Смехът, казват, е здраве. Така е. Изгуби ли една нация възможността над себе си да се надсмива, отпиши я – тя вече се е предала. Няма живот без любовта, която смехът носи между човеците, и особено към най-грешните сред нас. – Аноним (1947)
30 apr. 1992
ПРЕМЕЖДИЕ С КОНЯ НАПОЛЕОН*
Летопис на славно минало преди окончателния крах
Какъв пък е този кон, ще речете. Ами Наполеон е осакатено животно, счупил крак по време на състезание и понеже по правилник следвало да го застрелят, както в такива случаи се постъпва, спасява го шофьор на камион, с който отвеждали в скотобойната обречените на умъртвяване животни. Купил го уж суджук да си направи от Наполеон,. Човекът, сигурен съм, и сега гледа жребеца като писано яйчице в родното си село, за него било без значение, че конят нито му оре, ни му тегли каруцата... Впрочем, за това как съдбата ни събра наедно с коня се говори в тази историйка.
Пърпорим си ние към Созопол, пътят – гладък като филия с масло, стръмен, но пък с плавни завои. Катерим се със зор, спускаме се с кеф, но и неизвестността ни държи нащрек. Мама подхваща галено, като гали плешивото теме на нашия водач на МПС** и сякаш му показва в този момент, че го харесва точно такъв, какъвто си е:
– Па ти се не увличай, Тотко. Тъй, дръж умерена бързина... Карай кротко, че да се не утрепем след някой завой следващия път. Зарежи ги леваците! С фукльовците, мили, не се състезавай, че техните коли за по-друга порода хора са правени: за човек звучи гордо са правени. А пък ний сме си най-обикновени като типовия хляб, миличък.
– По-кротко – отглася хлебарят, – каеш, по-кротко да карам. А падне ли ни скоростта, има да пъхтим като костенурки по баира. – И натиска педала за газта до дупка, "газ до ламарината", както е лафът между пловдивчани, и Виктор цял се тресе като трескав с висока температура и сред облак от сажда, който облак от сажда фукльовците подире ни пробиват с могъщите си прожектори, и изпреварвайки ни, заничат озадачени какво ли се е случило. Сякаш не сме в малолитражка, а в една от онези унгарски душегубки, които от десетилетия тровят Пловдив. Не знам по-отровно бръмчило от тези икаруси. Не знам унгарците в какви машини пътуват из милата си Унгария, ала подозирам, че с нещо сме ги обидили на чест и решили хептен да ни затрият. С какво ли ще да сме им докривели, дали пък не е стара рана от епохата на Австро-Унгарската империя? Дали някога и тях българският войник не ги е пердашил по физиономията горда? Ей такива ми се мотаят в ума, мислено изпращам клетви към пъргавите капиталистически коли – издокарани, капковидни, стреловидни, яко ритнати отзад, здраво настъпани отпред, с двигател, който шушне тихичко като морски бриз, а с мощта на океански танкер. Ние пък наопъки: бръмчим мощно, а силицата ни – колкото ефирен бриз.
Първата от низ стръмнини тенекиеният мустанг изкатери пъргаво както моторница, втората леко го задъха, на третата задъхването се задълбочи, насред четвъртата взе да кашля, след петата почна яко да кашля и да се дави както тютюнджия-астматик, на шестата – също, на седмата припука, припатка, изстреля последен артилерийски залп и спря. Когато крайбрежният солен ветрец разнесе пушека, изведнъж открихме колко звездно е небето над нас, как звездното небе спокойно ни наблюдава сякаш, а откъм храстите наоколо се обаждат нощни птичета, и даже в търбуха на Виктор дочувах как жужат комарите, които на рояци облитаха тъмнината. И понеже въженцето за ръчната спирачка на заза си е нужно за ей такива сюблимни моменти от тенекиения му живот, а въженцето хлебарят заряза нейде сред равна Тракия, с волни криволичения и почти от темето на хълма поемаме изпървом лениво, а все по-пъргаво после, на заден ход, докато се паркираме в мочурлив дол току насред ромолящ ручей.
Гица се размърда в ъгъла зад брат си, звучно се прозя:
– Ей, Фитипалди! Щастливи и доволни, вече сме в Хонолулу, а?
– Пристигнали! – рече мама. – Не сме в Хонолулу, а в Занзибар.
– Колко ли е часът? – говори си Тотю. Пална клечица кибрит, часовника си гледа. – Въх, майчице! То станало полунощ. Вече сме утре. – Извърна се, изгледа ни: – Ний с Виктор сме дотук.
До заранта дремем в колата. Около три след полунощ като мравки тикаме Виктор до дървено мостче над запътилия се към морето ручей. Зъзнем в най-сънливото време на денонощието. Отначало Тотю се перчи:
– Поизстине ли звярът, продължаваме!
