.jpg)
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1581.)
Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме-излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли...– Шекспир (1564-1616)
13 uli 1998
ДЪРВЕНИЯТ ИВАН
Таня – сестричката на колегата ми по български в училище Невена Ичевска, дала на Иван Сарандев* сборника ми "Кардиф" и господинът сухо отговорил: "Благодаря". Не може тъй да се поднася мижавата стихосбирчица на някой си супер-неизвестен автор пред трона на Негово Високопреосвещенство проф., член-кор. на БАН, д-р на науките и прочие. Може би трябваше да привържа книжлето си с розова панделка. Да не беше Михаил Берберов, нямаше и да подозирам, че съществува "Дървеният Иван". Кой да знае на Иван какво му се случило, та реагирал тъй строго, толкова нафукано! Каквото и да прави обаче, станало е невъзвратимото: в моите лични представи този присадил се в грандоманска София ямболия ми е положителен герой. Съжалявам, че някъде в безпорядъчните ни преображения по Българско съм се разминал с човека, който най-добре и най-отблизо познава Михаил Берберов... Вечно припреният на вид, ала иначе вътрешно строго подреден, самовзискателен и етичен Иван – запотен, пристигащ все отнякъде или заминаващ нанякъде с неизменното си черно дипломатическо куфарче, натъпкано с лекции за пред студентите-филолози, ми е светъл, показателен образ на типичния университетски преподавател, край когото истинският ни живот вакханално преминава с панаирджийските си суети, шарении, несрети и възторжени крясъци.
6 uli 1998
"Просто, ясно и силно творчество" наричат през 1861 г. българските народни песни братя Миладинови. Да пишеш просто и ясно, и силно, го разбирам като да се откажеш от високопарните словоизлияния, назидания и дантелени кухи фрази. Пробвах да си съставя Български показалец на наши национални личности, които ценя.
Паисий Хилендарски (1722-1773) от Самоковския край. На двайсет и три – вече бил калугер в Света гора; на четирийсет, приключва своя "История славеноболгарская о народе, о цареи и о святих болгарских и о въсех деяния и бития болгарская". Та ето в "Предословие к хотещим читати и послушати в историцу сию" е онова чудно, мило и простичко в скромността си "Читаите и знаите да не бивате от други родове и язици подметаеми и укоряеми". Но защо му било назидателното и гръмовно "О неразумни и юроде! Поради что се срамиш да се наречеш болгарин". Звучи ми както възгласа на библейския Мойсей... Каквото и щат да си разправят университетските телци, Паисий е старозаветна фигура в националната ни духовност: и драматичен, и тъй настойчив, монолитен в националния пантеон на затаеното ни родно Българско самосъзнание.
Софроний Врачански (1739-1813) от Котел. По коледните и по новогодишните наши християнски празници през далечната 1765 г. 26-годишният Стойко Владиславов – бъдещият Софроний, посреща 43-годишния Паисий, който донася в Котел "История славянобългарска", и като краснописец, Стойко й направил препис. След трийсетина години, от 1794 до 1803 г., вече е Врачански епископ (висша свещеническа степен). От 1806 до 1812 г. – съавтор на милозливи послания до Високите имперски канцеларии на могъща Русия. Когато през 1809 г. Руската армия нахлува отсам Дунав в пределите на Българското землище от Османската империя в помощ уж на въстаналите сърби и българите от Видинско и Врачанско, каква ли празнична радост ще да е била! Горките нашенци! Една империя отваря война с друга империя само за да присъедини повече народ към своите крепостни данъкоплатци. На същата 1812 г. начеват Наполеоновите завоевателни походи в Русия, та и затова руските пехотинци се изтеглили от Северна България. Отстъпвайки наедно с тях, в несретата си поемат десетки хиляди нашенци с кокошките, покъщнината, челядта към непознатите земи. Ей този Стойко-Софроний е първият модерен автор в Новейшата ни История, с кротката си самоирония, хленча, надеждите, притесненията си, ми е толкова по човешки близък!!! Животът му за мен е фрагмент от Новия завет, където не Господ Бог, а грешният наивен човек става обект за съчувствие, тъга и възхищение.
