ДЪЖД
В СЛЕДОБЕДА
Не мога да ти се обадя. Не, не мога.
Навън е дъжд, такова тъжно време.
Лилав е здрачът зад прозореца
и минувачите като насън се движат.
Една жена с червен чадър пресича
пространството край шадравана.
Тихо е.
Тихо е.
Ръмежът на дъжда едва се чува.
Изтрил е някой от небето птиците,
в небето само облаци.
Не зная как
Не зная как
със лошите си мисли да се справя,
но времето на този свят усещам
как движи се в мъглата все към лятото.
Дали при нас ще се завърнеш, Лято?
(поляна горска, в утрото разцъфнала.
Целувките. Косите ти изтичащи.
Спокойствието. Плахата усмивка.)
Но в тази длан, която знае толкоз много,
днес в тази длан как нищо не остана:
две капки – дъжд, сантименталност
и малко здрач, от миглите ти паднал.
Как искам да те видя, да ти кажа...
Подтиснат съм от слабостта си, Обич.
Желал бих всичко твое да забравя,
да се стопиш у мен като дъждовен облак.
Ала със думи следвам твоите устни,
лицето ти – тъй бледо, тъй далечно,
гори у мен... и ненаситна жажда
да те обичам
безнадеждно
ме обзема.
безнадеждно
ме обзема.
Не мога да ти се обадя. И не трябва.
От старост оглушал е телефонът.
Навън – и дъжд, и облаци, и хора,
и всичко там в мълчание изтича.
Над Пловдив няма птици. Иде Зима.
Сега ще се загърна с малко нежност.
Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, 2 noe. 1976 – edited 29 sep. 2017