ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1577.)

 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (1577.)

  И никой, като запали светило, не го покрива със съд, нито го слага под одъра, а го слага на светилник, да видят светлината тези, дето влизат. Защото няма нещо тайно, което да не стане явно, нито нещо скрито, което да не се узнае и да не излезе наяве. – Лука 8:16-17, Евангелие

    2 dec.1977

САНТИМЕНТАЛНА ПОЕМА ЗА ПЛОВДИВ*

Балконче над времето. Статуя. Зид.
Влажен,
премръзнал,
охлузен паваж.
Любопитни и тънки тъжни лози
в задния двор сред кюмюр и талаш.
Тук са излишни големи слова,
какво да се прави, Градът е това!
 
Мансардни покриви. Бебешки рев.
Старци. Перденца от евтин тензух.
Младоженци работници в глух сутерен.
Кварталната кръчма.
Момиче в кожух.
Тук са излишни големи слова,
какво да се прави, Градът е това!
 
Площадче на хълма – часовник без глас:
на ревера му дреме файтон разбит.
Чукни по стъклото и влизай у нас –
следи в небесата, еснафски бит.
Тук са излишни големи слова,
какво да се прави, Градът е това!
 
Градът е това, но и не съвсем –
защото порасна нашир и надлъж
и си пусна мустаци, брада и корем,
като зрял импотентен мъж.
Тук са излишни големи слова,
какво да се прави, Градът е това!
 
Градът, в който раснах и стръмно живях,
оскъдно се хранех, обилно мечтах,
страхувах се, плаках,
шумях пред света
и ето че бавно дойде Есента.

 

И си отидоха всички добри
илюзии,
старчета,
мансардни сестри;
избягаха котките от моя балкон
и сам позабравих добрия си тон.
Тук са излишни големи слова,
какво да се прави, та аз съм това:
балконче, файтонче, статуя, зид,
влажен, премръзнал, охлузен паваж,
любопитни и тънки печални лози
в задния двор сред кюмюр и талаш.

Пловдив – гнездо на пошлостта и културата

Plovdiv, edited on 30 maj 2024

Илюстрации:

- Някъде в нашите бедняшки махали.

- Кръстовището "Поста", защото вж.**

–––

Ужасяващият барелеф, конкурент на мъртвешката столична "Света София".

 

* От сборника "Сутрин рано" (1983). На пловдивската улица "Франклин Рузвелт" № 10, преименувана днес на улица "Цар Иван Александър", зад кръстовището с улица "Уилям Гладстон" покрай Дома на културата с ужасяващата скулптура на световноизвестния бас Борис Христов (1914-1993), днес се намира занемарена едноетажна постройка, където бе някогашната мебелна работилница на Иван Радичев. Там през годините на ранното ми детство и юношество като калфа работеше баща ми, 31-34-годишният Кирил, последният от харманлийските петима братя, и мен, 5-6-годишен, по обяд всеки ден майка ми пазарджиклийката Надежда от избата на улица "Ниш" № 4 ме пращаше да му нося хляб и ядене. От улицата ухаеше на чам и туткал, на шеллак и ацетон, в задния двор на мебелната работилница върху купчини кюмюр, сгурия, дърва, парчетии за горене като тъжна змия се бе изтегнала лозница. Дворчето вонеше на плесен и беднотия, влажен талаш и стърготини. Тази стара лозница в представите ми е като момиче, потръпващо при всеки повей на ветреца с едва развилите се листенца; виждах я от спомените, докато писах текста, отнасящ се не за друг, а за моя роден, до болка обичан и пак тъй до болка ненавиждан, мизерен и приказен Пловдив. С гъгнив и треперещ от вълнение глас четох това мое творение на някакъв общ рецитал през далечната 1978 година (като млад глупак, се изкушавах да си чета текстовете пред публика) в заличката на II етаж над ресторанта "Кристал", който си беше всъщност кръчма за бедната артистична бохема на Пловдив току над пловдивската Главна улица. Четох този текст в препълненото салонче над "Кристал", а после две дами: поетесата Ваня Минчева (1950) и майката на известния велик поет, романист, драматург, философ и пр. г-н Недялко Славов (1952), дойдоха да ми съобщят, че много им се харесал текстът, та и да ми стиснат ръка. То всъщност не е "мъжко стихотворение”, хленч и плач има в него; и това обстоятелство вероятно е пробудило майчинския инстинкт у двете дами (Между другото Ванчето ми е състудентка от университета.), обаче приятелите ми, мъжкари и бойки момци: бивши спортисти, бачкатори и чудесни хора без снобски финес хич не го харесаха.

Майка ми – ел.монтажничка, по средата на първия ред.
 

** Когато механизирани бойни части на Съветската армия навлизат в България, на това кръстовище младо момиче червеноармейка с байряче в ръка упътвало колоните от танкове, камиони и оръдия в посока запад по Пещерско шосе. Втората пресечка вляво след Поста беше Приказното царство на моето чудно детство: полутъмната изба на улица "Ниш" № 4, когато преди да се роди сестра ми, нашите ме заключваха сам цял ден, че съм бил доста палаво хлапе – вършех почти всеки Божи ден по някоя беля, и когато майка ми най-сетне си намери постоянна работа в монтажния цех за релета, в първия пловдивски завод "Елпром" срещу Централната жп-гара,  ме заключваха в кухничката при дърводелския тезгях на баща ми. Оттогава тъмната изба стана Царство на моите приказни мечти и се научих да живея сам със себе си и в кавги с хязайте над главата ми към 50-годишната злобна Цвета Дърварова и двете й дъщери Раша, омъжена за Пано Троплев, партизанин от село Чоба, и Ванчето, в която бях почти влюбен, а те с точилка трополяха с часове над мен да ме тероризират, едва 6-7 годишно хлапе, заключено в стаята с дърводелския тезгях. Бел.м., tisss.