.jpg)
11-19 sep. 1999
Сборихме се с Юлия, захапах й петичката и Юлия се разрева. Разбунихме къщата, живнахме. Ето ни след час край масата като ластовички заран на слънчице; юфката пуска пара, ние мляскаме. И тъкмо в този миг чудесен звънчето в антренцето пропя. Появи се в рамката на вратата Вичо. Вичо, дето си живее сам на осмия етаж над нас, привършил тютюна, иде да изпроси цигарка от тате. Сипаха му юфка и на госта. Край печката, която бумти весело в мразовитото зимно утро, кондукторът от градския ни транспорт Вичо разправи много поучителна история за тулумбаджиите, както назова пожарникарите от града Н.
– Недей тъй, моля ти се! – рече леля. – Рискуват си живота.
– Михлю-юзи! – извиши глас Тотю, па се приготви да чуе какво поучително има да разправи гостът. Па копието на Муравей Радев огледа брата и сестрата (тате и леля ми Гица) изпод очилата с дебели рогови рамки:
– Мда-а-а, имате право и двамата. Опазването на фонда от палежи никак не е шега работа. В населено място тулумбаджията е необходимото зло. Проблемът обаче е, че Валутният борд, дето ни го натресоха откъм Западна Европа, принуди общинарите да свият и тоз щат в общинската управа.
Ей я по-нататък чичо-Вичовата историйка.
Какво станало по-нататък в това сборище дип не е интересно. Интересното е, че още следната вечер пламва складът на кожухарската фабрика "Мома тракийка", а на още по-следващото утро в областния всекидневник "Н-ска демократична трибуна" се появява репортажът "Нашите храбри момци са на бойния си пост". С факти и обилен коментар местният Песталоци*, т.е. местната будна гражданска съвест Бай им Стойчо Басамаков-Чук, похвалил силно огнеборците и не пропуснал да обобщи: "Царящата безстопанственост и хаосът в обществения сектор на региона ни водят до..." Ясно до какво ни водят.
Тъй за около месец горели запуснати бараки, единият от четирите цигански катуна накрай града, сиромашки нивици в диаметър двайсетина километра околовръст, па и складове с жито, и всичко това в обсега на Службата за борба с водната, огнената и останалите природни стихии, като земетресения, вулкани и прочие. Пръкналите се край събитията статии, подкрепени от благодарности на разчувствалите се читатели, личната секретарка на огнебореца майор Варимезов, Йорданка Фушнекова, прилежно трупала в огромната червена папка под надслова "Звездни мигове в нашето трудово ежедневие". Надписа Данчето – снаха на старшията Велев, заимствала от рубрика за дреб и отпадък от националните емисии на БНТ и БНР за местното студио "Евроком".
Завалели предложения за празнична среща с огнеборците. Киностудията "Бояна" заснела двучасов документален филм за живота и успехите на шефа на пожарната под заглавие "Човек от народа". Канели тулумбаджиите във все още незасегнати от огъня предприятия сказка да изнесат. А и вземали от тях пространни интервюта за рисковете на професията, храбростта и мъжеството. Дотъркаляли се с велосипеди от столицата и хергеле начеващи художници и поети, начело с любимия придворен иконописец г-н Светлин Русев (портрети всякакви на фамилията Живкови), с цел да изобразят в класически византийски иконостас как смелите ни огнеборци си служат с техниката за погасяване.
Самите пожарникари почнали към себе си да се отнасят с уважение; на работното си място приветливи, чисти, издокарани, гладко бръснати, изпълнени със съзнание за високо отговорната си мисия в обществото. Допухтял и Гарелов... Иван Гарелов, онзи с болките в колената, жива легенда в придворната ни журналистика, персонаж от рекламни клипчета, довтасал Гарелов с екипа си от дузина оператори, режисьор, тон-техници, масажист, асистент-режисьори, продуцент (оня, дето мъкне куфара с парите), коафьор, гримьор, педикюрист, трима осветители, петима телохранители, жичкаджия, двама хамали – Митю Крика и Митю Пищова, за да им местят столовете, хамаците им да връзват), Ути Бъчваров – да им готви супички, пържоли да им пече, предвид капризния стомах на теле-звездата, както и ято сноби с мацетата им, сякаш по калъп отливани копия на госпожица Николетка Лозанова (онова гърчавото църно фукне с циците), нахакани столични папагали, ценители на вносно уиски и последния крясък на поп-арта от годините преди началото на Втората световна война, както и двама велики писатели – Калин Терзийски и префърцуненият Денди с бастунчето, и отдалия се на Буда чироз, икона на родната естрада Дони, и Владко Ампов-Графа и прочие.
