ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1659.)
Лицемерието сред родния политически лъже-елит се превърна в такава мода, на която би завидял дори актьор между висшите представители на гилдията в Холивуд... Великите актьори ряпа да ядат! – Аноним (1947)
Мъдрата жена съгражда дома си, докато безумната с ръцете си сама го събаря. – из Притчи Соломонови, Библия
4 uli 1989
ОПАК НРАВ
Защо ли в мене графомана книжен
съзрели сте тъй весел и щастлив?
Щастлив и весел, да, и аз се виждам,
но по-далеч от вас, за да съм жив!
Похвалата ви обезоръжава.
Ценителите срещат ме с юмрук,
едва ли гарга рошава такава,
овации ще я споходят тук.
"От тебе, мама, стока не ще стане!" –
ако израсли сте с тоз мил рефрен,
като във пошла турска мелодрама
към благи думи ще сте като мен.
Така че по-добре юмрук в зъбите,
ритник отзад, и ходя жив и здрав,
и нека повече да не ме питат
защо е толкоз опак моят нрав.
1 sep. 1998
Бързичко се отрекохме от комунизма: накичихме го с най-отблъскващи етикети, дадохме да се почувства каква върховна погнуса той предизвиква у нас. А дали е толкова просто и еднозначно това всеобщо сбогуване с Голямата химера, която до вчера осмисляше младостта, а и целия ни живот?! Дали не сме като онзи, до вчера примерен верен съпруг, който неочаквано едно утро засипва с обидни прозвища и ругатни някогашната своя любима?
Пред съда на Историята, на идещите подире ни вадим със сладострастие мръсното бельо, развяваме греховете си, окайваме жертвите си, самите себе си. Назлобяваме, забравяме, че в сатанинския театър между Девети (ІХ.1944.) и Десети (ХІ.1989.) имало гориво за обърканите наши мечти, смисъл за объркания ни живот?! Ех, сполучливо разведеният получи като че ли свободата, но вижте какво прави мнозинството с тази своя (даром дадена) свобода. Какви вълнуващи сюжети за грандомания, за алчност, егоизъм и невежество ни заляха със смрад и зловоние! Доцентът, главният асистент Иван Костов от комунистическата школа АОНСУ за управленци бил днешният Стефан Стамболов, "хидрологът-философ" Ахмед Доган – днешният Васил Кунчев Левски.
Тръгне ли да ловува (за пуританите: "да изневерява"), доскоро и инертна, и ленива, самката става гъвкава, предизвикателна, сексапилна. Не й пречи! Не я спирай! Тази "изневяра" й е нужна както глътката въздух за добър плувец, съответства на призиви от природата й. Природата тътне в кръвта, в тялото й бясно произвежда хормоните на свободолюбието. Самата тя даже и не е наясно какво става с нея; а какви отговори търсиш именно от нея, какви обяснения? Отстрани се, остани си на мястото (ах, леле че лесно е отстрани да се препоръчва). Ако ти е писано, ще те потърси, ако ли не, ще си спестиш поне унижението да се гърчиш като червей пред собствените си очи.
Жалки са сладострастните до вчера, до вътрешния преврат през есента на 1989 г. жарки любовници, които днес така сърцераздирателно хулят своята мила; затова и не вярвам на "демократите за една нощ". Всички ние, родени в годините на соца, сме – каквото да си говорим, каквото и да вършим, негови творения. Какво искате от нас, манипулираните, приучени да живеем в аквариумчето на болшевизма, чичко Сталин и вожда Димитров! В основата на всяка любов има по няколко капки отрова.
Учеха ни, че може да имаме шаблон за щастие. Християнството дава право на всеки свободно сам да избира; комунизмът предостави това лично право в лапите на шепа партийни вождове лицемери. Първи след Девети септември 1944 г. на политическата сцена нахълтали фанатиците, екзекуторите, гробокопачите, разрушителите с автомат, кирка и лопата за гроб. Около 1956 г. ги замениха отлично подготвените образовани във висшите партийни ковачници за лицемери и демагози на Партията. И едва след 1980 г. се появиха безскрупулните ловки технолози на властта, обиграните актьори от управление в стил а ла Андрей Луканов. Те именно превърнаха политическата власт във власт икономическа и ето, сега пак те – чрез подставени фигури, ни ползват като все по-оредяваща милионна маса крепостни селяни на някаква версия осъвременен Български федализъм със свинско тяло и човешко лице.
