ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1579.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1579.)

 Лицемерието сред родния политически елит се превърна в такава мода, на която би завидял всеки средностатистически актьор от висшите представители на гилдията на Xоливудските актьори... Големите актьори на Холивуд ряпа да ядат! – Аноним (1947)

  Всяка мъдра жена съгражда дома си, безумната го събаря със собствените си ръце – из Притчи Соломонови, Библия

  28 maj 1999

  Над кротката и днес ленива Марица виси тънка утринна омара. В пет часа слънцето златее като изскочило из вълшебна приказка. Мъжката гугутка се скъса да гугука тази сутрин, а зад улука покрай балкона на съседите писука ново поколение врабци. Това гнездо вчера по обяд го зърнах; висят сухи треви като коси на момиче зад ръждивото тенеке. Врабешко гнездо си имам и аз, само че е над южната ми веранда, с изглед към Родопите. Природата е плътно наоколо и произвежда уют и суета. Ай колко преходни сме с всичката шарения от боричкане, пърхане, яко цвърчене, радост, грижи! Двайсет години станаха, откакто се преселих с щерките и жена си да живея в покрайнините на града. И не знам как стоят нещата при врабците и гургулиците, ала между нас мнозина се преселиха в новичкото, далече по-подредено от живота ни общинско гробище край шосето за Рогош. Четох тези дни, че общинарите планирали разширение и на този рай за мъртъвците, а ковчезите и погребалният ритуал далече по-скъпичко ще се плащат. Естествено! Европа бленувахме, ама и в Европа приятелството и сиренето, и всичко останало, както учтиво и твърдо ни внушават, става с пари, при това с много пари.

  Кеворк Сахагян – арменецът с пикантните лакърдии за някогашния наш Пловдив: за чиновниците и бачкаторите по занаятчийските дюкянчета около чаршията, както и за филибелийската бохема, барабар с проститутките, артистките от местния ни театър, долнопробните курви по градинките, с градските чешити и хотелските потайности, и романтичните там любовни похождения... Отиде си бай Кеворк, елегантен майтапчия. Жена му ходи година-две като сянка, силно отслабна, сбръчка се и прежълтя, залежа се, че беше счупила крак и се наложи срещу заплащане жена да я обслужва, в устата да я храни. Една сутрин слугинята, селянка от ямболските села, гледам, кърши ръце, вайка се на пейката пред съседния вход – починала на бай Кеворк жената, дотук била работата на слугинята, ех, хубава работа е слугинската, но сега накъде? Дали не зная болнава жена тъдява душа да бере, зарязана от рожби и внуци, от обгрижване да се нуждае?

  Васил Новев – сто и двайсет килограма чисто тегло, горещ поклонник на гръцките любовни песни и тънки масали за дащни знойни булки. Преливащ от присмехулство ей тъй, майтап да става. Денем – хамалин, нощем – бракониер по язовирите. Ракът го стопи до няма и четирийсет кила, а беше едва трийсетгодишен, даже трийсет още не ги бе изпълнил. Сирак. Изоставен от майка си, а пък с баща – уж неизвестен. Канехме се с него заедно да отскочим до Харманли, да зърне онази, която живот му дала, ала го зарязала и побягнала да се не разчуе, че го заченала едва 15-годишна от уважаван в дълбоката провинция семеен чиновник. Сложихме в ковчега на Васко новичко тесте карти за белот и две касетки с любимите му гръцки песни. Жена му Славейка захваща една-втора и трета професия, докато стана специалистка по баничките... Помота се из внезапно очужделия й пъстър Пловдив, докато й позаякнаха трите й ситни дечурлига, продаде апартамента на някаква заможна гъркиня и се прибра в родния си Кърджали. За тях двамата: Славейка и Васко писах стихотворението "Черна пеперуда".

У кроткия съсед отруден

на гости се яви Смъртта

и върху скромната врата

залепна Черна пеперуда. 