Изпосталели низ поети, надушили дамара на златната жила за писане по поръчка, навъртали се и те тъдява. Остави ги провинциалистите, небесни светила от ранга на Дончо Цончев, Тошо Тошев, Александър Божков, Александър Томов, бате Стефан Данаилов, двамата академици Антон Дончев и наш Иван Славков-Батето, речовитият професор Юлиян Вучков и прочие важнейши особи от нашия пантеон; Кире Либерало тоже, и той естествено. Нали където шумолят парици, дето ухае на кяр, харните хора там ги търси, приятно е человеку в изисканата им компания. Накъсо казано, местната управа взела да гледа на тулумбаджиите като на природна забележителност; тъй че град Н. от тъмен Прованс внезапно се оказал епицентъра на медийното, финансово, политическо и прочие внимание не единствено и не само в опоскана Балгейрийа, но и в Европа на духовните ценности, в Австралия, в Занзибар и в Щатите вследствие долетелия от белокаменна София пернат елит на нацията, демек, най-ценното.
С присъщите си салтанати елитните персони превърнали градеца Н. в екзотика за госта-чужденец, обект за мониторинг (наблюдения) и изводи върху катаклизмите и гърчовете на цивилизацията. За девет месеца, колкото се пече едно бебче, докато въпросът за щата на Пожарната се мътел, бистрел и чепкал в местната им общинска
администрация, огнеборците на Н. се превърнали от бреме за общинския бюджет в гордост на демократична България, радост за цялото прогресивно човечество.
"Ето как славните ни професионалисти в особено тревожни за демокрацията дни се борят с хаоса и прославят нашата БеСеПе" – оливал се тарторът на местната гвардия пенсионери, някогашен най-прост свинар, настоящ феодал Гочката Гергов. Навръх Празника на храбростта, Денят на армията и овчаря Гергьовден кметът – седесар и в червата, довтасал с държавния си чистак новичък мерцедес на официална визита в двора на Пожарната и пред опнатия по конец личен състав от онез трийсе огнеборци собственоръчно обкичил Варимезов с престижния орден "Стара планина", II cтепен. Наред с ордена общинската администрация допълнила щата на Пожарната със свежи две новички бройки: 1. Летописец по славата – длъжност, поименно отредена за Цецо Сланинката, племенник на г-н кмета; и 2. Пъблик рилейшън** – за Мери-Електронната пушка, симпатия на областния шеф на Полицията полковник Добрев, бивша жрица от контингента на любовта при паметника на руската графиня Скобелева край изхода на града закъм Цариград, Истанбул по турски.
– Оттук-нататък небе. Какво повече им трябва! – преглътна Вичо и помоли за чаша вода, но тате му връчи шишето с върлата домашна ракия, кой знае кога и как кацнало
на масата покрай празната тенджера от юфката. Вичо отпи, сви устни, навъси вежди: – Славата, Тотко-о-о, както и властта, има свойството да замайва. Колкото е по-прост човекът, повече се дуе и надува, и наду-у-ува. На слабохарактерния серсемин врътне ли му се акълят, сам си сере на късмета.
– И аз тва си викам – почеса се тате зад ухо, погали ме: – А, Ванчо! Аз кво ви думах снощи! Ха, кажи на чичо Вичо. – Изплющя ме с тежка длан по врата, та ми притъмня. – Ама тя мойта, Вичо, не е пищна като твойта. Тез пожарникари... Их, тез пожарникари! Богата работа! Тц-тц! Тц-тц-тц!