Но и най-хубавата идея е като хубавата жена. Захванат ли с гнусни пръсти да ровят из плътта й варварите, хубавицата от романтичен твърде красив идеал се превръща в груба проститутка. Запокитихме в селския кенеф мечтата си за свобода-братство-равенство като дрипа, с която мнозина тук вече се бяха удовлетворявали: малцината тарикати – материално, мнозинството от нашето поколение наивници – духом. Които се бяха обявили за законните нейни стопани, най-бързо се отрекоха от нея. Остана да се пита доверчивият народ от крепостния електорат, който се вълнува по площадите, гушнал сини или червени хартиени знаменца. И тази химера Любовта на едничкият ни живот ли беше, или гримирана луксозна проститутка пред високите порти за Запада!
Зазяпали се по лъстивите й форми, омаяни от Светлото бъдеще, което ни обещаваха, не сме усетили как животът ни мина в събиране на имот и пари за тъничка прослойка шмекери и тарикати, т.е. за мнозинството днешни приятни наглед новобогаташи.
Бързичко се отрекохме от комунизма: накичихме го с най-отблъскващи етикети, дадохме да се почувства каква върховна погнуса той предизвиква у нас. А дали е толкова просто и еднозначно това всеобщо сбогуване с Голямата химера, която до вчера осмисляше младостта, а и целия ни живот?! Дали не сме като онзи, до вчера примерен верен съпруг, който неочаквано едно утро засипва с обидни прозвища и ругатни някогашната своя любима?
Пред съда на Историята, на идещите подире ни вадим със сладострастие мръсното бельо, развяваме греховете си, окайваме жертвите си, самите себе си. Назлобяваме, забравяме, че в сатанинския театър между Девети (ІХ.1944.) и Десети (ХІ.1989.) имало гориво за обърканите наши мечти, смисъл за объркания ни живот?! Ех, сполучливо разведеният получи като че ли свободата, но вижте какво прави мнозинството с тази своя (даром дадена) свобода. Какви вълнуващи сюжети за грандомания, за алчност, егоизъм и невежество ни заляха със смрад и зловоние! Доцентът, главният асистент Иван Костов от комунистическата школа АОНСУ за управленци бил днешният Стефан Стамболов, "хидрологът-философ" Ахмед Доган – днешният Васил Кунчев Левски.
Тръгне ли да ловува (за пуританите: "да изневерява"), доскоро и инертна, и ленива, самката става гъвкава, предизвикателна, сексапилна. Не й пречи! Не я спирай! Тази "изневяра" й е нужна както глътката въздух за добър плувец, съответства на призиви от природата й. Природата тътне в кръвта, в тялото й бясно произвежда хормоните на свободолюбието. Самата тя даже и не е наясно какво става с нея; а какви отговори търсиш именно от нея, какви обяснения? Отстрани се, остани си на мястото (ах, леле че лесно е отстрани да се препоръчва). Ако ти е писано, ще те потърси, ако ли не, ще си спестиш поне унижението да се гърчиш като червей пред собствените си очи.
Жалки са сладострастните до вчера, до вътрешния преврат през есента на 1989 г. жарки любовници, които днес така сърцераздирателно хулят своята мила; затова и не вярвам на "демократите за една нощ". Всички ние, родени в годините на соца, сме – каквото да си говорим, каквото и да вършим, негови творения. Какво искате от нас, манипулираните, приучени да живеем в аквариумчето на болшевизма, чичко Сталин и вожда Димитров! В основата на всяка любов има по няколко капки отрова.
Учеха ни, че може да имаме шаблон за щастие. Християнството дава право на всеки свободно сам да избира; комунизмът предостави това лично право в лапите на шепа партийни вождове лицемери. Първи след Девети септември 1944 г. на политическата сцена нахълтали фанатиците, екзекуторите, гробокопачите, разрушителите с автомат, кирка и лопата за гроб. Около 1956 г. ги замениха отлично подготвените образовани във висшите партийни ковачници за лицемери и демагози на Партията. И едва след 1980 г. се появиха безскрупулните ловки технолози на властта, обиграните актьори от управление в стил а ла Андрей Луканов. Те именно превърнаха политическата власт във власт икономическа и ето, сега пак те – чрез подставени фигури, ни ползват като все по-оредяваща милионна маса крепостни селяни на някаква версия осъвременен Български федализъм със свинско тяло и човешко лице.