Стефан Богориди (1780-1859) от Котел. Княз! Внук на Софроний; същинското му име е Стойко Цонков Стойков. Издъхва от камък в бъбреците на 1 август сред Цариград. Дарил имот над Босфора за желязната черква "Свети Стефан", знак за българщината. Издигнал се в живота от котленец до имперски съветник на султан Абдул Меджид.
Александър Екзарх (1808-1891) от Стара Загора. Учи медицина, математика, поживял в Букурещ, Будапеща и Мюнхен. От 1836 г. насетне пише послания, той пък: към разни му там френски политически персони; тревожил ги за участта на българите, обърнати в най-долна рая за Османския султан. Приел го на аудиенция лично френският първи министър. Голям праз! – замислих се, какво ли ги било дерт френските политици, ама нейсе! Та към кого ли друг в онази, заетата със своите си мераци и дертове Европа да се обърне! Та този Александър Стоилов Боев, каквото си му е светкото име, се явява първият нашенец, прогласил пред Европа Българската кауза. През 1866 г. го виждам честит съветник в Парижкия отдел на... Османското имперско външно министерство. Чудна съдба! По-показателно е, че след войната от 1877-1878 г. генерал-губернаторът на автономна на Високата порта Източна Румелия Алеко Богориди (1822-1910) – внук на Софроний Врачански, като генерал-губернатор на Тракия, го назначава за префект на Филибе (Пловдив). Четири месеца кметувал, па се споминал заралията Алеко.
Неофит Бозвели (1784-1848) – как па до днес нищо не съм знаел за него!
Паисий Хилендарски (1722-1773) от Самоковския край. На двайсет и три – вече бил калугер в Света гора; на четирийсет, приключва своя "История славеноболгарская о народе, о цареи и о святих болгарских и о въсех деяния и бития болгарская". Та ето в "Предословие к хотещим читати и послушати в историцу сию" е онова чудно, мило и простичко в скромността си "Читаите и знаите да не бивате от други родове и язици подметаеми и укоряеми". Но защо му било назидателното и гръмовно "О неразумни и юроде! Поради что се срамиш да се наречеш болгарин". Звучи ми както възгласа на библейския Мойсей... Каквото и щат да си разправят университетските телци, Паисий е старозаветна фигура в националната ни духовност: и драматичен, и тъй настойчив, монолитен в националния пантеон на затаеното ни родно Българско самосъзнание.
Софроний Врачански (1739-1813) от Котел. По коледните и по новогодишните наши християнски празници през далечната 1765 г. 26-годишният Стойко Владиславов – бъдещият Софроний, посреща 43-годишния Паисий, който донася в Котел "История славянобългарска", и като краснописец, Стойко й направил препис. След трийсетина години, от 1794 до 1803 г., вече е Врачански епископ (висша свещеническа степен). От 1806 до 1812 г. – съавтор на милозливи послания до Високите имперски канцеларии на могъща Русия. Когато през 1809 г. Руската армия нахлува отсам Дунав в пределите на Българското землище от Османската империя в помощ уж на въстаналите сърби и българите от Видинско и Врачанско, каква ли празнична радост ще да е била! Горките нашенци! Една империя отваря война с друга империя само за да присъедини повече народ към своите крепостни данъкоплатци. На същата 1812 г. начеват Наполеоновите завоевателни походи в Русия, та и затова руските пехотинци се изтеглили от Северна България. Отстъпвайки наедно с тях, в несретата си поемат десетки хиляди нашенци с кокошките, покъщнината, челядта към непознатите земи. Ей този Стойко-Софроний е първият модерен автор в Новейшата ни История, с кротката си самоирония, хленча, надеждите, притесненията си, ми е толкова по човешки близък!!! Животът му за мен е фрагмент от Новия завет, където не Господ Бог, а грешният наивен човек става обект за съчувствие, тъга и възхищение.
