Докато съквартирантът петокурсникът Богдан от Перник се любеше с евентуалната си бъдеща годеница в квартирата ни за трима, микробиологът Пешо от Кубрат си бе в родния град, аз зъзнех във входа на пететажния жилищен блок срещу обителта ни до каците с кисело зеле у позамогнали се шопи на ул. "Георги Гачев" № 20, в софийския квартал Герена, вперил зъркели в очакване кога най-сетне прозорецът на мазенцето широко ще се отвори и светналата мижава лампа ще ми даде знак, че мога вече да се прибирам, да се пъхна премръзнал в студентското си легло. Кому ли да разправя, че за мен това е Герена, Столица на прасетата и кокошките, ровещи из купчините боклук, сгурия и шетащи наоколо плешиви тлъсти плъхове в коритото на канала с помийната слузеста вода, зад който канал денонощно тракаха машини на мърляв предачен цех. В късната есен и цялата зима по радиото на Богдан от Перник, който някак ми мязаше на актьора Марчело Мастрояни, често пускаха любимия ми хит на Адриано Челентано "Светът в ми-септима" и нощем си мечтаех за светлото бъдеще. – Аноним (1947)
Вера Минкова: – Е, не е чак толкова гадна София!
24 dec. 1990
Израснал съм в софийския квартал Орландовци, до квартал Хаджи Димитър; дели ги жп-линия... Родителите ми строиха къща, това си спомням от най-ранното детство. Имаше три-четири къщи, бедняшки нивички, зеленчукови градини. Имаше там някаква комшийска мобилизация да ни помагат. Родителите ми всичко вършеха с ръцете си... Живеехме в Перник и всеки ден след работа пътуваха до София – да строят. Бил съм осем-деветгодишен, събирахме се да играем в едно необятно пространство помежду градините зад къщата, в занемарена част, където си имахме игрище. Не, нямаше нищо необичайно. Бе спокойно, нищо особено не се случва... Мизерията на хората наоколо беше еднаква. Всички мечтаеха да имат своя къща... Най-често ритахме топка. Бяхме или от "Левски", или от ЦСКА. Около 1967-1968 година улиците бяха в кал до шия, без тротоари. На половин километър бе жп-линията, там си е и сега, служи да маневрират локомотивите на товарна гара Подуяне. Отвъд линията беше сметището – върховно удоволствие за нас, хлапетата от махалата, да ровим из боклуците, а после всеки да се хвали с богатства, които е изровил. Помня, по онова време доста възрастен народ също ровеше из това сметище – събираха стари железа, хартии, пластмасов отпадък. Всичко тук си беше обвито от лют смрадлив дим и създаваше някаква необикновена, апокалиптична картина.
Наблизо са гробищата. И те също бяха обект за нашите развлечения. Нощно време шетахме из тях: да докажем колко сме храбри... Когато вече сме ходели на училище, за първия учебен ден или за друг някой официален празник – 1 май, 24 май, 8 март, 9 септември или 7 ноември, събирахме цветята от гробищата и ги носехме за украса на нашето 58-о основно училище "Сергей Румянцев". Наблизо – пак в този район, е ТЕЦ "София". Имаше там плувен басейн и ние ходехме там да се къпем, а пазачите все ни гонеха. От десетгодишен тренирах борба в "Локомотив", цели две години. После към година и половина се занимавах с лека атлетика и плуване в "Левски" и в ЦСКА. Една година активно тренирах и с юношеския футболен отбор на "Славия". Минало!
Беше ми любопитно да ходя с другите хлапета да заничаме как погребват умрелите. Кой знае защо сме го правили! Всяка есен от училището ни караха да събираме диви кестени. И естествено пак шетахме из гробищата – този път за конски кестени. Гонеха ни и оттам, но пак се вмъквахме. Че къде да отидем! Тези картини дотук вероятно ще са укрепили у мен мечтата за големия чист град. Имал съм комплекси; например – как да заведа приятелите си от центъра на София по онези кални и непочистени улици до нашата къща. По-възрастните от нашата уличка – тя изобщо си нямаше име, казваха й "Новооткрита трета", после стана "Улица 477", сега също е с номер – води се "273-а" – та възрастните край нас се прехранваха с две професии: ако не милиционер, ватман/контрольор в софийския градски транспорт. И синовете им – мои връстници, станаха шофьори в градския транспорт, бачкьори в строителството или таксиметърджии.
Улицата ни си бе баш скандалджийска. Преобладаваха т.нар. "огойци" (от село Огоя, Софийско), имахме и от село Локорско. Само ние, дето дойдохме от Перник, станахме перничаните. Къщите ни бяха едноетажни, със занемарени дворчета, в които всеки си сееше всякакъв зарзават, като за себе си. Вечерно време мъжете се събираха в някое от дворчетата и пиеха гроздова, мастика, бира... Ечеше на поразия до късните часове креслива сръбска кръчмарска музика.