– Лъже – рече мама. – И двамата ай, как ги наставяте! Първо, що му е на Гарелов масажист и теляк? Да не е пехливанин, че с шарлан да го мажат и масажират?
– Лепката, която осъзнава, че е лепка, е гузна. Затуй че не може да не досадничи. Тя е клиничен случай, заслужава съчувствие. Имаме обаче и друг един вид лепки, които обръщат заболяването си в оръжие. Те със зъби и нокти, с лакти и текмета драпат за власт, зъбят се на кого им се мерне пред очи, понявга плужекът лигав-мазен висини достига, висини-и! Ей, Гошо Тъпото, софийския таксиметров шофьор, да кажем, или Камен Влахов от Силистренско, или онзи нерез от Велинград Фидел Беев, или онази скица Данчо Ментата. Отде беше Данчо, от Добруджа не беше ли, от Несебър, или от Созопол! Та това са все супер-екземпляри. Познавам философ-психолог един, дето осмърдя всичко, що можа, половин дузина школски директори се крият само да ги не види, че където да ги срещне, бълва змии и гущери по тях, прави ги на мат и маскара, такъв му е номерът в живота. Очаквам някой хубав ден на Българската демокрация голям паметник да му дигнат на площадчето край паметничето на Стефан Стамболов срещу кметството, и паметникът му да е в шадравана с бронзовите пеликанчета.
– Мен най-симпатичен ми е бай Петко Бочаров – обади се тате. – Масалите ги точи тъничко като говеждо филенце, гаче тъкмо е гаврътнал на екс две бързи мастички. Ма него пудрят ли го? Ба, ши го пудрят, ши хабят пудрата! Той и тъй си е бир-таман, ходи си напудрен, в много редки случаи газиран като Петьо Блъсков. Ми че тоз Петьо Блъсков освен газиран като прясна лимонада, друг аз не съм го виждал!
– То аслъ доматите ний с колците ги ручаме! – чу се глас от банята; Гица, която на ръка переше чаршафи, гащи и потници, сега се изживяваше като съвестта народна.
И тъй значи, продължава по-нататък пожарникарската авантюра… След като вече се оказали недосегаеми за Международния валутен борд и госпожа Ан Макгърк, тулумбаджиите на Вичо се почувствали досущ като онези нахакани Дони и Момчил, или като стадото травестити и кръшни певачки: въобразили си, че Земната ос през двора на Пожарната минава и всичко в този грешен свят само около тях се върти. В кметството, окупирано до тавана от прясно пребоядисани в тъмносиничко бивши яростни комунисти, първи обявили се за демократи, вече се питали дали да не турят в атракционите на града и Празник на огнебореца. Явявали се покрай тази идея доста смели проекти. Мяркал се там Общобалкански форум за обмяна на пожарникарския опит, Десетдевен панаир-базар на огнебореца с гости фокусници от Африка, Азия, Латинска Америка и Щатите: гълтачи на саби, плювачи на огън, парашутисти-снайперисти, плувци-тежкоатлети, дирижабъл с реклама "Пийте кока-кола" и "С кока-кола всяка ръждива гайка се развива", "Тефал, ти мислиш за всичко", омешани с реклама на наши родни автомобилни-пожарогасители и гумени галоши с модерен дизайн, Общоевропейска викторина "Българската пожарна слава от толумбаджиите в епохата на Първото Българско царство до наши дни", Изложба и дефиле на песове помияри и ловни оръжия – от библейската прашка на Давид до белгийски снайпер за отстрел на елени, затворени в кошара и вързани с въженце да не избягат в шумата, Дегустация на местни вина и ракии, съчетана с показ на дебели мазни, но и на тънки мезета, надсвирване с върбова пищялка, дудук, окарина, тамбура, родопска гъдулка, Кулинарно шоу с бира-скара, овнешки и свински карантии, агнешки чревца, дробчета, бъбречета, говежди език, бахур, вечерни илюминации под надслова "Познай кой ти бръкна в окото", надпревара между футболните агитки на "Левски" и двете ЦСКА, кой повече врагове ще уцели с бомбичка самоделка, коя агитка повече бира "Каменица" ще излока под готиния тъп девиз "Мъжете знаят защо". Тъй планирали, че Празникът на огнебореца да прерасне във всенародно веселие под лозунга "Демокрацията у нас – шоу за милиарди", версия на карнавала в Рио де Жанейро, с цицорести танцьорки.
