Докато съквартирантът, петокурсникът Богдан от Перник, любеше евентуалната си бъдеща годеница в избичката ни за трима, Пешо си бе в родния град Кубрат, а пък аз зъзнех във входа на пететажния жилищен блок срещу къщата, вперил очи в очакване кога най-сетне прозорецът на мазето волно ще се разтвори и светлината на мижавата 40-ватова лампа ще ми даде знак, че мога да се прибирам и да се мушна премръзнал в студентското си легло. Кому да разправям, че за мен това беше София на прасетата и кокошките в пирамидите от боклук, сгурия и плешиви тлъсти плъхове, които шетаха в коритото на мръсния канал с помийна вода, зад който денонощно тракаха машините на мърляв предачен цех. В онази късна есен по радиото на Богдан често пускаха хита "Светът в ми-септима", а в неделя нашите бързоречовити хазяи шопите се събираха с други шопи от околните села да си приказват за политика и ние – трима студенти от Прованса, само срещу десет лева месечен наем винаги бяхме в курса какво си мисли простият народ за Бай Тошо, Политбюро и славната БКП. – Аноним (1947)*
5 uli 2008
ВЕЛОСИПЕДИСТЪТ
За пръв път вчера от 10 до 12 по обяд разходих новичкия си велосипед. Все покрай реката, покрай реката, та ето ме на Гребната база. Сервитьорът на бара ми наля вода в алуминиевата бутилка, аксесоар към сребристия ми велосипед, пък това в отлично разположеното заведение край Гребната база с езерце и кокетно мостче над езерцето, т.нар. Втори ресторант край рехава горичка от твърде високо извисили се борове.
Лъхна ме атмосферата от моето детство, юношеството и ранната ми младост. Да-а, тъй е, велосипедът е чудесно средство, и не само за раздвижване подир последните шест години застой след раздялата с Re., но и начин да поема дъх в яко ограничения напоследък откъм положителни емоции мой личен живот на провинциален даскал.
Обиколих стартовите блокчета за 2000-метровата гребна дистанция, полюбувах се на тишината и спокойствието, погледах усилно въртящите гребла двайсетина гребци каякари и кануисти, подготвящи се за състезателната регата в края на юли, размених две-три приказки с треньора им – покачен върху подобен на моя велосипед, отбих се да надзърна и в старите хангари зад двата дървени кея с покачени върху стелажите едноместни, двуместни и четириместни лодки, внимателно свалих от стойките едно от състезателните гребла за каяк, а в това време поизраснали юноши, а и хлапаци от спортистите ме наблюдаваха озадачени: кой вятър ме е довеял в тяхното царство...
От късия разговор с двама треньори научих това-онова за по-известните някогашни пловдивски каякари: къде са сега, отбиват ли се насам, по кое време бих могъл да ги срещна. Оказа се, и моят треньор от далечната 1965 г. Георги Учкунов е жив и здрав... е, не съвсем здрав, имал си проблеми с ходенето поради напредналата си възраст и си стои, общо взето, у дома, пази леглото, чете вестници и редовно си пие хапчетата.
Всичко си е като че на място, само хората се променили. Унило и тъжно ми се стори сега това райско кътче на спортни страсти, любов и хъз отпреди трийсет-четирийсет години. Мина ми през ума да сваля от стелажите в хангарите едната от по-вехтичките състезателни лодки единичен каяк, па да повъртя поне пет-шест километра гребло в Гребния канал, па и бих могъл най-малкото да се гмурна, да поплувам, както стотици пъти съм го правил, но се спрях. Отказах се, макар в новичкия сак като аксесоар към велосипеда, прилежно да бях сдиплил хавлиена кърпа и чифт шарени бански гащета.