Но и най-хубавата идея е като хубавата жена. Захванат ли с гнусни пръсти да ровят из плътта й варварите, хубавицата от романтичен твърде красив идеал се превръща в груба проститутка. Запокитихме в селския кенеф мечтата си за свобода-братство-равенство като дрипа, с която мнозина тук вече се бяха удовлетворявали: малцината тарикати – материално, мнозинството от нашето поколение наивници – духом. Които се бяха обявили за законните нейни стопани, най-бързо се отрекоха от нея. Остана да се пита доверчивият народ от крепостния електорат, който се вълнува по площадите, гушнал сини или червени хартиени знаменца. И тази химера Любовта на едничкият ни живот ли беше, или гримирана луксозна проститутка пред високите порти за Запада!
Зазяпали се по лъстивите й форми, омаяни от Светлото бъдеще, което ни обещаваха, не сме усетили как животът ни мина в събиране на имот и пари за тъничка прослойка шмекери и тарикати, т.е. за мнозинството днешни приятни наглед новобогаташи.
Людмила Живкова (1942-1981) и Любомир Левчев (1935-2019)
Чета книгата на Левчев "Ти си следващият!" Що ми изглеждат тъй бледи стиховете, които някога, в студентските ми години, и не само мен, толкова въодушевяваха?! По вътрешен строй авторът ми е все така симпатичен обаче, усетих желание да го видя отблизо, да го попитам това-онова... Да, бе-е! Какво ли, което не знам, ще може да ми каже? И все пак, заради опита му за покаяние (книгата) ще ми се да му стисна ръка, и хич, ама никакви въпроси от моя страна!
13 sep.1998
Влажна и хладна сънлива утрин. Лекият ветрец. Крякащата високо над отсрещния жилищен блок летяща птица. Звуковите вълни: 1) от нощния пътнически влак, който забавяйки ход, навлиза в пределите на Пловдив, и 2) от невидимия заради облаците над Пловдив самолет, вибриращ на десетки хиляди метра височина отвъд облаците. 3) Цвъртенето на птичетата в пет и половина сутринта откъм храстите край Марица.
Това... плюс съвсем определено просташкото квакане на жена с мъжествен тембър или на мъж със загрубелия глас на дъртак тютюнджия – безцеремонно и заядливо, с тържествуващо иронично квакане и псувни примесено. Лай на псета улични помияри покрай контейнерите с разхвърляния от циганите-събирачи на хартии, хляб, метал и парцалив боклук. Ето я моята мила театрална сцена, декор на записките – България в края на второто хилядолетие след разпването на Иисус.
Изповедите на Любомир Левчев оставят у мен усещане за пропиления горд талант. Лирическият му двойник е едно от моите лица. Написаното в едри щрихи ми напомня ситуации, преживени не само от мен. Пак същото ми лутане, същият мой импулс към мечтата, същите грешки и заблуди, а и пак същата самоуверена наивност. Само дето не съм бил толкова гъвкав, пластичен, отстъпчив пред властта и тъп самовлюбен.
Ала г-н Левчев е бил "нашемомче". Не успях да дораста до "нашемомче"; девет и половина години (от декември 1972 до юли 1981) в младежкия пловдивски седмичник "Комсомолска искра" съм бил наивник, заел мястото, отредено за "нашемомче" (каза ми го др. Върба Чавдарова*, обявена напоследък за доайен на днешната ни местна, дълбоко провинциална местна журналистика, тази, с която девет години и половина деляхме една канцелария в редакцията на "Комсомолска искра"). Връзката на Левчев с българина или "с народа", казано в прав текст, си е показно-снизходителна именно заради гръмките декларации в привързаност; моя милост беше самият народ; тъй че не ми се е налагало да се кълна в преданост, па и да си дера ризата по площадите на България в знак на огнена лицемерна любов.
Мен тази българска джунгла и сега ме обгръща отвсякъде. Докато Любомир Левчев интелигентски се кълне в любов към народа. Изпитвам симпатия към лутаниците му, понеже – колкото артистичен да е, е самият себе си, от себе си не успява да избяга, та хленчи в книгата си спомени с назидателния й мрачен надслов "Ти си следващият".
