяла седмица в едно от трите стайчета, в най-уютно подреденото.
Имам ли право да се дразня на В. за комунистическите й илюзии? Нима по-малко от останалите българи страдат днес редниците сред "най-достойните рожби на народа", сочени някога за образец, крачещи винаги в челните редички с вперен в трибуната с официалните лица взор, предпазени от неприятности зад зидовете на партийното си членство, което ги делеше от нас, простосмъртните безпартийни българи в Народна република България? Не мога да съм злопаметен към хора от типа В. Да, унижавани бяхме и от тях, но силно ми се иска да повярвам, че под просташката грандомания и отмъстителност това са били порядъчни хора. Който ги дели от нас, дали не бърка?!Все повече оредяваме българите по род и вяра, че да се цепим на наши и ваши. Как, обаче, да простя греховете на онзи милион бивши партайци, чрез чието мълчаливо съгласие след Десети ноември изпъплиха езуити като Луканов и Премянов (от БЗНС) и цялата им монолитна дружина от висшите етажи на ЦеКа и Политбюро, и Държавна сигурност?
Бившите партайци във всеки случай са ми ясни, по-ясни от пръкналите се за една нощ дисиденти, християни, царисти, кресливи демократи, борци за права и свободи, които пъргаво обсадиха опразнените наужким коридори на властта. Тези залетели се към висините университетски тарикати позволиха на печените висши управленци от бившия режим да се примъкнат към многохилядните новопокръстени привърженици на десетките след 1990 г. нови партии и движения, и така "най-достойните" избягнаха публичното порицание, строг отчет за предателствата спрямо нацията от далечното минало до наши дни. Размиването на отговорността не е ли Цена, която и правнуците ни ще изплащат, ако дотогава според плановете новият Биг Брадър отвъд Голямата вода позволи да я има България, или не ни превърне в територия за разселените по резервати у нас местни индиански племена със своите племенни вождове?
* Не са истинските имена.
** Който трябва, той ще се познае.