ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (88.)
Омръзна ми да сме какви ли не. Веднъж да сме каквито сме, поне веднъж!
Джон Стайнбек, "За мишките и хората", бълг.изд. 1964 г., с. 115
01.01.2000., продължение II
Седем атрибута на Злото съобщава авторът (вж.
цит.съч.*, с. 32-33):
- личният автомобил,
- апартамента,
- чашката винце,
- механата, която човекът си устроил в мазето,
- купената чуждоземна вещ,
- йониката, на която се учи да свири "изтърсакът",
- пътуването до чужбина...
Какво лошо има в това? Ама че объркана работа! А Давид от библейската притча бил пролетарий, възправил се срещу Голиат, тук представен като стопанин, демек, средно заможен гражданин. А нали точно тази категория – средно заможните, през всички епохи дотук са крепили държавата, което е азбучна истина. Бедното момче от Банишора – авторът, ползва такива стари клишета на партийната журналистика: "готови да се хвърлят и в ада, но да изпълнят дълга си" (с. 41), "беззаветно предан на поетия дълг" (с. 43), и пак есето му "Реквием за коня" остава сред добрите неща в сборника. Дали усещал сам публицистът каква ода на създадената от Фердинанд царска кавалерия е сътворил! Не Будьоновски коне, а тежковозите от българската артилерия внасят сантиментално-печалния чар в есето. Подтекстово тук откривам високия дух и самочувствие на една стегната действаща армия.
Военните коне. Колко много говорят дори имената им! Герой, Трон, Кочмар, Слон, Билет, Гратис, Сокол, Тон, Делфин, Екипаж, Балкан. Твърде родно е това съчетание на хлапашка гордост у момчето от крайния квартал Банишора и българското родно честолюбие. Изобщо, когато забравя да се прави на ортодоксален партиец, авторът звучи вълнуващо (вж. с. 41-44 по темата "Незабравимо време").
Подир хубавото есе "Колибите и момчето" с картини, образи и размишления, тъй човешки, така по български приглушени и жизнелюбиво тъжни, иде трета дежурна за партийната есеистика тема (освен партизаните и зидарския епос): сраженията с еснафа, т.е. заклеймяването на саможивия, ограничен в семейния си бит българин. В това есе лъщи отвратително назидателният тон, с който най-човешкият стремеж се обявява за гнусна ерес (цит.съч., с. 87-95, "Писмо до познати"). Поне пет белега на казионната публицистика виждам образцово, по тъпанарски приложени.
1) Тенденциозност. "Вие", т.е. враговете, саботьорите, провокаторите, буржоата, еснафите; и "ние", т.е. мъжествените, достойните, най-верните синове и дъщери, всеотдайните, демек – праведниците. Всъщност, онова, което ни е известно като "образ на врага", служи да ни внуши каква ценност за човешкия род е партиецът.
2) Лицемерие, представено като сърцераздирателна тревога, а в действителност – начин ловко да се подмени вълнението за ставащото тук и сега. Това е тревога за катаклизми отвъд поля и морета, показно изразена, нашепваща: партаецът не спи, партаецът будува, той е жива съвест на света и епохата. И това – за да се прикрие мижитурството, раболепниченето именно сред тази тъжна категория "хубави хора".
3) Липса на елементарно домашно възпитание (нещо, което отбелязах вече и при други двама автори с подобен натюрел: философа-историк от Кючук Париж Лазар Мастагарков и негова светлост сливенският тънък ценител на Фьодор Достоевски и Хемингуеевите кокошки Атанас Славов, авер на онзи митичен кебапчия с тиган № 8. Култова фразичка за невежите автори: "Сигурно съм груб, ама съм точен" – любува си се сам Стефан Продев в есето "Разказът на палача". Аслъ, как да се не гордееш!
4) Опростителство. "Не знам защо (след като разправил приятелят каква виличка смятал да си построи, бел.м., tisss) мислех нещо тъжно". И по-нататък – "Застанал под отровната й гъба (от китайската атомна бомба), еснафът мечтаеше". Това е то отвращението у партиеца от "еснафския" стремеж към уют и лично щастие. А виж, взривяването на съветската атомна бомба приехме като триумф на борбата за мир.
5) Празнословие. Бисери в прозата у Продев: "конфликтите на епохата", "червено петно върху ризата на Пирея", "удари на набат" (буквално от руски би трябвало на български да се чете: ударите на тревожни удари върху камбана при бедствие; още един полуграмотен рабфаковец след професора-академик Атанас Славов с неговия руски; "вие не обичате да се тревожите", "никой от вас не обича бурите", "вас ви е страх", "вие не сте личности", "вие отдавна сте престанали да възприемате света като гражданин", "имате си вили, но нямате идеи и подвизи, вашите зъби растат за сметка на сърцата ви", "вие така много обичате да консумирате. Вие сте хищници", "вашето лекомислие и вашата безотговорност са неограничени" и т.н. Излезте днес на улицата с тези фразички, и ще ви вземат за луд. Ей тъй нескопосно говореше на българина водещият сред публицистите на партийната ни пропаганда дисидентът Стефан Продев – знаме на т.нар. "инакомислещи", главният редактор на вестника с показателно име "Култура", вестник – рупор на представата им за цивилизованост.
