ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (458.)
Лицемерието неизменно си пада по гръмките кухи фрази и тържествени заклинания. Инак човешките ни вълнения са лесно разбираеми, защото са простички. Цялата мъдрост на света се свежда до това: Обичай, ей това е!
КАМЕННИЯТ ВОЙНИК
Откакто се помня, той все си е там –
вгледан на Изток през хиляди километри
към онези безбрежни Руски степи,
към селцето, където бе черквата храм
и невръстните му братя и сестрички
скачаха наоколо като жребчета и козички
и спяха сред овчите стада и тревите
с ромона на ручея, жеравите, щурците
както никъде другаде по широкия свят
не живее странната Руска душа.
И когато над смълчания селски мегдан
прогърмя тенекиеният глас на Левитан*,
този развейпрах Альошка бе в сеновала
и се боричкаше там със своята бяла,
със своята тръпнеща чипоноса Катя,
която му изпохапа от страст рамената.
И го боляха още тези негови рамена,
когато потегляше сам на война,
и го закопчаха в неугледните дрехи
на войник от пехотата, оттогаз и навеки...
Моя корава простичка войнишка съдба,
какво знаем ние за световните въпроси,
за политкомисари и разни партайгеносета,
планиращи поредната Световна война!
През грохота на веригите, през прахоляка,
на Историята през опърлената ръж
ти, войнико, се отправи на Запад
и се втвърдяваше като истински мъж,
и разпердушини накървавените орди,
и влезе в моя Пловдив смъртно ранен,
и се втурнаха възторжени някакви хора
да ти свалят звезди посред бял ден.
Защо ти беше да идваш тук?
По-добре да си останал един труп
там, в руските степи или край Виена,
или дори сред Берлин,
само не тук – лицемерно любим,
лицемерно презиран,
въздиган като светец
___