Върху фасадата на Пожарната художник-наивист от четата на Кольо Карамфилов изтипосал морски вълнички с форма на плисенце за пола, палма с маймунки и под палмата стар бедуин млада бедуинка гушка, а двама арабски принцове в бели премени на двугърба камила с бинокъл звездите гледат, пълнобуза месечина, облачета; и над цялата вселенска идилия лъщи нафуканото "Ако се наложи, и Слънцето ще погасим!"
Идеолозите на празника опрели и до местните детски ясли. Като учели невръстни циганчета да отбират български, разговорката с преплетените пръстчета "Дай, бабо, огънче" префасонирали на "Чичко Пожарникарьо, огън даваш ти на мени джигар да пали!" Наблюдателни интелигентни българи обаче, като пенсионирания обущар орденоносец Кръстю Дипчиков, захванали да се догаждат каква ще да е истината. По кафенета и пивници, най-вече на тукашното тържище Четвъртък-пазара, вместо "Добрутро, тарикат!", сабахлен граждани от селата взели да се поздравяват с "Горя ли и при вас нощес ва, майна? Щот при нас горя".
4 apr. 1994
НЕ СЕ ГАСИ ТУЙ, ЩО НЕ ГАСНЕ
– Ши знайш, тва пожарникарите са особени хора – почна на следната сутрин Тотю. Заплиташе нишка от снощния мухабет: – За едната слава... и в огъня влизат.
Божа честна неделя. От вчерашната жар разпалваше нов огън, а коминът не поема. В кухничката плъпна гъст черен пушек, замириса люто на борина. Зачервен, тате се дупи около печката, духа с пълни бузи... Видя му се слабо, та грабна метлата и взе да я размахва срещу отворената вратичка на нашата циганска любов. "Не е то циганска любов, а циганска сватба. Уж бърже пали, половин саат духам, и не тегли, мамицата й!" – бе рекъл веднъж за тенекиеното ни кюмбе.
Леля се подаде с прозявки от съседната стая. Чорлава, със свлечени чорапи:
– Имах някога и аз една висока два метра симпатия. Красив огнеборец.
– Кога, ма? – измъкна се от завивките и мама. Закашля се поема си дъх като риба на сухо. Гълта, разбира се, пушек. – Що не си ми казвала досега, кха-кха-кхааа?
Сборихме се с Юлия, захапах й петичката и Юлия се разрева. Разбунихме къщата, живнахме. Ей ни след час наредени край масата като лястовички на слънчице заран; юфката изпуща пара, мляскаме. И тъкмо в този прекрасен миг звънчето в антренцето пропя. Появи се Вичо. Вичо живее на осмия етаж над нас. Привършил тютюна, иде да си изпроси цигара от тате.
Сипаха и на госта юфка. Край печката, която весело бумти в декемврийското утро, кондукторът от градския транспорт Вичо разправи крайно поучителната историйка за тулумбаджиите, както нарече пожарникарите от града Н.
Градът Н. бил най-най... ама най-обикновен скучен до смърт център на дълбоката провинция, а какво дирел там наш Вичо ли? Шетал из лесничействата в района. Като костоджа ми ти сербез баш-инспектор по т.нар. Горски фонд, "плашел Гуджо гаргите", разни там боязливи бракониери, стресирал по някой друг местен покровител, горски дребен разбойник. Под око държал и иместната Противопожарна служба.