Пристигна по обяд една
    раздрънкана кола и бледа
    отпътува със съседа

угрижената му жена... 

Цветя положихме на гроба,
тя плака горко, от сърце,
след туй с разстроено лице
пое си смяната в завода.

Животът пак заплиска лудо,
години вече оттогаз,
единствен ли си спомням аз
онази Черна пеперуда? 

Да си отидеш без победа, 
без бой да свиеш знамена –
си мисля днес, та той нима
приживе сам не се погреба?!

  Георги Гърев от втори етаж. Гогата – работар водопроводчик, обичаше да си пийва, та вартбурга им го караше жена му Дора; как па нито веднъж не пожела да седне като мъж зад волана! В първите години, когато се заселихме на това място, ходихме си на гости с жените и хлапенцата; и Гогата вземе да ми се чумери: "Пий бе, мама му стара! Ама ти нищо не пиеш. Ей тъй, локни му за блясък в очите на екс тез сто и пеесе грама. Глей, глей мен как се пие таз върла ваджия". И него ракът го стопи. Столът, скован от колегите му в ателието за театрални декори – за да не усеща зверските болки, четири години след смъртта му ми напомняше за Гогата Гърев: събираше прах и паяжини на площадката между втория и третия етаж сред кашони с празни буркани и вехтории.

  Илия Кръчмаров от деветия етаж – строител-зидар и спец по интериора. Отиде на гурбет в Либия, върна се паралия и се премести в друг квартал. Заряза ни Илийката нас, дето нямаме как да не се примирим с крадливата цигания и с гръмките тумби от Столипиново, с натрапчивата парцалива екзотика, която навред по света е белег на това весело хайдушко племе... Месец преди да си отиде от белия свят, Илия се появи пред нашия "Б" вход на блока да се сбогува с нас от чистичкото кварталче, застроено на мястото на някогашния Хайван-пазар зад Панаирното градче – пеш прекосил моста над островчето Адата, върна се при нас като че при младостта ни. Питам: "Е-ех, какво става, Илийка? Как я караш?" Едър и сърцат мъж, преди налиташе да се пердаши и с Дечо Докса – професионалния боксьор Неделчо Грозев, чиято слава тук още се носи. Лицето му на Илийката придобило землистия цвят на обречените. "Няма да ме бъде, Жоре-е – рече, – не ме ще животът. Четири къщи вдигнах, и кога реших, че ми е дошло времето и аз да си поживея, ей ме на, виж! Две операции ми правиха, и нищо." Взе да плаче без глас. Тресат се кокалявите раменца. Сълзи се търкалят по пергаментовите бузи: "Отивам си, Жорка-а! Отивам си. Дойдох да се сбогуваме". Тъкмо излизах след сутрешната смяна в училище като даскал да въртя из Пловдив като частно такси... От

съчувствие, дръпнах така рязко предпазния колан в жигулата, в която горя баща ми и след смъртта му ми се наложи наново да я боядисвам и обзавеждам, че с металната планка на колана страничното стъкло на шофьорската врата се срина в нозете ми. 

  Стоил Веляков от петия етаж – ел.техник, спец по хладилните инсталации. Сръчен, ама и чапрашък – стегне ли го шапката, ходи на магистралата край Пловдив да спира колите, че се движели много бързо. На семейство пенсионери от столицата, които за морето пътували, новичката лада приватизирал. И зарязва клетите пенсионери пред областното МВР. По едно време си сбираше компания за самодеен оркестър с чалга-певица. Беше си наумил оркестър за сватби и погребения да си направи... Включеше ли трите електрически китари в 100-ватовата уредба, паниците в бюфета ми, етаж по-горе, казачок и ръченица танцуваха. Говоря му веднъж: "Що си изкарал тон-колоните на балкона бе, Стоиле? Комшиите от отсрещния блок след обяд не могат да спят и ми се жалват" (председател бях по онова време на кварталното ни ОФ-е), а той ме гледа с поглед на екзалтиран. "Чакам – шепне ми поверително – едни авери, с автобуса да дойдат, пък не знаят къде живея... Казал съм им по свръх-звуковата ми уредба да се ориентират". След смъртта му – дали имаше навършени трийсет, шушукаха съседите, че го хвърлили пребит до смърт от някакъв етаж на милиционерско управление, ама писали в смъртния акт друго. Близките му посмяха ли да попитат властта как тъй се е хвърлил да се трепе едва на трийсет? Отишъл си Стоил с натрошени кости. Виждал съм го лете, току-що прибрал се от психиатричната клиника в Баткун, Пазарджишко, а гърбът му – цял в кафеникави ивици като моряшка фланелка от лечебните процедури с палка или с гумен маркуч.

