При натиск, резултатът е според материала – ако един се смалява, почва да бълва змии и гущери, друг израства високо, но понякога се пречупва. Мъдростта на тревата ли? Да не позволиш да те пречупят, като те уподобят на себе си. – Аноним (1947)
4 noe. 1971
Нима я чухме някога да плаче?
А колко мрачни хора при това
по раните й тежко крачат!
Минава нощ, минават ден и два –
тя вдига свежи кълнове нагоре
и расне пак косената трева,
онази, дето рязаха до корен.
Боли ли я косената трева...
Не съм я чул тя някога да плаче
и мисля си: Какво пък от това,
че пълен е животът ни с косачи!*
15 mar. 2001
Как да се правя на глух, като не съм глух! Как да се правя на сляп, като не съм сляп! В тези половинчато речени-недоизречени извивки на авантюристичното очевидно са и моята печал, и моят възторг. Не, не съм толкова елементарен тип, колкото и да сте праволинейни, мои оръжия и мои слабости! Колкото и странно да е, живеех повече с илюзии и сънища живота си; когато треперя от слабости, тогава разбирам едва след време, съм по-жив, повече изкушен от тръпката на живота. Благодаря ти, моя съдба и участ, че не ме оставяш глупаво да се плъзгам по повърхността! Преди доста години, по време на моето студентство, съчиних в университетската читалня стихотворение, чийто рефрен "в нещастието си щастие намирам" и до днес ме съпътства. И нека да е тъй, докато дишам.
Не обичам театралния грим по муцуната; знае ли публиката, че гримът на актьора е засилен и едро нанесен, за да се вижда лицето-маска и от последния ред в партера в салона на театъра. Великолепието не е в грубите театрални монолози, а в нюансите и близостта между сърцата и в преливанията между истина и лъжа. Разпнат, чувствал съм се близо до божественото. Страшно е да замълчиш, когато отсреща очакват рев и сълзи, гърчове, пороя думи на болка и отчаяние... Страшно е да замълчиш в такъв момент. Това е силната позиция в такъв момент; всичко останало: хленч, рев, сълзи, обвинения, изблици на самолюбие... всичко-всичко останало са неща, които няма как да си простиш по-късно, ако наистина държиш на себе си и не се заблуждаваш, че си нещо по-особено или приемаш себе си с уважение, без да се главозамайваш.
Обвинявали са ме и че съм монолитен** – че в стиховете си твърде самоуверено се изразявам, че надценявам своето "аз" и в критични ситуации докрай опъвам нервите на врагове и приятели, не владея умението плавно да изживявам завоите на живота. Тъй е, но и не точно така. С ръка на сърце мога да кажа: Онези, които са ми създавали притеснения, винаги съм чувствал по-близки... Да крещя на висок глас, че ми е добре, когато кървя, това ли очакват? То ли е решението на проблема?! Гласът ми е глас на унижените и оскърбените, мисля си – глас на всички българи, които в страданието си живеем по-интензивно и по-често сме принудени очи в очи със себе си да смиряваме обзелите ни гняв и вълнение. Боли ли я косената трева?! Боли я, разбира се. Ала там, където е било нараненото, тревата най-разкошно избуява, цъфти, излъчва аромат на свобода, изворът на непресъхващия оптимизъм за унижена от навлеците България.
Да поглеждам, да заничам любопитно иззад гърба и туловищата на неприятностите днес, да проектирам слънчеви дни отвъд днешното отчаяние – то е такава авантюра, Боже мой! Никой не може да ми отнеме това щастие. Сво-бо-ден! Толкова разкошно е утрото! Всички пътища са открити към теб, сърце. Не желая да имам когото и да било. Не ми трябват трохи от чужда трапеза. Съм такъв, какъвто съм и предпочитам да съм в съответствие със собствената си природа. Това предпочитание отхвърля всякакви половинчати решения, постъпки. И се оттеглям днес от моето вчера не като еретик, а по-плътно с Бог, когото сме си измислили как ни обича именно понеже сме греховни, преходни, непостоянни.