– И при тулумбаджиите има далавера – захвана Вичо. Съседът Вичо от осмия етаж е към петдесетгодишен, белязан с бял кичур в перчема. Дебелите лупи на очилата му го правят близнак на злия Муравей Радев – финансовия ни министър, макар у нашия Вичо да я няма оназ там коцкарска брадица "а ла катинарче", оня хищен вид на човек, който от дън душа мрази родителите си, че го родили, мрази света, а от света най-яко ненавижда българите. От време на време Вичо ни поглежда гнусно, като същинский Муравей или граф Дракула, ама в очите му откривам присмехулни искрици... Лапа по хайдушки, мазни се на мама и ми намига. Очевидно хареса му мамината юфка.
– А! Пожарникарите хайлазуват – рече тате, – но им славен занаятът. Пожарникар да си днес! Заводите ни не работят, цеховете – празни. Тракийското поле – ами то пусто, буренясало, бабки за някоя грудка на гулията ровят с копачка, за някой неизровен от циганските набези картоф се надяват. Глад, бе! Текезета йок, отде да крадне народът, кво да пали, че да маскира кражбата! Лошо. Е-ех, мамицата му живот, що ли не станах пожарникар! На четирсе и шест лазарника, от три години пенсионерин сега да съм, по гръб да си лежа, паричките на крак да ми ги носят всеки месец на седмо число върху никелирана табличка с позлатен ръб, овързани с копринена синя панделка в чест на СеДеСе.
– Недей така, моля ти се! – рече леля. – Рискуват си живота пожарникарите.
– Михлюзи! – извиши глас Тотю, па зачака да чуе какво има да каже гостът.
А гостът, близнак на същинския Муравей Радев, строго огледа и брата, и сестрата, па неочаквано рече:
– Мда-а-а, имате право двамата. Опазването на Горския фонд от палежи не е шега. В населено място тулумбаджията е небходимо зло. Проблемът е, че Валутният борд, дето ни го начукаха от Западна Европа, принуди общинарите ни да свият тоз приятен щат в общинската управа.
Събрали се пожарникарите да обсъдят аджеба кого да съкратят. От трийсетмина здрави-прави здравеняци в разцвета на силите си и любовта не повече от десетима могли да оцелеят. Останалите какво?! Дренки ли да ручат останалите?! Умуват и тъй, и инак, въртят-сучат, не им излиза сметката. Грозно си висят. А бе, няма ги в щата.
Открили, че и оцелелите ще са в киреча. "От нийде взорът надежда не види", както писал националният ни поет Христо Ботйов. Че то само началниците и счетоводният отдел, и секретарките (любовниците) са осем души. От десетимата, дето някак си би оцелели, кой ще гаси? Двамата оцелели от редовия състав ли! И в тоя там тревожен сюблимен космически миг скача някой си Мето Попрелков – младши сержант Методи Попрелков, новоназначен, резба прясна непоръбена, новобранец нещастен.
– Искам думата – рекъл тоя, дето пръв Западният вятър на Европейския валутен фонд като перушинка щял да го издуха. Колегите му не го броят, от месец назначен, пушек още не вдишал, а се пъчи: – Предлагам да им докажем, че сме нужни. До един!
– Ай, върви ти доказвай! – изнервирал се шефът на пожарната майор Варимезов и с показалец образно го пробол от
– Айде, върви ти доказвай! – изнервирал с е шефът на пожарната Варимезов и с показалец, образно казано, го пробол от висотата на тенекиената червена трибуна: – Гърмидолски, нашият уважаван господин кмет на общината, няма да ме приеме, камо ли пък да ме чуй и разбере .
– Не с думи, а с дела! – отрапортувал с вирната брадичка Попрелков.
– Е, как стават тез работи
– Не с думи, а с дела! – отрапортувал с вирната брадичка Попрелков.
– Е, как стават тез работи, ве-е? Не става тя тъй. Лесно е на думи – изтръгнала се въздишка едновременно от двайсет и осем пресъхнали гърла.
Двайсет и деветият, самият Варимезов, тутакси загрял какво намеква оня, взел да размахва ръчички пред шкембето, сякаш рояк оси го налетели:
– Ама то! То опасно. Ужасно е. Много ужасно! Игра с огъня е това.
Какво станало по-нататък в таз сбирка не е интересно. Интересното е, че на следната вечер пламва складът на кожухарския завод "Весела Тракийка", а на по-другия ден в областния вестник "Н-ска трибуна" се появява репортажът "Нашите храбреци на своя боен пост".