Две от задевките ме карат да мисля, че атакувайки "еснафа" – удобното сламено чучело за мнозина провинциални бойки поети от типа Тодор Чонов (1945) от Рогош, Спас Гъревски (1953) от Марково, и пр., както и за да се поупражняват партийните евнуси, публицистът на Партията е изваял в далечната 1987 г. портрет на типичния партаец, пожертвал младежките си блянове млад човек, превърнал се в мекере, за да се устрои в живота нов. Две фразички бият определено в такава посока: "Няма нищо по-забавно и мъчително от вашите усилия да изглеждате културни" и "Трябва да ви се признае умението да компилирате, да създавате фасади". Въпреки жалката истина, както пише Стефан Продев – поради "големите бели полета, легнали по пътя на вашето (на партийците) знание", от "пропасти в школската ви култура" стига до куриоза вождът да се обърка с витийното слово, писано от някой известен поет, като Любомир Левчев, и да отцепи дюс през кестермето, да пробва ин лайф да го допълня с оригинални си свои лични разяснения, от които зевзеците гребяха с пълни шепи за политическите вицове в епохата на соца. На живо Тодор Живков например по националната родна телевизия обяви Индия за бисер в короната на американския империализъм. Или известният му лаф при откриване на Ботевградския завод за полупроводници: "Тази година за полупроводници, догодина – живот и здраве, и за цели жици!" При откриване на детски ясли в затънтено селце на бележка от бабка, че в този пущинак няма вече кой деца да прави, бай Тошо наперено отсякъл: "И деца ще ви направим". Лапсусите на Иван Славков – Батето бледнеят пред гениалните фрази на първия човек в някогашната БеКаПе.
Следва
БЕЛЕЖКА:
Имам моя си хипотеза, че Стефан Продев си служи с еснафа както с бостанско плашило, за да огласи истини за висшия ешелон на властта у нас, за изгубилите морални позиции още от осемдесетте години на миналия век не само сред своите, но и сред мекеретата-интелектуалци, които ги обслужваха, като за пред външния свят и пред младите неопитни поколения българи им създаваха лице на стопани.
Пловдив, 30 септември 2006 година
- апартамента,
- чашката винце,
- механата, която човекът си устроил в мазето,
- купената чуждоземна вещ,
- йониката, на която се учи да свири "изтърсакът",
- пътуването до чужбина...
Какво лошо има в това? Ама че объркана работа! А Давид от библейската притча бил пролетарий, възправил се срещу Голиат, тук представен като стопанин, демек, средно заможен гражданин. А нали точно тази категория – средно заможните, през всички епохи дотук са крепили държавата, което е азбучна истина. Бедното момче от Банишора – авторът, ползва такива стари клишета на партийната журналистика: "готови да се хвърлят и в ада, но да изпълнят дълга си" (с. 41), "беззаветно предан на поетия дълг" (с. 43), и пак есето му "Реквием за коня" остава сред добрите неща в сборника. Дали усещал сам публицистът каква ода на създадената от Фердинанд царска кавалерия е сътворил! Не Будьоновски коне, а тежковозите от българската артилерия внасят сантиментално-печалния чар в есето. Подтекстово тук откривам високия дух и самочувствие на една стегната действаща армия.
Военните коне. Колко много говорят дори имената им! Герой, Трон, Кочмар, Слон, Билет, Гратис, Сокол, Тон, Делфин, Екипаж, Балкан. Твърде родно е това съчетание на хлапашка гордост у момчето от крайния квартал Банишора и българското родно честолюбие. Изобщо, когато забравя да се прави на ортодоксален партиец, авторът звучи вълнуващо (вж. с. 41-44 по темата "Незабравимо време").
Подир хубавото есе "Колибите и момчето" с картини, образи и размишления, тъй човешки, така по български приглушени и жизнелюбиво тъжни, иде трета дежурна за партийната есеистика тема (освен партизаните и зидарския епос): сраженията с еснафа, т.е. заклеймяването на саможивия, ограничен в семейния си бит българин. В това есе лъщи отвратително назидателният тон, с който най-човешкият стремеж се обявява за гнусна ерес (цит.съч., с. 87-95, "Писмо до познати"). Поне пет белега на казионната публицистика виждам образцово, по тъпанарски приложени.
1) Тенденциозност. "Вие", т.е. враговете, саботьорите, провокаторите, буржоата, еснафите; и "ние", т.е. мъжествените, достойните, най-верните синове и дъщери, всеотдайните, демек – праведниците. Всъщност, онова, което ни е известно като "образ на врага", служи да ни внуши каква ценност за човешкия род е партиецът.