Влажна и хладна сънлива утрин. Лекият ветрец. Крякащата високо над отсрещния жилищен блок летяща птица. Звуковите вълни: 1) от нощния пътнически влак, който забавяйки ход, навлиза в пределите на Пловдив, и 2) от невидимия заради облаците над Пловдив самолет, вибриращ на десетки хиляди метра височина отвъд облаците. 3) Цвъртенето на птичетата в пет и половина сутринта откъм храстите край Марица.
Това... плюс съвсем определено просташкото квакане на жена с мъжествен тембър или на мъж със загрубелия глас на дъртак тютюнджия – безцеремонно и заядливо, с тържествуващо иронично квакане и псувни примесено. Лай на псета улични помияри покрай контейнерите с разхвърляния от циганите-събирачи на хартии, хляб, метал и парцалив боклук. Ето я моята мила театрална сцена, декор на записките – България в края на второто хилядолетие след разпването на Иисус.
Изповедите на Любомир Левчев оставят у мен усещане за пропиления горд талант. Лирическият му двойник е едно от моите лица. Написаното в едри щрихи ми напомня ситуации, преживени не само от мен. Пак същото ми лутане, същият мой импулс към мечтата, същите грешки и заблуди, а и пак същата самоуверена наивност. Само дето не съм бил толкова гъвкав, пластичен, отстъпчив пред властта и тъп самовлюбен.
Върба Лулкина - Чавдарова (1929-1922)
Ала г-н Левчев е бил "нашемомче". Не успях да дораста до "нашемомче"; девет и половина години (от декември 1972 до юли 1981) в младежкия пловдивски седмичник "Комсомолска искра" съм бил наивник, заел мястото, отредено за "нашемомче" (каза ми го др. Върба Чавдарова*, обявена напоследък за доайен на днешната ни местна, дълбоко провинциална местна журналистика, тази, с която девет години и половина деляхме една канцелария в редакцията на "Комсомолска искра"). Връзката на Левчев с българина или "с народа", казано в прав текст, си е показно-снизходителна именно заради гръмките декларации в привързаност; моя милост беше самият народ; тъй че не ми се е налагало да се кълна в преданост, па и да си дера ризата по площадите на България в знак на огнена лицемерна любов.
Мен тази българска джунгла и сега ме обгръща отвсякъде. Докато Любомир Левчев интелигентски се кълне в любов към народа. Изпитвам симпатия към лутаниците му, понеже – колкото артистичен да е, е самият себе си, от себе си не успява да избяга, та хленчи в книгата си спомени с назидателния й мрачен надслов "Ти си следващият".
Георги Марков (1929-1978)
Легендата Георги Марков - Джери неособено ме вълнува. Приемам я за някаква си софийска снобска версия на заигралия се в дяволски танц с някогашната върхушка амбициозен талант. Дали изпитвам жал към личната му драма? Съчетанието талант плюс безскрупулност не ми е интересно, макар да нямам нищо против, ако ще цял свят, ако ще "цялото прогресивно човечество" да жали за убийството му. Каквото със свещ си търсил, намерил го! Омерзението ми иде вероятно от факта, че и във физическата смърт талантът му работи срещу нас – унижавани от бивши партайци мекерета и пребоядисаните в ярки антикомунистически багри, тире "демократи", мазни бивши галеници на властта, доносници, ченгета на политическата полиция.
В сферата, където се раждат оценките ми за този и онзи, е ужасно студено, вълци и ветрища вият, пропасти зеят, ледени зъбери бодат Небето. Тук медните грошове на вдовицата тежат много повече от всичкото злато на богаташа. Нямам аргументи да защитя дори пред собствения си усет за достойнство подло убития Георги Марков, колкото и талантливо да са написани репортажите му, книгите му, пиесите му.
14 sep.1998
Навън хоризонтът едва развиделява и звукът на отдалечаващия се ранен влак като че ще съпътства тези ми записки открай-докрай. На страница 424** сред посещение в дома на Хемингуей (То става през есента на 1972 г., когато едва 37-годишният Левчев е втория човек в националната управа на Отечествения фронт след "вожда на БЗНС" бай Георги Трайков, някога гласовит амбулантен търговец-чорапчия от варненското пазарище в епохата на Царство България). Та ето, на това място, покрай кубинските щрихи за великия самохвалко Ърнест Хемингуей, от когото от 15-годишен гимназист съм се учил да пиша, Любо Левчев се изповядва: "Спомних си за формалните писма-образци, с които отговарях на графоманите, смятащи се за "глас народен".
