Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... – Шекспир (1564-1616)
24 dec. 1998
ПАСТИРЪТ И СТАДОТО
Е, стадото не е по-голямо от
пастира, ала народът е по-велик от своите водачи. Без стадо пастирът какво
е? Може ли да си пастир ей тъй, сам по себе си! Нима стадото – с греховете,
опита и катаклизмите си, не осмисля съществованието на самия пастир?! В
опозицията "Народ-Власт" все пак народът е невидимата и велика страдаща,
раждаща и отглеждаща своите властници Сила. Те си въобразяват, че вършат каквото сами си наумили, а всъщност са
изпълнители и слуги на духовни енергии, които народът е вложил у тях.* Например, немската нация, една от
най-творческите нации на континента, е същински виновник за зловещата природа
на национал-социализма, руската нация носи основната вина заради идиотщините на
болшевишкия военен комунизъм. Изглежда кощунствено цели племена и народи да
бъдат обвинявани, ала нали всяко племе само формира своя манталитет и общество,
където в борба надделява една или друга идея! Истински духовни лидери сред
Тодор-Живковци, Иван-Костовци в нашия случай, Данчо Ментата и пр. не са лидери в невидимия
спектър на духа, а духовни водачи, или в тесния
смисъл на понятието "учител". В България учители са неколцина за
хилядолетната ни национална драма: Климент, Евтимий, Раковски, Левски...
Паисий не. Паисий е предвестник, той е като Йоан Предтеча, който кръщавал във
водите на реката Йордан и говорел на народа: "Иде по-силният от мен, Комуто не съм достоен да развържа ремъка на
сандалите" (вж. Лука, ІІІ-16), като пояснявал: "Който ще дойде, е над мен, защото
е бил по-преди от мен" (не дотам сполучлив превод от гръцкия текст на
евангелие Йоаново (І- 15): "Идещият
подир мен е преди мен, защото съществуваше преди мен".
Величаят хъша Стамболов, но
въпреки размаха, с който устройва Нова България като държава, Стамболов си остава
вагабонтин, което въпреки лъскавото покритие от по-ново време – вследствие митотворчеството на Иван Вазов, означава нехранимайко. Ако смъртта ни е логичен завършек на стил на живот, жестоката
сеч върху тялото на 41-годишния физически дребен Стефан
Стамболов насред София в далечната 1895 г. съвършено се вписва в
стилистиката на целия му раздиран между Добрини и Злости несретен живот на
далновиден държавник, но и разпуснат безскрупулен хъшлак. Детайл – жена
му Поликсени: "ръст по-голям от среден, жива, с бледно лице, черни
големи очи", както я описват съвременниците, била външно спокойна, сдържана благодарение на воля и съсредоточеност. Мълчаливо понасяла
буйствата на недоклания, агонизиращ в разстояние на три дни съпруг. Говорът й: забързан, с кратки думи и изрази, начесто прекъсвани от дълги паузи. Тази жена е забележителен характер, ала кой между нас забеляза това!**
Закономерно сякаш ще да е
присъствието на гротеската в подтекста на националния пантеон от светци, изваяни като от кремък Раковски, Ботев, Бенковски, Стамболов,
Стамболийски задъхани, потни, честолюбиви, ще речеш: добра версия
на общо взето непривлекателния, но твърде жизнен и повратлив Алеков герой Ганьо
Балкански... Нима нямаме от по-друг тип характери, които да служат за ориентир и за пример?! Имаме, разбира се. Но онези, които заемали
длъжността възпитатели на нацията, т.е. нашите публицисти и писатели
класици, май не сметнали за здравословно да ни ги представят. Историческата българска памет е била изглежда в плен на особен синдром за малоценност,
щом писаната в учебници и книги Родна българска история бъка от едностранчиво
развити, огрени от фанатична ярост лица, които поради ужасната им кончина ни налагат за единствено достоен за следване от поколенията пример.
Е, харно! Задължително ли
е винаги да се умира? Какви са тези Пирови победи с цената на кръв и трупове! Противопоставянето на всичкия свят, който не се оказал съгласен с нас,
липса на умение да следваме гъвкаво, неотстъпно дълготрайна политика за защита на националния ни интерес, липсата на приоритети в управлението
на държавата ни, нежеланието да се правят каквито и да било отстъпки, които от дипломацията се наричат компромиси, страстното залягане да постигнем
максимума от мечтата си ли е есенция от героичната история?! Коленичене пред саможертвата на националните ни герои нима изключва респекта
пред достолепния не по-малко вдъхновяващ лик на талантливия стопанин,
издъхнал в постелята си от естествена смърт, оставил образец как човекът може,
и без да гине с оръжие в ръка, да е полезен на Отечеството. Или и то иде от легендата за
кончината на Христос в земния му образ на Земята! За да го въздигнат в Духа, за да царства
над нас в Небесата, дали не е задължително според легендата да бъде разпнат на
хълма Голгота.
Както представят общото ни
минало, имам усещането, че сме в плен на закъснял
романтизъм, докато нам е нужен далеч по-съобразен с реалния живот рефлекс
към себе си, към многоизмерния свят отвъд границите на България.
Пловдив – гнездо на пошлост и култура
Plovdiv, edited on 16 maj 2024
Илюстрации:
___
* На чаша бира вчера – 13 август 2006 г., в кварталното кафене, убеждаваше
ме самоуверен философ как масовият българин не проумява каква ценност за България
е старши асистентът по политикономия на марксизма, вождът, за част от
седесарите – командирът Иван Костов (1949).
** Вж. http://bolgari.org/zhenata_na_stefan_stambolov_ne_poglednala_myzh_sled_smyrtta_mu-el-823.html Поликсени и Стефан Стамболови.
*** Вляво на фотографията: бившият главен редактор на пловдивския младежки седмичник "Комсомолска искра", роденият в Кнежа Петър Кошутански (1941), срещу уцеления с паве по кратуната Филип Димитров (1955) от политически враг на демокрацията. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