С факти и коментар местният Песталоци*, местната гражданска съвест Стойчо Басамаков – Чук, като обилно похвалил огнеборците, сигнализирал: "царящият хаос и безстопанственост в обществения сектор на региона водят до..."
Три дни подир "Весела Тракийка" пламва фабриката за картонен амбалаж и тоалетна хартия "Великият Октомври". "Н-ска трибуна” в подобаващ за дълбоко провинциален вестник възторжен тон отразява и това събитие, заключавайки: "Добре, че там, на мястото се оказаха професионалистите на офицера огнеборец Варимезов. Лично майор Варимезов в суша и киша, в студ и пек неизменно бди на своя пост", което се кипрело под огромна фотография, представяща младежа Попрелков, нахлупил лъсната с пуцинг медна каска, гушнал с две лапи дебелия пожарникарски маркуч, а покровителствено над него с брадве в лява ръка се надвесил шефът на Пожарната Варимезов. Последният – във ведомствен костюм с папийонка на бели точки, сякаш пръв братовчед на Георги Лозанов (пожизнения шеф на СЕМ), забил очи в обектива. Артисти, не някакви жалки тулумбаджии.
Тъй за около месец време горели складове, запуснати бараки, единият от петте цигански катуна, сиромашки нивици в диаметър двайсетина километра околовръст, все в обсега на Службата за борба с огнената и с останалите природни стихии, като гръмотевици и прочие.
Появилите се по тия събития куп вестникарски статии, придружени от писмата на разчувствани читатели, личната секретарка на Варимезов прилежно сбирала в мека папка с надслов "Звезди в нашето трудово ежедневие". Надписа Данчето – снаха му на Велев, заимствала от рубрика в местното телевизионно студио на "Евроком".
Завалели предложения за среща с огнеборците. Киностудия "Бояна" заснела двучасов документален филм за живота и дейността му като шеф на пожарната под надслов "Човек от народа". Канели ги тулумбаджиите по предприятията сказка да изнесат. Вземали пространни интервюта от тях за рисковете на професията. От столицата се дотъркаляли с велосипеди ято начеващи художници, начело със световно известния и любим придворен иконописец Светлин Русев (портрети на фамилия Живкови), за да изрисуват, изтипосат и изобразят в класически византийски иконостас нашите юнаци как боравят с техниката за погасяване.
Самите пожарникари захванали да идват на работното място чисти, стегнати, издокарани, гладко бръснати, дезодорирани, преизпълнени със съзнание за високоотговорната си мисия в обществото.
Допухтял Иван Гарелов, легенда в придворната наша журналистика, персонаж от рекламни тв-клипчета за илачи, с екип от двайсетина тон-оператори, режисьор, дузина помощник-режисьори, продуцент (оня, с торбата пари), коафьор, гримьор, масажист, теляк, петима осветители, седмина охранители, ел.техник, за хамалин Митю Крика – да им мести столовете, хамаците да им връзва, за готвач – лигавия Ути Бъчваров, предвид капризния стомах на теле-звездата и ято столични папагали.
Вежди Рашидов и Георги Чапкънов едва не се хванали гуша за гуша кой да извае скулптура от бронз на огнебореца майор Варимезов. Г-н Вежди Рашидов ето как се изразил в интервю за многотиражния наш роден вестник "Труд": "Тоз велик българин (шкембестият Варимезов, оладжак) според набитото ми око на скулптор притежава обгорено в огъня на изпитанията лице, типична за тоя род мъже юнашка стойка".
Изпосталели лирици и белетристи, надушили и те златната жила за писане на ишлеме, т.е. по поръчка, навъртали се и те тъдява. Остави провинциалистите, небесни светила от ранга на Дончо Цончев, Тошо Тошев, Александър Божков, Александър Томов – Лупи, Бате Стефан Данаилов, академиците Антон Дончев и принц Иван Славков - Батето, баш речовитият професор Юлиян Вучков и проч. особи от българския небосклон, Кире Либерало тоже, и той естествено. Нали дето шумолят пари немъчени, ухае на кяр, хубавите хора там ги търси, па и приятно е человеку в елитната им бъбрива компания.
