Асен Станчев. Познаваме се от 1963 или 1964 година. Беше гребец, та често се засичахме край пловдивската Гребна база, дето бях шампион сред юношите каякари, и дето се вика, нямаше кой да ми оспорва първото място в 500-метровата дистанция на единичен каяк, освен представителя на Спортната школа Радко Радков. Лидер при мъжете каякари беше Кафеджиев - Кафето, чието малко име не помня. Талисман на Гребната база по онова време беше лъчезарният мухабетчия и домакин на спортната база Георги Ямалиев - Ямата, чат-пат идваха и някогашни гребци, вече мъже на възраст, като например Бат Фирлю. Между трениращите юноши от АСК "Ботев" и Спортната школа съществуваше яко съперничество, което не изключваше приятелството помежду ни. Бащата на Асен, ако се не лъжа, беше гробар в пловдивското общинско гробище край някогашния булевард "Лиляна Димитрова".
Имаше по онова време пет или шест спортни
дружества в Пловдив, включително и в Асеновград, които развиваха кану-каяка: 1. Спортната
школа към Техникума по физкултура и спорт с треньор Ангел Арнаудов - Бачо Анго; 2. Физкултурно дружество "Марица" с треньор бай Слави; 3. пловдивският "Академик" с треньор по онова време учителя по физкултура Субашев, по-късно, когато отборът на "Академик" се разви, за треньор, без изобщо някога да е гребал, назначиха по-големия от братята Черпокови; 4. идваха за окръжните регати и гребци от отбора на асеновградчани "Асеновец"; 5. Най-добър бе може би отборът на Армейския спортен клуб "Ботев", на който треньор при юношите и мъжете кануисти и каякари беше Георги Учкунов - Учкуна.
Лодките ни бяха с боядисано в ярко жълто платно върху шперплатовия корпус, та и досега жълтият цвят ми е на сърце, гребяхме с черни гащета и жълта
фланелка на пловдивския АСК "Ботев". Още ечат в ушите ми, като си припомня, виковете на пощурели от спортна страст наши поддръжници по време на
регатите. Страхотна тръпка е да чуваш призивните крясъци на тичащите по асфалта или препускащи с велосипед край Гребния канал мъже, момичета,
дечурлига от махалите наоколо,
когато ти остават някакви си стотина – сто и петдесет метра до
финала, физически почти си се изцедил
и ти остава единствено спортната злоба. Без спортен хъз никой
не е прокопсал в такива многолюдни, честни и красиви
схватки на мъжеството и издръжливостта. На последното индивидуално състезание за гребците от града, преди да отпътувам за казармата, ме би с половин корпус Радко от Спортната школа, с когото си останахме приятели, макар дълго време да ме беше яд, че изгубих с половин корпус на самия финал. Най-силният ми съперник при юношите се вози на вълната ми до последните петдесетина метра и с няколко мощни загребока мина край мене и се класира първи.
Голяма работа бе в ония златни години футболният отбор на АСК "Ботев". По онова време за футболистите на тоя отбор излезе името "канарчетата" и преди всяка футболна среща на "Ботев" от високоговорителите край трибуните на стадиона неизменно ехтеше "Блу-блу, канари...". Оттогава тая песен стана нещо като химн на пловдивския "Ботев".
Голяма работа бе в ония златни години футболният отбор на АСК "Ботев". По онова време за футболистите на тоя отбор излезе името "канарчетата" и преди всяка футболна среща на "Ботев" от високоговорителите край трибуните на стадиона неизменно ехтеше "Блу-блу, канари...". Оттогава тая песен стана нещо като химн на пловдивския "Ботев".
Това е по време, когато
шведските спортни вестници писаха, че футболистите на "Ботев" изнесли същинска атракция и урок
по футболно майсторство пред шведите на собствения им стадион
в град Малмьо. Е-ех! Можете ли да си представите сега, че заради
един само билет за мача "Ботев" – "Атлетико" (Мадрид), например, на тротоара край пловдивския стадион „Христо Ботев”
придошли от селата около града, както и от цяла България чичковци предлагаха агне
или бъчвичка вино!