На уредена от Съюза на българските писатели двудневна среща в почивна станция на пловдивския Текстилен комбинат "Марица" в Родопите, 2-3 км. по пътя след хижа "Здравец", през 1978 г. писателят от село Миндя, Сливенско, Васил Попов, когато се обадих, че цитира от "Малкия принц" пасаж, дето го няма в книгата на Екзюпери, че и го цитира пред дванайсетината млади пловдивски поети, рече: "Не съм дошъл тук, на триста километра от София (как ги е изброил 300 км., той си знае!) да се занимавам с някакви си графомани".
Страховитият Васил Попов (1930-1980)
След як запой Васил Попов издъхна две години по-късно в пловдивския луксозен "Новотел". Мир на гордия талант и посредствената му грешна душа! За да успокоят, да приспят по-вероятно съвестта си, някои от тези "най-велики писатели" от Татово време се напиваха, дето им падне и както се случи. Винаги са се намирали любители на изящното изкуство или държавна някоя организация да им заплати харчовете за хотела, пиячката, мезетата, забавленията, музиката, дамска компания за през нощта.
Мило ми е да си спомня с какво самочувствие тази 130-150-килограмова грамада от мускули и жлъч блъсна с юмрук по масичката, наобиколен от примрели в потрес и възхита палета с жълто около човката, как с жест на корифей заповяда моментално да напусна онова салонче на II етаж. И не напуснах! Отделих се от примрелите палета и възседнах прозоречната рамка... Да беше едва подигнал задник от разбрицаната си табуретка, одма щях да съм се метнал сред бодливите клони, да гушна бора отсреща. Могло да се пребия, летейки от втория етаж на ведомствената вила, но нямаше как да му доставя кефа да ми се гаври пред онези приятелчета, с част от които бях участвал в десетина рецитала пред родна пловдивска, асеновградска, пазарджишка и прочие любопитна публика: Тодор Чонов (1945), Йордан Костурков (1948), Веселин Сариев (1951-2003), Недялко Славов (1952), Иван Странджев (1953), Минко Танев (1953), Тоня Трайкова (1955), Добромир Тонев (1955-2001) и пр. известни днес автори на все по-оредяващата у нас четяща публика.
.png)
Сократ (1959) от Долна Баня, Софийско
Същата 1972 г., когато 36-37-годишният Любомир Левчев пъхти из политическата джунгла на Латинска Америка сред инфантилни хора с оръжие, да ме назначи на щат "литературен сътрудник" в пловдивския младежки седмичен вестник, поетът Петър Анастасов (1942-2023) приятелски ме посъветва да посоча минимум двама члена на БКП, които да гарантират за политическата ми благонадеждност. Така гарантираха с подписите си върху кариран лист от тетрадка две дами, работнички от пловдивския Електроапаратурен завод, от цеха за релета, където като обикновен редови бачкатор се трудеше майка ми; нищо че беше дипломиран висшист, та баща ми дърводелецът от Харманли и фронтовак Кирил чат-пат незлобливо я дразнеше: "Надке-е, защо ти е диплома бе, мойто момиче, като тук няма работа за теб като даскалица? Дали пък да не я туря в златна рамка твоята диплома и да я ковна в нужника за радост на очите?"
Девет години по-късно, когато ме уволняваха в ОК на ДКМС, секретарят на отдел "ИВД" (Идейно-възпитателна дейност) и връстничка симпатичната Нели Пеевска*** с чуруликащо гласче: "Жоре, съжалявам, ама Партията вдигна доверието си от теб и не можеш да останеш повече в младежкия ни вестник. Сам си напиши молбата!"
Моето кътче във вестник "Комсомолска искра"
Провинението ми беше критична статия в майския брой от 1981 г., предназначен за защита на природата; описал бях участта на десетина хиляди българи, все семейства на работници и селяни, настанени да живеят в условията на изоставени и от Господ Бог отвъд най-многолюдното циганско гето в Европа Столипиново, притеснявани от налетите на крадци и изнасилвачи, обгазявани лете нощем от пловдивския Екарисаж с болестотворната воня на трупна пихтия, изливана нощем в Марица. В този район на града заболелите от рак през онези славни години наистина бяха твърде много.