2) Лицемерие, представено като сърцераздирателна тревога, а в действителност – начин ловко да се подмени вълнението за ставащото тук и сега. Това е тревога за катаклизми отвъд поля и морета, показно изразена, нашепваща: партаецът не спи, партаецът будува, той е жива съвест на света и епохата. И това – за да се прикрие мижитурството, раболепниченето именно сред тази тъжна категория "хубави хора".
3) Липса на елементарно домашно възпитание (нещо, което отбелязах вече и при други двама автори с подобен натюрел: философа-историк от Кючук Париж Лазар Мастагарков и негова светлост сливенският тънък ценител на Фьодор Достоевски и Хемингуеевите кокошки Атанас Славов, авер на онзи митичен кебапчия с тиган № 8. Култова фразичка за невежите автори: "Сигурно съм груб, ама съм точен" – любува си се сам Стефан Продев в есето "Разказът на палача". Аслъ, как да се не гордееш!
4) Опростителство. "Не знам защо (след като разправил приятелят каква виличка смятал да си построи, бел.м., tisss) мислех нещо тъжно". И по-нататък – "Застанал под отровната й гъба (от китайската атомна бомба), еснафът мечтаеше". Това е то отвращението у партиеца от "еснафския" стремеж към уют и лично щастие. А виж, взривяването на съветската атомна бомба приехме като триумф на борбата за мир.
5) Празнословие. Бисери в прозата у Продев: "конфликтите на епохата", "червено петно върху ризата на Пирея", "удари на набат" (буквално от руски би трябвало на български да се чете: ударите на тревожни удари върху камбана при бедствие; още един полуграмотен рабфаковец след професора-академик Атанас Славов с неговия руски; "вие не обичате да се тревожите", "никой от вас не обича бурите", "вас ви е страх", "вие не сте личности", "вие отдавна сте престанали да възприемате света като гражданин", "имате си вили, но нямате идеи и подвизи, вашите зъби растат за сметка на сърцата ви", "вие така много обичате да консумирате. Вие сте хищници", "вашето лекомислие и вашата безотговорност са неограничени" и т.н. Излезте днес на улицата с тези фразички, и ще ви вземат за луд. Ей тъй нескопосно говореше на българина водещият сред публицистите на партийната ни пропаганда дисидентът Стефан Продев – знаме на т.нар. "инакомислещи", главният редактор на вестника с показателно име "Култура", вестник – рупор на представата им за цивилизованост.
Две от задевките ме карат да мисля, че атакувайки "еснафа" – удобното сламено чучело за мнозина провинциални бойки поети от типа Тодор Чонов (1945) от Рогош, Спас Гъревски (1953) от Марково, и пр., както и за да се поупражняват партийните евнуси, публицистът на Партията е изваял в далечната 1987 г. портрет на типичния партаец, пожертвал младежките си блянове млад човек, превърнал се в мекере, за да се устрои в живота нов. Две фразички бият определено в такава посока: "Няма нищо по-забавно и мъчително от вашите усилия да изглеждате културни" и "Трябва да ви се признае умението да компилирате, да създавате фасади". Въпреки жалката истина, както пише Стефан Продев – поради "големите бели полета, легнали по пътя на вашето (на партийците) знание", от "пропасти в школската ви култура" стига до куриоза вождът да се обърка с витийното слово, писано от някой известен поет, като Любомир Левчев, и да отцепи дюс през кестермето, да пробва ин лайф да го допълня с оригинални си свои лични разяснения, от които зевзеците гребяха с пълни шепи за политическите вицове в епохата на соца. На живо Тодор Живков например по националната родна телевизия обяви Индия за бисер в короната на американския империализъм. Или известният му лаф при откриване на Ботевградския завод за полупроводници: "Тази година за полупроводници, догодина – живот и здраве, и за цели жици!" При откриване на детски ясли в затънтено селце на бележка от бабка, че в този пущинак няма вече кой деца да прави, бай Тошо наперено отсякъл: "И деца ще ви направим". Лапсусите на Иван Славков – Батето бледнеят пред гениалните фрази на първия човек в някогашната БеКаПе.
Следва
БЕЛЕЖКА:
Имам моя си хипотеза, че Стефан Продев си служи с еснафа както с бостанско плашило, за да огласи истини за висшия ешелон на властта у нас, за изгубилите морални позиции още от осемдесетте години на миналия век не само сред своите, но и сред мекеретата-интелектуалци, които ги обслужваха, като за пред външния свят и пред младите неопитни поколения българи им създаваха лице на стопани.
Пловдив, 30 септември 2006 година
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 12 mar. 2020
Илюстрации:
- Мои връстници, някогашните млади автори**;
- 1981 г., моето ъгълче в "Комсомолска искра".
–––
* Стефан Продев, "Разказът на палача", изд.1987 г.
** Отляво-надясно: Емил Симеонов (1945-2009), Росен Босев (1946-1988), Димитър Яръмов (1942-2003), Владимир Зарев (1947). Бел.м., tisss.