Накратко, общинската власт взела да гледа на тулумбаджиите като на особена ценност; тъй че градът Н. от дълбок Прованс внезапно се оказал в епицентъра на медийното внимание не само в опосканата ни от далавераджиите България и Балканския полуостров, но и в Европа вследствие долетелия от белокаменна горда София елит на нацията.
С присъщите си салтанати елитните прелетни птици превърнали град Н. в екзотика за чужденците, обект за мониторинг, наблюдения, демек, и философски изводи въобще за европейската цивилизация. За девет месеца, докато въпросът за щата им се бистрел в местната общинска администрация, огнеборците се превърнали от тежест за общинската хазна в гордост на демократична България.
– И аз това викам – почеса се тате зад ухото, погали ме: – Ванчо! Аз кво ви думах снощи! А, Ванчо! Кажи на чичо му на Вичо. – Перна ме по врата. – Ма тя мойта, Вичо, не е пищна кат твойта. Тез пожарникари их, тез пожарникари-и! Богата работа! Тц-тц! Тц-тц!
– Лъже – рече мама. – Па двамата леле, че си ги наставяте! Първо на първо, що му е на Иван Гарелов масажист, теляк, педикюрист? А?! Да не е пехливанин твоят Гарелов, че да го мажат с шарлан и масажират?
– Глей-глей-глей! – ухили се. – Глей женски акъл!
– Те – обърна се Вичо към мама – не само Гарелов, ама и вкиснатия господин Кеворкян, и президента главнокомандующ... Да не говорим за педерастите, дет ни ги вадят на тиливизийонния екран! – преди да ги курдисат пред камера, пред телевизора в хола, два часа ги пудрят, четкат, лъскат им муцуната, рошат им перчема, къпят ги в одеколон и фон дю тен, бръчките им изпъват, че да излязат образите им от чисти по-чисти пред народа. Туй е цяло изкуство, ще знаеш. Фразите една по една на сухо, тъй да се каже, отрепетирват пред комисия баш артисти. Особено внимава техническият екип, кога се пуска дебела някоя лъжа, народният ни избраник да не прави гримаси, да не жестикулира, да се не блещи като другарката Клара Маринова. Ама па и между депутатите има таквиз едни бъбриви лепки, Боже упази!
И разви теорията си по тая занимателна за простия електорат тема:
– Лепката, която отлично знае, че е лепка, е гузна, затова че не може да не досадничи; явява се клиничен случай, който заслужава нашето съчувствие. Имаме обаче и лепки, които обръщат заболяването си в оръжие; с лакти и нокти драпат нагоре и понявгаш достигат висини. Е, Гошо Тъпото, да речем, или Камен Влахов от Силистра, или нереза от Велинград Фидел Беев, или Данчо Ментата, (отде па се пръкна Данчо) са все таквиз екземпляри.
– На мен най-симпатичен ми е бай Петко Бочаров – обади се тате. – Масалите ги точи тъничко като говеждо филе, все едно гаврътнал на екс две мастички. Него пудрят ли? Ба, шъ го пудрят. Да хабят пудрата! Той си е бир-таман напудрен, газиран като михалковска минерална.
– То ний, народът, доматите и краставиците с колците ги ядем! – чу се откъм банята леля ми Гица, която на ръка переше и се изживяваше като съвестта народна.
И тъй, значи, продължава нататък пожарникарската авантюра.
След като се оказали недосегаеми за Международния валутен борд и госпожа Ан Макгърк, тулумбаджиите на Вичо се почувствали богове, усетили се недостижими, както нахаканите Дони и Момчил или табуна цицорести чалга-певачки. Въобразили си милите, че Земната ос през пъпа на Пожарната в града им Н. преминава. В кметството, окупирано от прясно вапцани, тъкмо пребоядисани в Иван-Костово тъмносиньо печени комунисти, вече си се питали дали да не турят в атракциите на града и "Национален празник на Огнебореца седесар".