Стефан Богориди (1780-1859) от Котел. Княз! Внук на Софроний; същинското му име е Стойко Цонков Стойков. Издъхва от камък в бъбреците на 1 август сред Цариград. Дарил имот над Босфора за желязната черква "Свети Стефан", знак за българщината. Издигнал се в живота от котленец до имперски съветник на султан Абдул Меджид.
Васил Априлов (1789-1847).
Иларион Макариополски (1812-1875) от Елена – селище на "консервативните тежки чорбаджии", които придирчиво, под око се отнасяли към всяко чуждо на местния ред и тертип ново. "Гледай! Гледай бе! – възкликнал при минаването си през този градец Мидхат паша (1822-1884) – надменен османлия до мозъка на костите си. – В едно нищо и никакво таквоз ми ти място да се роди едно момче, да порасне, да се покалугери, да стане владика и тъй да разбърка света!" Какъв ли знак ще да е била тази лакърдия от неговата висока позиция в империята! Похвала или яд на интелигентен, ловък враг?
Гавраил Кръстевич (1813-1910).
Д-р Стоян Чомаков (1819-1893), родом и духом от Филибе (гърчеещия се Пловдив). В най-жестоките за пробуждащите си нашенци времена – българин доктор, страхотно!
Георги Стойков Раковски (1821-1867) от Котел.
Петко Рачов Славейков (1827-1895) от бастисаното след предателство Търново.
Драган Цанков (1828-1911), роден в Свищов, учил в Елена, Одеса, Киев, учителствал в Галац. Във Виена издал на немски: от какъв ли зор, Българска граматика. От 1853 г. собственик на печатница в Цариград; през 1879 г. губернатор на Варна. И като връх на този турлю-гювеч от жизненост, оказва се, бил католик-униатец.
Тодор Бурмов (1834-1906).
И взех, че се спрях дотук. Ясно ми е вече какво да питам: Абе, какво учат днешните любознателни азбукарчета в часовете по Роден език и Родна история? Защо за тези и стотиците великолепни представители на Българското национално самосъзнание и духовност днешните българи така оскъдно и едностранчиво знаем! Родната история според версията, която се преподава в днешното училище, гъмжи от храбри хъшове, хайдути, пламенни войводи, четници, бунтовници и революционери, професионални или случайни конспиратори. За да влезе една личност в обгорените от възпламенен барут и подгизнали от християнска кръв нейни страници, въпросната личност сякаш задължително трябва да е била стреляна, кълцана, клана, бесена, пърлена на бавен огън, драна на ченгел, жива заравяна в гроба? Къде са великите стопани, уседналите в традиционния бит и манталитет, ориентираните към по-бавната, далеч по-сигурната перспектива! Сбутани в прашасали кътове на Миналото, тях ги обсъждат единствено строго профилирани персони с титла професор, член-кор. на БАН, д-р на еди какви си науки, академик...
Кога сравнявам моя си български род с образи от могъщата чужда
историография, пък и с днешните мои съвременници от т.нар. цивилизован свят,
самочувствието, че съм издънка от непрекъснато бастисван корен, колкото и
героично да ме подканва да изглеждам в собствените си очи на българин, не ми
помага особено, хич даже! И сега вече иде ред за по-важното питане. Това ачик очевадно пренебрежение към този терк неслучайни българи в читанките ни по
история случайно ли е или избиваме комплекс за малодушие, които мекерета на "демократичната" власт кресливо ни внушават, като на хора,
недостойни за коравите си предци
Иларион Макариополски (1812-1875) от Елена – селище на "консервативните тежки чорбаджии", които придирчиво, под око се отнасяли към всяко чуждо на местния ред и тертип ново. "Гледай! Гледай бе! – възкликнал при минаването си през този градец Мидхат паша (1822-1884) – надменен османлия до мозъка на костите си. – В едно нищо и никакво таквоз ми ти място да се роди едно момче, да порасне, да се покалугери, да стане владика и тъй да разбърка света!" Какъв ли знак ще да е била тази лакърдия от неговата висока позиция в империята! Похвала или яд на интелигентен, ловък враг?