Когато поех обратно към къщи, полекичка позавидях на насядалите под сенките на кокетните заведения край Гребната кула току край финиша модно облечени и добре изглеждащи пред чаша кафе или халба бира посетители. Рекох си: това мога и аз да го сторя, нищо не ми пречи, мотае ми се една 10-левова банкнота в джоба, що да не си позволя и аз това удоволствие, нали!
За съжаление, не ми се пие кафе сам, пък било и в най-уютното заведение на света. Сви ми се сърцето, че не срещнах ни един от някогашните си приятели и съперници в спринтовата 500-метрова дистанция на кану-каяк, срастнали се и те като мен навярно с това райско местенце на моя роден Пловдив.
Никъде не мърдам от Пловдив, никъде не мърдам от България, мамка му!
Прибрах се, освежих се под ледения душ в банята и до късно тази вечер бях в тиха еуфория. Та ето, значи, можел съм и по друг начин да възприемам и живота, и хората наоколо; само мъничко усилие ми трябва, за да си върна онзи чуден стил на живот от годините на юношеството, когато свободата бе моето нормално агрегатно състояние.
Подир застоя от последната седмица, пришпорвал се и от тревогата, че не ми спори напоследък писането, успокоих се – ами да! Нищо не е изгубено, драги ми господине, докато сам се не предадеш. Животът е разкошен дар именно заради неочакваните си обрати, а когато изгубиш едно нещо, случва се... и то всъщност е основно положение, отваря ти се хоризонт за нови драми и нови авантюри. Защото човекът е авантюрист по природа, каквото и да си говорим.
Илюстрации:
- Раят е винаги където си обичан.
- Може би съм заченат край река.
–––
* Около месец след
казармата поживях у чичо ми Стефан – предпоследния брат на баща ми, и с
братовчедка ми Соня, която по онова време бе пухкаво симпатично моме в IX клас, толкова се спогаждахме,
че едва се сдържах да не й налетя като млад нерез.
Баба ми Динка (Господинка) гонеше осемдесетте и със Соня се хващахме на бас, вперили очи в един раздрънкан стар будилник, как бабето ще си мие ръцете със сапун на мивката минимум 20 минути. Голяма чистница бе баба ни, а и подредена, дето се вика: до последен дъх. Изпод леглото си в кухничката веднъж извади мукевен куфар с прилежно сдиплени облеклото й, чорапи, обуща, родопска престилка и възглавничка, където да бъде положена главата на мъртвата Господинка в ковчега... Живееха на II етаж в типична мизерна комуналка на ул. "Емануил Васкидович" № 40 край затъналото в кал или прахоляк Ботевградско шосе в София. Към общите кенефи се слизаше по стръмно вито стълбище от бетон. На етажа до късно нощем слушах как мъжът от явно младо семейство дразни женчето си: "У-у, колко си проста! Ама що ли се чудя, то всички жени сте само с една гънка на мозъка, колкото да пазите равновесие". После си намерих евтина квартира в съседния район Подуене, в мазето при двама петокурсници, които тъкмо си готвеха дипломната работа и здраво пушеха, а стайчето беше с нисък таван и вместо дюшеме с наредени върху пръстта дъски. Богдан от Перник мязаше на италианския актьор Марчело Мастрояни, ходеше шик облечен, пушеше само луксозни цигари, докато абсолвентът по биохимия Пешо от Кубрат, чийто двайсетина чифта патъци заемаха една четвърт от мазето, окадяваше с огромна лула всичко вътре с най-гадния на света остромиризлив тютюн. Та се случваше среднощ да скоча от леглото и се втурна да отварям прозореца, да поема дъх. На две крачки от тази пищна мизерия се оказа стадионът на любимия клуб на левскарите. Адресът на шопската ни обител в този вероятно най-занемарен район на София – квартал Герена, беше ул. "Георги Гачев" № 20. На двеста метра срещу нас бяха коловозите на Подуенската жп-гара с рампите за товарене-разтоварване на вагоните с дърва и въглища. Какво да й харесвам на онази София?! Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
