понеделник, 22 март 2021 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (517.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (517.)

  Революционно действие е да казваш истината по време на универсална измама. – Джордж Оруел (1903-1950)  

 Мисия на писателя е не да каже това, което всички можем да кажем, а онова, което не можем да кажем. – Анаис Нин (1903-1977)

  29.11.1988. 

ПО СЛЪНЧЕВАТА СТРАНА НА УЛИЦАТА

   Не че беше посредствен, но не беше и от онези, чието име се носи върху крилете на славата; даже не бе толкова активен, а бе само наблюдател сред мнозинството, което шуми, вълнува се, тревожи се, кипи, лашкано от разните преходни моди, настроения, турнирни битки, пандемии и психози. Живееше в панелен апартамент в покрайнините на занемарения град, заобиколен от същите като него невзрачни обитатели с нелепа жалка участ, а сред тях най-лични са кавгаджиите, побойниците, фукльовците, леките момичета, вечните клюкарки от опашките край местната бакалия, запуснали се жени с претенции и с коси в крещящи цветове, в дреха, отдавна излязла от мода, т.е. дрехи и обуща втора употреба, купени по за лев или два на килограм от битака, женици, които постоянно абортират, защото са неверни, изневеряват на мъжете си, правят опити да се самоубият, а прането им все виси да съхне на тела, но е захабено, сред прахоляк и воня от близкото сметище и екарисажа на отсрещния бряг на разлялата се по блата и мочурища голямата национална река, едва ли не същински символ на държавата ни.

 Наглеци, крадци, изнудвачи, търгаши с дълбоки честни очи и ловки ръчички, народ, затънал до шия в простотия, невежество и грубост, тълпа, която псува всичко светло и невинно. Същинска мизерия в духа, където псувнята е "Добър ден!" или "Здрасти!", почитатели и поддръжници на местния футболен отбор, Жорж Ганчев, Исус Христос и поредния министър-председател, тъпанари, вярващи в баячки-врачки, екстрасенси, извънземни, кълнящи всеки, пръкнал се от тяхната мрачна среда, допълзял, докопал се със зъби и нокти до властта.

  Живееше с двете си хлапенца и съпругата, която дискретно, затова пък редовно, му изневеряваше, и всички съседи, освен него, бяха наясно с това, но тя пък му готвеше прекрасно, поддържаше жилището чисто, макар вечер да се оплакваше от преумора, главоболие, болки в кръста или всичко заедно, накуп. Всеки в нашата държава, след като влезе в пълнолетие, си е свободна валенция, тъй да се каже, свободен електрон, молекула безумна и хаотична – някаква си обидно нищожна адски нещастна браунова частица, следователно: има право на свой личен живот, тъй че жена му беше нежна и жизнена, мечтаеше за властен мъжкар над себе си. Но той не беше нито властен, нито решителен, нямаше космата могъща гръд и едро развито мускулесто туловище. Беше нормален: постоянно изпитваше съмнения от най-различен род; бъбреше й например за това, че да си честен в този лъжовен див свят е лукс. Та всъщност поради неговата мания да е на всяка цена честен тя не можеше вече да го понася. А възможно ли е да речеш на глупака, с когото живееш криво-ляво десетина години: "Мили, не те обичам! Мразя те заради глупавата ти честност". Никак не върви, ама никак! Нали?

  А той си я обичаше. Не, не, хич не бяха леки тези десетина години сред лишенията и униженията в милата родина. Женицата му три пъти прави опит да си сложи край на живота. Винаги малко късмет не й достигаше – и всеки път с омраза към лекарите се връщаше отново и отново към живота. И при четвъртия опит, когато се покачи върху рамката на прозореца в спалнята, упътила се към Отвъдното, той, свидетелстващият, честният наивник, изтърча да я спасява, макар тя да крещеше, с нокти да дереше кожа от лицето му: "Пусни ме, идиот! Пусни ме да се хвърля!"

  Това, че е писарушко, е утежняващо вината обстоятелство. Поетът Атанас Далчев* пише на едно място, че честният човек е чудовище за своите приятели и близки. Защо изобщо са нужни цитатите! Нали виждаме кой е с блестяща кариера и кой не. Какво да се прави, но някои мисли идват под конвой. Това го твърди друг, някой си Станислав Йежи Лец** – пан польскего, когото пишещият настоящия объркан текст бая харесва. Та същият този господин Лец, да, на същия този благ, мъдър, уравновесен и спокоен господин Лец му се наложило да убие. Знаете ли с какво?... С най-обикновена лопата, милостива госпожо. Да, истина: убил с лопата нищо неподозиращия мирен чиновник в есесовска немска униформа и автомат в ръцете, за да зарови чиновника в дупката, която усърдно копаел за собствения си гроб... и после – преоблечен в онази чудесна есесовска униформа на екзекутора си, се изсулил.