Петко Рачов Славейков (1827-1895) от бастисаното след предателство Търново.
Драган Цанков (1828-1911), роден в Свищов, учил в Елена, Одеса, Киев, учителствал в Галац. Във Виена издал на немски: от какъв ли зор, Българска граматика. От 1853 г. собственик на печатница в Цариград; през 1879 г. губернатор на Варна. И като връх на този турлю-гювеч от жизненост, оказва се, бил католик-униатец.
Тодор Бурмов (1834-1906).
И взех, че се спрях дотук. Ясно ми е вече какво да питам: Абе, какво учат днешните любознателни азбукарчета в часовете по Роден език и Родна история? Защо за тези и стотиците великолепни представители на Българското национално самосъзнание и духовност днешните българи така оскъдно и едностранчиво знаем! Родната история според версията, която се преподава в днешното училище, гъмжи от храбри хъшове, хайдути, пламенни войводи, четници, бунтовници и революционери, професионални или случайни конспиратори. За да влезе една личност в обгорените от възпламенен барут и подгизнали от християнска кръв нейни страници, въпросната личност сякаш задължително трябва да е била стреляна, кълцана, клана, бесена, пърлена на бавен огън, драна на ченгел, жива заравяна в гроба? Къде са великите стопани, уседналите в традиционния бит и манталитет, ориентираните към по-бавната, далеч по-сигурната перспектива! Сбутани в прашасали кътове на Миналото, тях ги обсъждат единствено строго профилирани персони с титла професор, член-кор. на БАН, д-р на еди какви си науки, академик...
Драган Цанков (1828-1911), роден в Свищов, учил в Елена, Одеса, Киев, учителствал в Галац. Във Виена издал на немски: от какъв ли зор, Българска граматика. От 1853 г. собственик на печатница в Цариград; през 1879 г. губернатор на Варна. И като връх на този турлю-гювеч от жизненост, оказва се, бил католик-униатец.
Тодор Бурмов (1834-1906).
И взех, че се спрях дотук. Ясно ми е вече какво да питам: Абе, какво учат днешните любознателни азбукарчета в часовете по Роден език и Родна история? Защо за тези и стотиците великолепни представители на Българското национално самосъзнание и духовност днешните българи така оскъдно и едностранчиво знаем! Родната история според версията, която се преподава в днешното училище, гъмжи от храбри хъшове, хайдути, пламенни войводи, четници, бунтовници и революционери, професионални или случайни конспиратори. За да влезе една личност в обгорените от възпламенен барут и подгизнали от християнска кръв нейни страници, въпросната личност сякаш задължително трябва да е била стреляна, кълцана, клана, бесена, пърлена на бавен огън, драна на ченгел, жива заравяна в гроба? Къде са великите стопани, уседналите в традиционния бит и манталитет, ориентираните към по-бавната, далеч по-сигурната перспектива! Сбутани в прашасали кътове на Миналото, тях ги обсъждат единствено строго профилирани персони с титла професор, член-кор. на БАН, д-р на еди какви си науки, академик...
Кога сравнявам моя си български род с образи от могъщата чужда
историография, пък и с днешните мои съвременници от т.нар. цивилизован свят,
самочувствието, че съм издънка от непрекъснато бастисван корен, колкото и
героично да ме подканва да изглеждам в собствените си очи на българин, не ми
помага особено, хич даже! И сега вече иде ред за по-важното питане. Това ачик очевадно пренебрежение към този терк неслучайни българи в читанките ни по
история случайно ли е или избиваме комплекс за малодушие, които мекерета на "демократичната" власт кресливо ни внушават, като на хора,
недостойни за коравите си предци
.jpg)
Пловдив – гнездо на пошлост и култура
Plovdiv
Илюстрации:- Иван Сарандев, пътник между звезди.