Мило е, когато сламено чучело заеме позата на гръмовержец, какъвто е случаят не само с Любомир Левчев. Епигонстващият, и заради това – тачен в Латинска Америка Васил Попов и патетичното "нашемомче" Левчев дали наистина не са осъзнавали в онези години на соца, че да говори от името на народа е естествено право и дълг на всеки артист, на всеки човек на изкуството!? Но в онези години понятието "народ"се изместваше от понятието "партия". Като висши номенклатурни, т.е. назначени "по списък", кадри на Партията, произведените в сан "Говорител на народната съвест" лумпени или пройдохи от кръчмите биваха въздигани в лауреати (с лавров венец), носители на звания от постното "талантлив" до нафуканите "гениален", "епохален".
От позицията наши галеници на Властта и симпатяги тези назначени партийни соц. агитатори можеха да бъдат палави и предизвикателни, можеха да трошат стъклария и маси по заведенията на онази България, можеха да си организират яки алкохолни запои, да размахват назидателно показалец или да се кълнат в любов към народа, в безусловна преданост към Партията ръководителка. И подвизите им произтичаха все от самочувствието, че се борят с "империализма", че именно те се явяват "карающий меч революции".**** Книгата на г-н Левчев документира съсипването на талантливо поколение поети, белетристи хора на изкуството от годините между 1956 и 1989... За себе си лично откривам трагедията на един неслучаен сред българските поети, чийто стихове особено харесвам, Георги Джагаров (1925-1995).
Георги Джагаров (1925-1995), Весо Кучето***** и Тато
Съдбата на Г. Джагаров е печална или дето има една дума: "Каквото посял, това и пожънал!" Ала как да изхвърля от съзнанието си онези горди стихове – апотеоз на достойнството ни, като нация на българи:
Другарят ми завинаги мълчи
на мокрия цимент с ръце прострени.
Той предпочел да падне по очи,
отколкото да падне на колени.
на мокрия цимент с ръце прострени.
Той предпочел да падне по очи,
отколкото да падне на колени.
Или:
Земя като една човешка длан...
Но счупи се във тази длан сурова
стакана с византийската отрова
и кървавия турски ятаган...
Но счупи се във тази длан сурова
стакана с византийската отрова
и кървавия турски ятаган...
И онова красиво и страховито, в памет на Пеньо Пенев "Признание":
Ръцете ми лежаха тежки
като прекършени крила,
но аз с очите си ви плашех,
смразявах ви с усмивка зла.
И ваште благоверни дами
към мене гледаха със страст,
че любех аз от вас по-силно
и пиех по-добре от вас.
като прекършени крила,
но аз с очите си ви плашех,
смразявах ви с усмивка зла.
И ваште благоверни дами
към мене гледаха със страст,
че любех аз от вас по-силно
и пиех по-добре от вас.
Болшевишката метастаза заглуши може би най-българския по инат или по духовен строй, по рефлекс сред съвременните родни автори. Мир на праха ти, драги Георги Джагаров!
Току през лятото на 1981. – годината на стихийните първи работнически барикади в прибалтийските полски градове Гданск и Гдиня, а и почти в навечерието на моята 34-годишнина получих вест, че Партията била вдигнала доверието си от мен, така че ми изстинало мястото в младежкия седмичен "Комсомолска искра". Според тогавашната политика спрямо начеващите вестникари, предложиха ми да заема учителско място в новичко, току-що построено прясно боядисано училище в Кючук-париж. Обяснението – единствен съм с диплома за завършено висше образование и като решавали отгоре да си подмладяват редакцията, мен най-безпроблемно могли били да ме преустроят.
Това им беше версията. Което поне означава, че не са ме смятали за враг на Партията и народа, а за оказал се сред техните "нашимомчета" случайно, явно поради грешка.
"Вашите репортажи много ни допадат! – тупка ме по рамото, обгръщайки ме с лапа, вторият по ранг в окръжната партийна йерархия на Пловдив, масивен като трикрилен гардероб с надстройка Димитър Димов и сочи кой да го знае защо през стъклото към Централната пловдивска поща: – Вече имате прекрасната възможност да приложите на практика идеите си за образование, които четем с интерес. Дерзай, млади човече!"