Асен се състезаваше за отбора на местния "Академик". Не му спореше кой знае колко при каякарите,
та се прехвърли в секцията по академично гребане: скиф, скул, разпашна двойка, скул двойка, скул четворка и тъй
нататък. За късо време с Асен сме били съперници на 500-метровата дистанция при единичния каяк.
После не се бяхме виждали поне две десетилетия с
Асен, който е година по-възрастен.
Чувах по някое време, че се наел за
масажист в
представителния мъжки отбор на борците от пловдивския "Локомотив"...
и толкоз. Животът ни разпиля нас, някогашните гребци от пловдивската Гребна
база. Както и да е.
Най-случайно Асен се появи в кафене насред
ЖК "Тракия", дето си пиех оная година сутрешното неделно кафе с
приятеля китарист Никола Бакърджиев на мухабет за музика, книги, и естествено – за
момичета и леки коли... Дойде Асен, седна в края
на масата ни и ей го, значи,
неговия монолог, както съм го записал вечерта същия ден през лятото на 1999. Пропуснал съм само моите
реплики.
– О-о, Гоше! Какво правиш? Откога
не сме се виждали!... Мен ме нямаше дълго време, Гоше. Десетина
годинки бях на Запад, от
другата страна на света. Като се засилих, та чак в Канада... Отидох
човек да стана. Какво знаеш
ти! Бил съм келнер в Сплит, автосервизаджия в
Грац, разносвач на пица в Милано; в
Ротердам ме харесаха да им правя мъжки
стриптийз... В градче до Лондон... сега не мога да се сетя за името,
бях строителен работник, после изкопчия. В Ливърпул бях корабен готвач, няколко
пъти прекосявах Атлантика напред и назад, накрая „забравих”
да се върна на кораба, останах в Торонто седем години.
Оня град до Лондон е Рочестър, дойде ми на ум! Е-ей,
това англичаните добре си живеят. Не съм видял
по-подредена страна от
Великобритания. Ще речеш – мъгливо, влажно, дъжд вали всеки ден по два-три пъти, ама животът
подреден. Вечер след работа баровете, кръчмите, пъбовете им де…
пълни с народ. Пият, ядат,
веселят се, танцуват.
Аз обаче се закотвих в Канада. Знаеш ли какво е Канада? Лед и пустош, това е Канада. От минус десет за някакви си пет-десет минути става минус четирийсет. На 50 метра съм си от квартирата, а не мога да вървя, вкочанявам се, ще пукна от студ. Не слушай какво бъбрят върнали се от Канада. Много печелели... Легенди, Гоше! Нашенецът там къта паричките си, ограничава се, да може – като се прибере на село, да се прави на милионер с лъскава кола. Ама една кола за ония хора в Канада е нищо.
Аз обаче се закотвих в Канада. Знаеш ли какво е Канада? Лед и пустош, това е Канада. От минус десет за някакви си пет-десет минути става минус четирийсет. На 50 метра съм си от квартирата, а не мога да вървя, вкочанявам се, ще пукна от студ. Не слушай какво бъбрят върнали се от Канада. Много печелели... Легенди, Гоше! Нашенецът там къта паричките си, ограничава се, да може – като се прибере на село, да се прави на милионер с лъскава кола. Ама една кола за ония хора в Канада е нищо.
Знаеш
ли! Дойдох си с разкошен джип
"Гран Чероки" – с
всички екстри, кола мечта. Четирийсет и
осем хиляди долара се изръсих. И тук на
втората седмица ми разбиха ключалката и колата повече не видях. Ограбиха ме, Гоше, джипа ми откраднаха нашите хора в
Пловдив.
Както тръгнах от Пловдив беден и бос, само с едната ризата на гърба, пак съм си
същият… Гол охлюв. Добре, че старият, Бог да го прости, ми оставил една боксониерка... И ей ме на, Гоше! – тръгнал
съм пак работа да си търся.
Залез над Гребната база в Пловдив, снимка Стоян Стоянов
Plovdiv, 12 uli 1999 – redact.
12 uli 2015