  Лесно му било на Лец: вдигнал лопатата и – хряс по врата, чисто и просто; но как да убиеш онази, дето не само ти трови живота и те съсипва с курвенските си истории, но на всичкото отгоре готви благоуханни манджи, пере те, глади те и като че се грижи за двете ви хлапенца! И като не можеше да я погребе в себе си, нашият скъп наивник си внушаваше, че я обича – ходеше напред-назад по света и разказваше все такива едни романтични истории за вечната съпружеска любов: любов грандиозна, величествена като Кьолнската катедрала и като Менделсоновия сватбен марш. Женските му образи бяха все такива едни, в плен на вътрешната си чистота, всеотдайни. Ама че глупак!...

  Глупак ли! Не казахме ли, че този човек е само един тих, кротък наблюдател. Дали не си противоречим, а? Сякаш въпросът е по-завъртян – понеже говорим за жените и мъжете, на които същите жени изневеряват. Всъщност, въпросът може да се постави и тъй: Ако ви дадат възможност да избирате, по коя страна на улицата ще преминете, по слънчевата, или по усойната и сенчестата? Като майката от притчата за двамата й сина – единия, който майсторял чадъри, и другия, който майсторял сламени капели... А майка им все ронела сълзи: слънчево ли е, оплаква онзи с дъждобраните; рукне ли дъжд, жали за шапкаря. И се явила случайно тогава скитаща някаква бабка, и рекла на нещастницата – да се радва, когато е дъждовно, заради Царя на омбрелите (чадърите, демек), и да е доволна, когато слънце пече, заради Царя на капелите и шапките... Е?!

  Ние с теб, читателю, откъм коя страна на улицата ще минем? Наистина – ако крачим по усойната страна на живота, винаги ще сме застраховани от гадни изненади. Нали?! Вървим си, значи, гледаме под око профучаващите бясно край нас парвенюта, ловки шмекери, тарикати, хитреци, патриоти, горди идиоти невежи, но с "Диплома за вишу", абсолютно некадърни, обаче погалени от папата или от вселенския патриарх, които и с Бога, и с Дявола са на "ти" – с единия вечерят и му палят свещи, с другия си въртят далаверката, и сме щастливи, ако прогнозите ни за киша и гадно време не се сбъднат. Така е удобно, да-а, удобничко.

  А сега представи си, че е сутрин рано и улицата – бррр! – лъха на арктически мраз; колко хубаво е да си вървиш по слънчевия тротоар. Ей тъй, хоп-хоп-хоп! Здравейте, господине! Добро утро, госпожо! Ха, приятелю, ами ти накъде тъй намусен? Усмихни се! Хайде, моля, усмихни се бе, човек! Бъдещето на света е в ръцете на добрите и на кротките хора.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 22 mar. 2021
–––
* Атанас Далчев (1904-1978), вж. https://www.hera.bg/s.php?n=3822
** Роден е на 6 март 1909 г. в Лвов, в семейството на барон Бенон де Туш–Лец и Адела Сафрин, евреи, които впоследствие се приобщават към протестантството. Преди Първата световна война семейството се преселва във Виена, където синът получава начално образование. През 1933 г. се дипломира по право в Лвовския университет. Пише лирика. Поезията и политиката са неделими, според Лец. През 1939 г. излизат негови два тома със сатира. След окупирането на Полша от нацистка Германия бил арестуван и отведен в Тарнополския концлагер. Осъден на смърт след втория си опит за бягство, през 1943 г. все пак успява да избяга, като убива екзекутора си с лопатата, дадена му да изкопае собствения си гроб. 
  През 1950 г. поради несъгласие с тоталитарния режим в Полша, се заселва в Израел с жена си, сина и дъщерята. Две години по-късно се връща във Варшава, но полските власти многократно издават забрана да бъдат публикувани неговите творби. Въпреки това, издава четири книги с поезия и сатира. Издъхва на 7 май 1966 г. във Варшава. В България името му по време на соца беше емблема на мислещите българи. Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%81%D0%BB%D0%B0%D0%B2_%D0%99%D0%B5%D0%B6%D0%B8_%D0%9B%D0%B5%D1%86 Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1561.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1561.)     По-малката от двете ми щерки в осем и трийсет тази утрин ми роди внук. Не мога да си представя,...