ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (5.)
Образът на мекерето, на конюнктурната личност, на възползвалия се от обстоятелствата, на парвенюто... тоя образ съпътства винаги и навсякъде троновете на властта, ала не може да обясни защо фашизмът, нацизмът и комунизмът, като обгръщащи с подозрение простосмъртния, слухтейки по петите му, се нуждаеха и произведоха за целта на това следене тълпи ренегати, чиновници без достойнство, партийни комисари на правдата.
Курбон и синът на Вергил Спасителя* ли са оправдание за озлоблението, което все дири врага, дори в своите редици параноично издирваше "врага с партиен билет"? Така глутницата се самоизяжда, за да делят оцелелите на по-едри късове плячката от унижението на обикновения човек; същевременно до небеса се кълнат колко са предани и се жертват за „своя” народ.
Отдавна назрява тоя разговор. Двадесет години новелата на Емил Калъчев предизвиква това, дето ни е останало от съвестта, за да изречем, да артикулираме ясно и разбираемо какво, как и поради каква причина се случи точно с нас, българите.
То е наш роден – български, твърде личен разговор.
Парвенюто е следствие, не причина за краха на комунизма и неговия родител марксистката схема. Фашизмът на Мусолини, националсоциализмът на Хитлер бяха по-елементарни за разкодиране; комунизмът е с повече опит в лицемерието. Откакто се появява в 1848 г. Комунистическият манифест, мислещата част от човечеството, особено изпълнени с мечти поколения от млади хора… оттогава насетне откриват хоризонт за духа в тая красива, ала неприложима, спореща с човешката природа химера.
Странно, книгата ме зарежда с оптимизъм.
Достатъчно мълчахме, сякаш нищо не се е случило между 1945 и 2002 ***. Мълчанието също може да бъде предателство, твърди насред объркания в репортажен миш-маш от случки сериозен, но и струва ми се, ироничен Емил Калъчев. Може и да се мамя, може да ми се е сторило или силно ми се ще да е тъй. И Маркс го е изтъкнал: "Човечеството се сбогува с илюзиите си, като им се надсмива". Или нещо в тоя смисъл, ако не цитирам точно...
Проява на невежество е т.нар. "говорене на истини от последна инстанция". Това, което за интелигентния е естествено навлизане в сферите на познанието: непрекъснато уча и все има нещо, което не ми е известно – за невежия е установено, фиксирано, не подлежи на развитие като информация. Невежият не може да си представи и за миг, че онова, което веднъж прочел или чул, вероятно е само стъпало към откриването на светата Истина, тресе се от смут, че някой се усъмнил в нещо, вече казано и доказано от авторитети преди нас.
Мисля си, талантът много по-често от всички останали, и дори почти непрекъснато… греши; и като греши, навлиза в територии, неосветени досега от разума и рутината, тъй именно прави великолепни открития. Грешката се оказва важен елемент от процеса на познание, понеже е най-строга проверка за истинността на тая или оная формула върху човека и вселената.
Огромна маса от седем милиона несретници, които се оправдаваме с комунизма, по-точно казано: с онова, което ни представяха за комунизъм, както бихме се оправдавали и с всяка друга обществена система – изглежда това сме ние, българите.
Комунизмът (какъвто моето поколение българи преживя и все още продължава като манталитет да отърсва от себе си) е насилие над интелекта, насилие от страна на болни мозъци; но в коя обществена формация това насилие не съществува?! Грандомания тресе както комунисти, фашисти, нацисти, фундаменталисти от разни религиозни общности и секти, тъй и всяка институция на днешната Българската държава.
Ловък актьор на
политическата сцена, шмекер от висша европейска класа, когото
българите в къс исторически период припознахме за чиста монета, но делата му
опровергаха всичките му благи приказки и намерения
Участието в която и да е партийна организация оковава таланта, слага юзди върху съзнанието, монтира наочници и бленди върху зениците, за да сме удобни за управление. Дисциплинирани, послушни стройни редици от редници без свое мнение и воля - това е тайният, свенливият блян на всяка партийна централа.
Бягам далеч от удобно подредените по пътя ми изкушения. Подхвърлят ми възможности, смятат ме за дивеч, за наивник, а виждам внимателно подготвени клопки и капани. Благодаря! Не участвам в тая лотария на щастието. Пиша онова, което интуитивно ме подтиква да защитавам у всеки мъдър или наивен човек правото му свободно да избира, правото му - дори с риск да го сметнат за противен! - да бъде себе си.
Животът в общество налага ограничения на бесовете ни; и в тоя смисъл Държавата е необходимо зло. Но всеки сам отговаря за постъпките си, сам си носи кръста... И в привидния хаос от противоречиви, разнородни идеи най-великото постижение за отделната личност, мисля, е да се изскубва непрекъснато от рутината, от скуката на посредствеността, като взема решенията си, без да се надценява.
Омръзна ми да срещам нещастни, недоволни, хленчещи само защото изключително насериозно възприемат себе си за Пъпа на вселената. Хубави сме, чаровни сме, защото сме различни. И всеки си има своята мисия, която красиво проваля основно сам, или пак сам осъществява с пот на чело, и то главно поради вътрешни, а не поради външни причини.
Надникни в себе си като в кладенец, и ще видиш какви богатства, какъв разкош от багри свети на дъното. Ако виждаш тиня на твоето дъно, сам си си виновен.
Plovdiv, 3-6 oct.
2002 – redact. 14 avg. 2015
_______
* Литературни образи от новелата на Емил Калъчев "Прощално за времето на самотата".
** Израз на Максим Горки (1868-1936), отровен по поръчение на Сталин.
*** Година, когато е писан текстът. Бел.авт.
* Литературни образи от новелата на Емил Калъчев "Прощално за времето на самотата".
** Израз на Максим Горки (1868-1936), отровен по поръчение на Сталин.
*** Година, когато е писан текстът. Бел.авт.