Срещу нас живееше диво семейство, бащата бе милиционер. Пиеше много. Няколко пъти прави опити да се самоубие, веднъж – помня, със сода каустик... Защо, за какво, кой да го знае! Училището не беше на почит в махалата. Сред нас беше гордост да си слаб ученик, да си с куп неизвинени отсъствия, повтарач или да имаш поправителен изпит. Учителите в тази среда възприемахме твърде особено. Имах съученик, помня, когато се прибирахме от някаква там празнична манифестация, напсува лошо една от учителките. Бе възрастна женица. Гледахме го, като да беше герой. Не го изключиха. Понеже съм бил нещо като лидер, учех се, пък и ми вървеше с уроците, заедно с още двама съученици трябваше в часа на същата напсувана (все едно идиотът публично я беше онодил) даскалица, да го изпедепсаме пред класа и той най-тържествено да й се извини. Голямо густо!
До центъра в София самостоятелно до 13-14-годишна възраст почти не съм ходил. Бил съм, ама групово – за манифестация, било за колективно посещение от училище на кино или на цирк. Махленският герой бе чешит, по прякор Мекси. Беше три-четири години по-голям от нас, авторитетът му се дължеше на силата му. Умееше да се бие, все си търсеше някой маляк, да го напердаши. Мекси рано се ожени и замина някъде, изгуби се като игла в купа сено. Изобщо, тези хора тук се раждаха, живееха и умираха безлични. Смъртта сякаш винаги е била между нас, редом с нас. Помня, един го убиха по време на лов. Помня писъците на близките му. На един 24 май комшията, бая пиян, беше паднал покрай кочината с прасето. Откарахме го с баща ми и още един съсед до "Пирогов". И в "Пирогов" установиха, че сме го закарали вече изстинал, мъртъв.
Другата София за себе си започнах да откривам, когато вече бях ученик в техникум "Вилхелм Пик" – доста престижно училище. Били сме луди по състава "Пинк Флойд" и по автомобили. В София имаше няколко заведения, където се събираше по-отбран свят. Едно от тези заведения бе "Варшава" в парка Заимов. Ние от крайните квартали сме се шашвали от добре облечените пилеещи пари тежкари. На мястото на днешното НДК-а бе градинката, която наричахме "Монте Карло". Големият шаш бе там. Въртеше се търговия с дрешки, патъци, злато, чейндж. Идеха с мощните си мотоциклети разни мамини синчета. Навъртаха се и лъскави мацета. Кой ги обличаше, кой ли им даваше парички, кой купуваше бижутата и дрешките на наклепаните до уши едва прохождащи в занаята курвенца? Мистерия! "Магурата" и "Краваят"... "Магурата" беше (и още си е) територия на т.нар. "попери" – глупендери, които се държат аристократски надменно, винаги са шик облечени, обаче не от нашите магазини с дрехи конфекция, ами момци и момиченца, разполагащи с валута и със скъпи мотоциклети и автомобили. Наред с тузарските рожби "Краваят" събираше и събра наследниците на онези от по-старото "Монте Карло" – разни пънкари, рокери, не по-малко паралии, нагли, демонстриращи пренебрежение към фасона на поперите. Когато са ставали кървави сбивания между двете групи софийски копелета и чейнжъджии тарикати, те винаги са почвали оттук.
Властта, партията-ръководителка, социализмът – то нищо не значеше, и не значи за тези утайки. Не че бяха против, но точно тук се отричаха и се отричат тези страховити за обикновения българин понятия. Публична тайна беше (и пак е), че това са рожбите на заможни родители с висок пост в държавната и партийната йерархия. Носеха се, и пак се носят легенди за синчетата на могъщи "хора на деня" в държавата. Например, как Калата – синчето на Милко Балев, влетял с новичък мотоциклет в заведението. Из цяла София с години се разнасяха пиянските истории на тези мамини чешити с разни леки момичета курвета, които сами им се навираха в ръцете.
Разбира се, че си мечтаехме да сме богати, известни, уважавани. А тези тъпаци бяха и са си останали лекета, въпреки че ние – от крайните махали, им завиждахме. Питам се: Къде са те сега? А ние?... Остана ни една едничка България, разнебитена, унизена. И после, коя е истинската София! Сега всички станаха политици. И София се напълни с политика. А приятелите ми от бедняшкия квартал? Мисля, че изчакват, още не знаят как ще е по-нататък. Защото в този живот винаги досега все е имало някой, дето да ни напътства, да ни сочи "единствено верния път", да ни е "вожд", "любим ръководител на нацията". Това е трагедията ни, не толкова заради материалната разруха, а заради духовната нищета, в която да си обичаш отечеството, да работиш за България е една невъзможна сред наглите мекерета** на чуждата власт илюзия и непоносима болка.
Инж. Емил Милев, записал: tisss
.jpg)
–––
Неделя, 21:16 ч.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)