Звярът изстина, хептен се вледени и не дава знак, че ще продължим. Чакаме утрото. Току някой изскочи вън да раздвижи крайници, па освежен от влажния дъх на морето преди Созопол, мушне се пак в тенекиената которка. Поне Ричард Груев не се изпика в колата, със скимтене напомняше кога да го изведа. Най-интересен бе тате. Доста му се насъбра и като че ли нещо превъртя у него. Ту се окайва, че не му върви в живота, понеже е българин, ту преливащ от самочувствие рече: "Велик е българският войник, няма кой да ни спре". Да не било тъмно, отдавна да е отстранил повредата, пекне ли обаче слънчице, ще видим ние какво ще стори и ще спрем да се чумрим. Обгръща ни мъгла. Пълзи над дола с дъх на угнила шума и водорасли, сякаш Онази с косата е тук някъде, съвсем наблизо. И тогава тате излезе, събу си обущата, и останал по чорапи, му дръпна една ръченица от Родопите или от Тракия... Скача спънато, кърши рамена, крак въз крак мята, щрака с пръсти, хвърля ръце пред очи: ха наляво, ха надясно, все едно брашно пресява, подвиква:
– Иху-у! Иха-а! Ай сега! Ух-ух! Дай... Дай, мамка му!
Леля ме гушна, долепи буза, разхълца се:
– Туй е брат ми, Ванчо. Обичам го тоз мой брат, че е дивак, че е такъв, какъвто си е. Баровците се правят на патриоти, Ванчо, ама са янкеседжии. А той е асъл българин.
– Пука им на баровците! – рече мама. Будна беше, внимателно следеше танцуващия. Сухи й бяха очите... сухи и трескави.
...Малко преди пет омазан в говежди тор камион с одрямали бабки, тръгнали тютюн да берат, ни изтегли до билото на баира. Пожелаха ни приятно пътуване шофьорът и бабките. Бабките развяваха бели забрадки, докато да се скрият зад обраслия с тръни рид, зад следващия завой по пътя на юг от Бургас, към Созопол и дявол го знае къде.
– Ей сега ще запали... Пускам го по инерция, докато набере скорост, освобождавам амбреажа – сам си бъбри тате.
И взе, че наистина запали. Изкачи пет баира и половина, па повтори снощния номер.
Сврени този път в каменист пресъхнал дол, чакаме... Кого? Братята от приказката. С два удара на теслата те се избавили от Неволята. На нас обаче ни е нужен механик, не дървар. Мислил съм си... Нищо не е случайно на този свят. Има Добра сила, която се явява пред нас в трудни моменти. Да бяха ми казали, че тази сила иде сред мародери и алчни самозванци, нямаше да повярвам. Мислел съм си, че между Доброто и Злото як зид има, китайска петхилядикилометрова крепостна стена дели едното от другото, а то... Задава се по пътя откъм Бургас очукана и старичка, пенсионирана от военните толупи тъмнозелена немска ифа, пърпори бистро; в каросерията й, моля ви се – кон. Шофьорът, оперен чичко с редки зъби и гъст мустак, спря току до нас, иде усмихнат:
– Как е, колега?... Не ще ли пущината! Я, да надзърна какво й е на колицата. – Седна зад волана, врътна ключа, взе да натиска един по един педалите. Размисли, прехапа устни, па рече: – Слушай! Я, да те откарам до наше село. Ей го де е... Две крачки път. Там ще видим що за дявол ви е налетял.
Не каза "бараката, бракмата, таралясника, которката" и други, подходящи за случая, имена, а любовно се изрази: "колицата". Каква ти колица бе, драги! Това чудо мечтата ни опапа... Избутахме болника до ифата, която беше с повдигаща се отзад платформа, и Виктор се оказа редом до коня Наполеон. Тогава не му знаехме името на този кон. И значи, диплим се ние в тенекиения толум, мустакатият хлопна резето на капака, тури Юлия в кабината отпред до себе си и подкара. След има-няма километър сви вдясно и гледай ти картина!
Мъдрим се ние във Виктор. Виктор се поклаща като кютюк в каросерията на ифата, край нас – куцият Наполеон. Ричард Груев лае, та се къса, жребецът пръхти, цвили, Юлка ни маха с ръчица. Така нахълтахме в бедняшко селце с чудното име Веселие.***
Следва
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 24 mar. 2022
Илюстрации:
- Няма по-благородно животно от коня.
- Квартал Мараша, с баща ми на двора.
___
* Eпизод от Част II "Виктор" (името на зазката) от ръкописа "Историйките на ученика Ламски" с графични илюстрации на автора, сред които и някои заемки от американския сериал "Семейство Симпсън".
** Моторно превозно средство.
*** Авторът се кълне, че всичко описано по-горе е видяно през очите на 11-годишен хлапак. Бел.м., tisss.
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (930.)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.png)
.jpg)
.jpg)