16 mar. 2001
Защо да сочим грозното у човека като единствен начин, като единственото средство да се замисли, та сам да се поправя? Колкото и благонамерени да сме, същият човек е логично да си рече: "Какви са ми на мен тези тук поправители на недъзите, не ги ли гони тщеславие да се самоизтъкват чрез моята мъка и за моя сметка?" И си мисля, че със злото у човека да се справяме, ако наистина искаме да му помогнем, по-честният, начин е, като му сочим добрите постъпки и похвалим добрите неща у грешния, но и с подсказването: колко жалко е гърнето мед да съсипваш заради лъжица катран. И ако насреща ти е разумна душа (а такива, колкото и греховни да сме в отделни помисли и постъпки, сме почти всички), та ако насреща ти е нормален готин човек, той сам ще се досети или поне няма да приеме подсещането за натиск, за издевателство. Вътрешна мотивация не се постига с кресливи похищения над егото у човека, каквито и солидни основания да имаш да го съдиш.
Събуждам се преди час и пред очите ми са грозни постъпки на мои колеги учители. Просто събуждам се с такова едно калпаво настроение, та се захващам да изправям грешниците на съд пред моята си представа за кое е редно и кое нередно. Е?! Стана ли ти по-ведро, драги ми господин прокуроре? Не ти стана по-ведро. По-зле... хептен се затули с мрачни облаци хоризонтът. И взех да подхващам от другия край нещата. Казвам си: Този е всъщност добър човек; я виж, деца храни, облича, трепери им; та ако обстоятелствата не го притискали до стената, е незлоблива душа; гадостта му не произтича от неговия стил; сторена е от невежество, от моментна немарливост, може би от страх или малодушие; и за да уравновеси смачканото си самочувствие, решил да приспи своя затаен комплекс за малоценност. Ами че да – мисля си обнадежден, понеже нещата вече не ми изглеждат тъй отвратително... Ами че да! Да съм извършил някаква подлост, то е заболяване, вирус, проникнал в мен. Какво ми е нужно тогава – да ме бият с възмущението си ли? Или да ме погледне някой с майчинските грижовни очи, в които виждам как страда, че съм станал отвратително зъл?"
Аз – човекът, по природа не съм лош. Замислен съм от Твореца (има ли Го или не, е друг въпрос) като благородно същество. Злото е предателство и отстъпление от мен си, каквито и временни ползи привидно да ми носи с пълни шепи. Понякога си мисля, че бих оправдал – не, но че нямам сили да осъждам грях, сторен от любов. Любовта е основа и връх Монт Еверест: всичко украсява с чар и аромат на пролет, тегли ни към Небесата. Който обича, той е повече склонен да се смирява, да страда, да прости със замълчаване, а покаянието е друга тема. Но чуя ли, видя ли някой да скубе коси и да се посипва с пепел сред площада, ясно ми е – любов няма у такъв, той сега е по-нищ, по-жалък от нас, понеже бесува: крещи обвинения – за да не се види неговото; бесове го връхлетели и го изкушават да дивее с подпухнала, с погрозняла от ненавист душа.
.jpg)
___
* Дванайсетте реда са в отговор на разни неблагополучия, меко казано, мои и на семейството ми, след като жена ми Ася в усилие да намери каква да е редовна работа в родния ми град съвсем се беше отчаяла. Живеехме бедно и в непрекъснати притеснения, но все пак живеехме, макар не безопасно – Ася се трови два пъти. Поетът Михаил Берберов на именния си ден през далечната 1979 г. пожела да му посветя този текст, а жена ми Ася (1952-2017) се сърдеше, защото "то си е баш на нас посветено", както ме убеждаваше. Видяха бял свят днайсетте реда едва чрез сборника "Сутрин рано", изд. 1983 г. на пловдивското издателство "Христо Г. Данов".
.jpg)
** Свилен Панков (1955-1989) в статията "Сутрин рано"... много рано" от в-к "Литературен глас" от 28.VІІІ.1983 г., и бившия доц. Катя Митова (1956), "Далече от поезията", във вестник "Литературен фронт" от 7.VІ.1984 г., която писа: "Лирическият аз в тези стихотворения е монолитен и единен, без никакви вътрешни противоречия, той е белият, светът около него е или черен (...), или сив. Към черния свят той се отнася с презрение, към сивия – със снизхождение" и прочие Авторката на тези редове днес живее в Чикаго, професор е по литература, уважавана, твърде интелигентна госпожа в обществото на българите-емигранти; не обича да й напомнят за период, когато е обслужвала ЦК на БКП в литературната критиката, и по-конкретно – указанията на поета Георги Джагаров, до когото бях изпратил с обратна разписка книжлето си "Сутрин рано" и най-вероятно съвсем случайно отзивът на госпожица Катя Митова долетя дни по-късно върху трета страница на в. "Литературен фронт" под рязко критичната рецензия и за поета Михаил Берберов, който пред сестра си Петя ме нарече свой духовен брат. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