  Да разправям ли още? Веднъж Мишо – поетът Михаил Берберов (1934-1988), когато съм възкресявал на чашка епизоди от живота ми на председател на кварталното ни ОФ-е, местна версия на "Бюро за жалби, претенции и отврат от циганията в Живкова България", ми се ядоса: "Я ги зарежи хорските дертове! Ти да не си Арменският поп? Решавай! Или се заемаш здраво с литература, или се правиш на квартален гений".**

  Сбрахме се след януари 1979 г. все българи-завалии от кол и въже. Долетяхме тук млади, вече облъскани от несретния живот на сиромаси, щастливи най-сетне, че си имаме дом, Боже мой, свой дом, макар ведомствено жилище. Разсадихме се сами по бетонните кафези и ето ни! – пуснали сме коренче в бетона, дечицата ни, кажи-речи, пеленачета, когато се заселвахме, вече раждат милите ни внуци. А ние?! Ние сме си май същите някогашни момичета и момчета, препускаме през въртопите и несретите, мъкнем трошици в човка, сламки мъкнем за пълните си с челяд гнезда... Ето, тази е моята България, с която воюва т.нар. "елит на обществото", хем воюва, хем ни пие с всичките си смукала, мозъка все тъй опитва да ни промива. И върти се животът, това циганско колело, сменят ни се управниците, сменя се властта, сменят се партиите на власт, а паразитите не се менят. И ние – пак на този хал, пак изнудвани, притеснявани от растящите данъци и все по-високи такси, от скъпотията, безпорядъка и бандите, от претенциите на малцинството, което пак на наш гръб живее и се плоди... Ние сме тези мълчаливи, вечно излъгани, вечно задължени на тази майка-мащеха, Българската ни държава, управлявана от тарикати или мекерета на чужди посолства, които мекерета нищо общо нямат нито с нас, ни с България. Останахме си сол на земята... Мизерията ни е доказателство, че честно сме живели дотук с непрежалимите свои мъртви.

 Пловдив – гнездо на пошлост и култура

Plovdiv, edited on 4 uni 2024

Илюстрации:
- 1973. По дигата на Марица с моята Вера.
- 1983. Председател на кварталното ОФ-е.*

–––

* След уволнението от младежкия вестник за критична статия и преустройването като учител по български език и литература, с част от моите квартални "апостоли" от 1983 до 1986 г. в многолюдния квартал "Димчо Дебелянов" зад гетото Столипиново. Казионната ОФ-организация превърнахме в читалище, където всичко се вършеше на обществени начала (без заплащане), невероятно! Затова Мишо Берберов ме иронизираше.

Михаил Берберов

** Вж. https://dictionarylit-bg.eu/%D0%9C%D0%B8%D1%85%D0%B0%D0%B8%D0%BB-%D0%90%D0%BD%D0%B3%D0%B5%D0%BB%D0%BE%D0%B2-%D0%91%D0%B5%D1%80%D0%B1%D0%B5%D1%80%D0%BE%D0%B2 Издъхва в три часа сутринта на 7 август, с.г., според тел. обаждане от Антоанета – съпругата му, а на 9 август пред множество, стекло се от цяла България пред инсинератора в столичния район Орландовци, трупът му бе кремиран. Бел.м., tisss.