Като отличие за моето графоманство, шест месеца по-късно, през пролетта на 1982., същите персони (най-вероятно) са ме предложили за Юбилеен медал "100 години от рождението на вожда Георги Димитров". Цели два месеца се правя на вегетарианец, докато една пролетна привечер чувам познат глас по домашния телефон: обажда ти се Димитър Жутев (по онова време беше председател на един от четирите районни комитета на местния Отечествен фронт):
Току през лятото на 1981. – годината на стихийните първи работнически барикади в прибалтийските полски градове Гданск и Гдиня, а и почти в навечерието на моята 34-годишнина получих вест, че Партията била вдигнала доверието си от мен, така че ми изстинало мястото в младежкия седмичен "Комсомолска искра". Според тогавашната политика спрямо начеващите вестникари, предложиха ми да заема учителско място в новичко, току-що построено прясно боядисано училище в Кючук-париж. Обяснението – единствен съм с диплома за завършено висше образование и като решавали отгоре да си подмладяват редакцията, мен най-безпроблемно могли били да ме преустроят.
Това им беше версията. Което поне означава, че не са ме смятали за враг на Партията и народа, а за оказал се сред техните "нашимомчета" случайно, явно поради грешка.
"Вашите репортажи много ни допадат! – тупка ме по рамото, обгръщайки ме с лапа, вторият по ранг в окръжната партийна йерархия на Пловдив, масивен като трикрилен гардероб с надстройка Димитър Димов и сочи кой да го знае защо през стъклото към Централната пловдивска поща: – Вече имате прекрасната възможност да приложите на практика идеите си за образование, които четем с интерес. Дерзай, млади човече!"
Като отличие за моето графоманство, шест месеца по-късно, през пролетта на 1982., същите персони (най-вероятно) са ме предложили за Юбилеен медал "100 години от рождението на вожда Георги Димитров". Цели два месеца се правя на вегетарианец, докато една пролетна привечер чувам познат глас по домашния телефон: обажда ти се Димитър Жутев (по онова време беше председател на един от четирите районни комитета на местния Отечествен фронт):
– Слушай, Гошо! Ела да си получиш медала. Чакаме те!
– Не мисля, че заслужавам толкова висока чест – отговарям колкото е възможно по-смирено в слушалката. И пухкавият, възпълничкият Жутев, усетил ирония, взе, че ми се ядоса, разкрещя ми се в слушалката:
– Хей, момченце! Медалът ти се дава за гражданска доблест и смелост. Идвай да си получиш тенекийката и ми се махай от очите, че да не ти се стъжни животът. Не прави демонстрации, опичай си акъла! Имаш две дъщерички, за тях мислиш ли?
15 sep.1998
Влакът – забързал се, фучи на излизане от Пловдив. Трещят колелетата по релсите. Какви ли пътници отнася в мразовитото пред-есенно утро този експрес, какви грижи, какви страсти и какви надежди? Днес е първият ден от новата учебна година, започва пак странстването ми из Древноелинската, Западноевропейската и Старобългарската литература. Какво прави учителят, освен че повтаря от друг открити вече неща? Ами учителят продължава да се учи, дами и господа. Понеже животът ни си е просто едно голямо училище – докато дишаме, докато размишляваме над хора и събития, все се учим. Всяко начало е и финал на нещо остаряло; единствено нишката на човешката гордост и достойнство не бива да се прекъсва.
Опитах в тези записки по наши Български работи да представя моята гледна точка на неважен, наивен и почти анонимен участник в събитията, но все пак Свидетел на обвинението. Не смятам да съм извършил кой знае какво, пробвам да изразя на глас онова, което си го мислят повечето от моите съграждани в разпнатата от лицемерие и невежество България по време на бясна "демократизация". Докато графоманствах, чувствах се дип нарядко Иисус, по-често обаче се чувствах Адам, от кал направен; и това, надявам се, далеч не е фалшива театрална поза, а участ, заложена у нормалния наивник, и преди всичко, у всеки простосмъртен българин, който си обича родината.
– Не мисля, че заслужавам толкова висока чест – отговарям колкото е възможно по-смирено в слушалката. И пухкавият, възпълничкият Жутев, усетил ирония, взе, че ми се ядоса, разкрещя ми се в слушалката:
– Хей, момченце! Медалът ти се дава за гражданска доблест и смелост. Идвай да си получиш тенекийката и ми се махай от очите, че да не ти се стъжни животът. Не прави демонстрации, опичай си акъла! Имаш две дъщерички, за тях мислиш ли?
