ОСНОВЕН ЧОВЕК НА ЦИВИЛИЗАЦИЯТА Е ЖЕНАТА
ФАЛШЪТ В Т.НАР. ЛИБЕРАЛНИ ДУХОВНИ ЦЕННОСТИ
ФАЛШЪТ В Т.НАР. ЛИБЕРАЛНИ ДУХОВНИ ЦЕННОСТИ
...Жената е самият живот, тя не е за живота. И затова нейната мисия е да върне човека от формите към съдържанието на живота. Категориите й са тези, за които няма място в чисто структурните мъжки ограничения. Те са Красота, Дълбочина, Вяра, Интуиция. За тях няма и не може да има място в марксизма, фройдизма и разните социологии...
В онази степен, в която мъжът е
просто мъж, той е преди всичко скучен. Той е принципен, мъжествен, порядъчен,
логичен, хладнокръвен, полезен. Но става интересен едва когато поне малко
надрасне това свое, в крайна сметка, СМЕШНО, хумористично мъжество. Дори самата
дума мъж е смешна, у мен събужда образ, запечатан във фотографии от началото на
века – мустакат тип с бомбе, покорител на жени, изпълващия света с празната си,
звънка риторика. При мъжа интересни са момчето и старецът, и е застрашителен (в
дълбочина) възрастният мъж, когато е във всеоръжие на мъжката си сила.
Мъжката святост, мъжкото
творчество представляват преди всичко отказ от това, което е мъжката
специфичност. Нито едно велико произведение на изкуството не възпява
четиридесетгодишния мъж. Напротив – представя го като неудачник, като падение
на момчето у него или като лъжец, деспот и садист.
В светостта мъжът е най-малко от
всичко мъж. Иисус не е мъж – понеже "мъж" е името на падналия човек.
Той е Моят Отрок (момчето), Синът Единороден, Синът на Богородица. У Него
отсъстват основната претенция и основният идол за мъжа – самодостатъчността
(самият Аз с мустаците ми). Иконата на Христос Младенеца в обятията на Мария е
не просто икона на Боговъплъщението. Това е преди всичко икона на Христовата
външност. Това трябва да е известно и чувствано, говорим ли за женския
въпрос в Църквата. Църквата отхвърля мъжа в неговата автономност, сила и
себеутвърждаване, тя казва: "силата Ми се в немощ напълно проявява...”(2
Кор. 12:9).
(...) Падението на Адам и Ева
действа винаги; и локос на падението не е някаква си там отвлечена природа,
която сме били унаследили от Адам – център на падението е цивилизацията.
Цивилизацията именно е змията изкусителка, откриващата пред човека уж
неограничените му възможности, и така скрива от него неспособността му да
проумява света, като му шепне: "Ще бъдете като богове".
Удивителното е, че истинският
творец е скромен човек, ала създадената от тези творци цивилизация е горда. Тя
прилича на смешно човече, което сякаш излиза от туристическия автобус, поглежда
картина на Микеланджело и казва: "Ето на, какво можем ний, човечеството,
какво сме създали". Онова, което смирява талантливия (творецът е творец
само доколкото е смирен пред своята дарба), за човечеството се превръща вече в
източник на гордост.
(...) Най-дълбоко лъжлив от
всички е принципът на сравняването, който лежи в основата на призива към
равенство. Със сравняване не се постига нищо и никога; то е източник на зло, на
завист (защо аз не съм като него), на злоба, и накрая – на бунт и разделение.
Това е генеалогията на Сатаната. Тук в ни един пункт, ни един стадий няма
добро: всичко е отрицателно докрай. В този смисъл нашата култура е демонична,
защото в основата й лежи сравняването.
Тъй като сравняването води към
опит и към познание за неравенството, стига до протеста. Равенството се
утвърждава като незадължителността на каквито и да са различия; а тъй като тях
винаги ги има, тръгват на люта схватка с различията, към насилственото
приравняване, и което е страшно – отричането им като най-дълбока същност на
живота. Личността, жадуваща равенство – без значение дали мъж, или жена, е
опустошена и безлична, тъй като личното при нея е било точно това, което е било
различно спрямо всички останали и което не е подчинено на абсурдния закон на
равенството.
На демоничния принцип на
сравняването християнската култура противопоставя любовта, цялата същност на
която е в пълното отсъствие на сравняването – както като източник, така и като
същност. В света затова няма и не може да има равенство – защото светът ни е
създаден от любов, а не от принципи. И жадува любовта, а не равенство, и нищо
не убива така любовта и не я заменя така злостно и ненавистно, както
натрапваното като цел и ценност равенство.
В любовта е вкоренена
двойнствеността у човека като мъж и жена. То не е грешка, която човечеството да
поправи чрез равенство, нито е дефект, нито случайност, а Първото и
най-онтологичен израз на самата същност на живота. Осъществяването,
изпълняването на личността е в самоотдаването, тук бива преодолян законът, тук
умира самоутвърждаването на мъжа като мъж и на жената като жена и прочие. Това
обаче означава, че няма равенство, а онтологично различие, правещо възможна
любовта – единство, но съвсем не и равенство. Равенството винаги предполага
множественост на равните, която никога не се е претворявала в единство, тъй
като същност на равенството е неговото ревниво опазване. В единството
различието не се унищожава, а само се превръща в живот, в
творчество...
Мъжкото и женското начало
съответстват на природата на света ни; единствен човекът обаче ги претворява в
семейство. Ненавистта към семейството в нашата култура днес извира от факта, че семейството изобличава злото на равенството.*
Решите ли да определите доколко цивилизована е една общност, вижте как тя се отнася към младото момиче и жената-майка. Тогава всички струпеи излизат наяве.
Решите ли да определите доколко цивилизована е една общност, вижте как тя се отнася към младото момиче и жената-майка. Тогава всички струпеи излизат наяве.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 11 mar. 2020
Илюстрации:
- Джовани Пико дела Мирандола (1463-1494);
- Светът се основава върху женското начало.
–––
Протоиерей Александър Шмеман (1921-1983) е православен проповедник, един от най-значимите богослови на XX век, http://www.pravoslavieto.com/history/20/1921_prot_Shmeman/index.htm Бел.м., tisss.