- С моята умница – петгодишната Вера.–––* Иван Сарандев (1934-2020) за мен е личност с висок статус сред на учените, занимаващи се с върхови творби на Българската модерна литературна класика, съжалявам за кончината на този съвестен, макар и дървен характер, но беше сред онези малцина от периода на моето студентство и десетина години след това, с които съм си сверявал мерките и теглилките. За него Мишо (Михаил Берберов) ми бе споменал: "Щом Иван те прие, аз съм спокоен" – каза го през 1969 г., след като активно вече пописвах на хонорар за вестник "Народна култура", където двамата бяха редактори. 
Иван настояваше да не ходя учител в Добруджа, ами да остана поне още шест месеца в София, докато се отвори място в щата на вестник "Народна култура", пък година по-късно беше ходатайствал пред приятеля си Генчо Арабаджиев – редактор във вестник "Народна младеж" и фактор в ЦК на ДКМС, да ме назначат на щат във вестника. Ходихме двама с Иван да му видя ведомствената боксониерка в жк Дървеница, която бе решил да ми предостави (приключил строежът на жилището за семейството му), само да бъде изпълнено условието: да ме вземат в столичния всекидневник, трябвало да имам постоянен адрес и жителство. Жена ми, с която по онова време деляхме стая с шестмесечната ни Вера, ми триеше сол на главата защо не съм послушал Иван да поживея известно време сам в столицата, докато си стъпя на краката, пък после двете с бебчето щели да дойдат при мен. Отказах на Иван Сарандев да ходя в София, която ми бе предостатъчно опротивяла през четирите години следване в СУ-то, с лафа "Камъкът си тежи на мястото. А моето място е Пловдив и никъде другаде". Ще те споменавам с добро, Иване! Имам и други – чисто човешки, спомени за теб, за привидната ти сдържаност и хладина, но и за приятелското ти съпричастие зад дървеното наглед държане. Вж. https://www.plovdiv24.bg/novini/plovdiv/Pochina-prof-Ivan-Sarandev-942618 Бел.м., tisss.
Илюстрации:
- Иван Сарандев, пътник между звезди.
- С моята умница – петгодишната Вера.
- С моята умница – петгодишната Вера.
–––
* Иван Сарандев (1934-2020) за мен е личност с висок статус сред на учените, занимаващи се с върхови творби на Българската модерна литературна класика, съжалявам за кончината на този съвестен, макар и дървен характер, но беше сред онези малцина от периода на моето студентство и десетина години след това, с които съм си сверявал мерките и теглилките. За него Мишо (Михаил Берберов) ми бе споменал: "Щом Иван те прие, аз съм спокоен" – каза го през 1969 г., след като активно вече пописвах на хонорар за вестник "Народна култура", където двамата бяха редактори.
Иван настояваше да не ходя учител в Добруджа, ами да остана поне още шест месеца в София, докато се отвори място в щата на вестник "Народна култура", пък година по-късно беше ходатайствал пред приятеля си Генчо Арабаджиев – редактор във вестник "Народна младеж" и фактор в ЦК на ДКМС, да ме назначат на щат във вестника. Ходихме двама с Иван да му видя ведомствената боксониерка в жк Дървеница, която бе решил да ми предостави (приключил строежът на жилището за семейството му), само да бъде изпълнено условието: да ме вземат в столичния всекидневник, трябвало да имам постоянен адрес и жителство. Жена ми, с която по онова време деляхме стая с шестмесечната ни Вера, ми триеше сол на главата защо не съм послушал Иван да поживея известно време сам в столицата, докато си стъпя на краката, пък после двете с бебчето щели да дойдат при мен. Отказах на Иван Сарандев да ходя в София, която ми бе предостатъчно опротивяла през четирите години следване в СУ-то, с лафа "Камъкът си тежи на мястото. А моето място е Пловдив и никъде другаде". Ще те споменавам с добро, Иване! Имам и други – чисто човешки, спомени за теб, за привидната ти сдържаност и хладина, но и за приятелското ти съпричастие зад дървеното наглед държане. Вж. https://www.plovdiv24.bg/novini/plovdiv/Pochina-prof-Ivan-Sarandev-942618 Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