15 sep.1998
Влакът – забързал се, фучи на излизане от Пловдив. Трещят колелетата по релсите. Какви ли пътници отнася в мразовитото пред-есенно утро този експрес, какви грижи, какви страсти и какви надежди? Днес е първият ден от новата учебна година, започва пак странстването ми из Древноелинската, Западноевропейската и Старобългарската литература. Какво прави учителят, освен че повтаря от друг открити вече неща? Ами учителят продължава да се учи, дами и господа. Понеже животът ни си е просто едно голямо училище – докато дишаме, докато размишляваме над хора и събития, все се учим. Всяко начало е и финал на нещо остаряло; единствено нишката на човешката гордост и достойнство не бива да се прекъсва.
Опитах в тези записки по наши Български работи да представя моята гледна точка на неважен, наивен и почти анонимен участник в събитията, но все пак Свидетел на обвинението. Не смятам да съм извършил кой знае какво, пробвам да изразя на глас онова, което си го мислят повечето от моите съграждани в разпнатата от лицемерие и невежество България по време на бясна "демократизация". Докато графоманствах, чувствах се дип нарядко Иисус, по-често обаче се чувствах Адам, от кал направен; и това, надявам се, далеч не е фалшива театрална поза, а участ, заложена у нормалния наивник, и преди всичко, у всеки простосмъртен българин, който си обича родината.
Пловдив – европейска културна столица
Plovdiv, edited on 23 oct. 2024
Илюстрации:
Тръгнах за Добруджа по свой каприз.
Младият мъж укрепва в изпитанията.
___
* Отдел "Средношколска младеж" оглави Георги Бояджиев и работѝ немалко време. Тих и вечно тревожен за нещо. Журналистическата робия не му допадна и стана учител. (из книгата "Индекс 21361" на др. Върба Лулкина.– Чавдарова). Толкова! Принципно положение: Каквото не е описано в Историята, не се е случило, каквото не е описал авторът, не се е случило, пък и няма как да се знае от онези, които дойдоха подир нас, техни предци и родители. Наложи се да преболедуваме любимата идея в обкръжение на ловки лицемери. Вж. https://arhiv.marica.bg/%E2%80%9C%D0%BA%D0%BE%D0%BC%D1%81%D0%BE%D0%BC%D0%BE%D0%BB%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D0%B8%D1%81%D0%BA%D1%80%D0%B0-%D0%B2%D0%BE%D0%B4%D0%B5%D1%88%D0%B5-%D0%B1%D0%B8%D1%82%D0%BA%D0%B8-%D0%B7%D0%B0-%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B8%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0-news55451.html
** От книгата "Ти си следващият..."
*** По-късно същата Нели Пеевска (1947) беше, ако се не лъжа, известно време шеф на "Радио Пловдив" или на местния ПОТв (бивш Радио-Телевизионен център Пловдив", днес западащо частно предприятие за интриги и реклама на местната власт.
* Отдел "Средношколска младеж" оглави Георги Бояджиев и работѝ немалко време. Тих и вечно тревожен за нещо. Журналистическата робия не му допадна и стана учител. (из книгата "Индекс 21361" на др. Върба Лулкина.– Чавдарова). Толкова! Принципно положение: Каквото не е описано в Историята, не се е случило, каквото не е описал авторът, не се е случило, пък и няма как да се знае от онези, които дойдоха подир нас, техни предци и родители. Наложи се да преболедуваме любимата идея в обкръжение на ловки лицемери. Вж. https://arhiv.marica.bg/%E2%80%9C%D0%BA%D0%BE%D0%BC%D1%81%D0%BE%D0%BC%D0%BE%D0%BB%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D0%B8%D1%81%D0%BA%D1%80%D0%B0-%D0%B2%D0%BE%D0%B4%D0%B5%D1%88%D0%B5-%D0%B1%D0%B8%D1%82%D0%BA%D0%B8-%D0%B7%D0%B0-%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B8%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0-news55451.html
** От книгата "Ти си следващият..."
*** По-късно същата Нели Пеевска (1947) беше, ако се не лъжа, известно време шеф на "Радио Пловдив" или на местния ПОТв (бивш Радио-Телевизионен център Пловдив", днес западащо частно предприятие за интриги и реклама на местната власт.
**** От рус.: наказващият меч на революцията.
***** Веселин Йосифов (1920-1990), председател на Съюза на българските журналисти. Вж. http://www.sbj-bg.eu/index.php?t=28726 Бел.м.,tisss.
***** Веселин Йосифов (1920-1990), председател на Съюза на българските журналисти. Вж. http://www.sbj-bg.eu/index.php?t=28726 Бел.м.,tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)