Имало и някои по-смели проекти.
В проектите им се мяркали, например, и Балкански форум за обмяна на пожарникарски опит, Празник на Огнебореца с фокусници от Азия, Африка и Европа, гълтачи на саби, плювачи на пламък, парашутисти-снайперисти, тежко- и лекоатлети, и не леки балони, ами дирижабли с реклама на родните авто-пожарогасители и гумени галоши с модерен дизайн, мацки с бикини или без, викторина "Българската пожарна от Първата Българска империя на Аспарух, та до наши дни", Панаир на песове и ловно оружие, дегустация на домашни вина, ракии, дебели и тънки мезета, надсвирване с дудук, с класическа пищялка, с родопска тамбура, гъдулка, кулинарно шоу с шопски песни, карантии, агнешки чревца, бели бъбречета, телешки език, свинско ухо и опашка, нощни илюминации "Познай кой ще ти бръкне в окото", надпревара кой ще излока най-много кенчета пиво "Каменица" с чудесния девиз "Мъжете знаят защо". По тоя начин Празникът на Огнебореца ще прерасне във всенародно увеселение под надслов "Да живей Демокрацията", който ще се явява българска родна версия на карнавала в Рио де Жанейро.
Върху фасадата на местната Пожарна художник-маринист нарисувал морски вълнички, самотен остров, двугърба камила под палми, дърт бедуин на арабски жребец и млада сластна бедуинка на сиво магаре, платноход, месечина сред облаци, звезди. И над цялата таз вселенска идилия лъщяло с огромни огнени букви нафуканото "Ако се наложи, и Слънцето ще погасим!"
Идеите опрели и до детските ясли и градини в града Н. Докато учели чаветата да приказват чист български, скороговорката с преплетените пръсти на прихлупени длани от "Дай, бабо, огънче" лелките изменили творчески в "Чичко пожарникарьо, огънче дай!"
Зорки интелигенти обаче, като философа Кръстю Дипчиков и младия даскал Никола Димов почнали да се догаждат каква ще да е истината. В кръчми и кафенета, и на древното Н-ско тържище Четвъртък-пазара сергиджиите, вместо с ведрото "Густо, майна Филибето!" и "Добрутро, майна, дигна ли самолета нощес?" сабахлен се поздравявали вече с "Горя ли нощес при вас ве, майна? Щот при нас още не е."
Дипчиков, ботаникът и пресен пенсионер Спас Пиперков, излезлия в заслужен отдих философ Перикъл Мастагарков и пенсионирана много ярка и досадна личност, следяща развоя на духовните ценности у нас и по света, някой си професор Друмчев Иван... Тая четворка, значи, и особено последните тримца, като редки личности от специалния сорт "На всяка манджа – мерудия", надигнали тревога в Цар-Симеоновата градина. Там срещу обновената Централна поща местните михлюзи на припек бистрят световния заговор срещу родната демокрация, нищят далаверите и черното тото във футболния ни шампионат, в частност обсъждат още по-често на кого му е ред да го отлюспят от СеДеСе или Костовото ДеСе-еБе. Професор Друмчев, даскалът Пиперков, както и философът от Кичук-Париж Лазар Мастагарков се покатерили върху чугунения войник от Румелийската милиция Гюро Михайлов и понеже вторият имал ясна дикция, т.е. не фъфкал, не съскал и не му тракали кастанетите (ченетата), държал гневно слово, протягал треперещите си две десници към Пожарната и с тънко гласче цитирал патриарха на родната класика Иван Вазов: "О, спи ли Бог! О, Бог не види ли!"
Тия работи в българските родни селища, като града Н. светкавично се разчуват. На следния ден огнеборците спешно правят извънредна оперативка с точка първа и единствена: "Мерки за отпор на вредните инсинуации, които..." и пр., и пр. Старшията Велев решил и той да се натегне, понеже тахтабата*** Попрелков, според докачливия Велев, неправилно се била издигнала в очите на началството, та печеният Велев храбро предложил как да погасят слуховете, като палнат леко, демек, символично, ограничено огънче в самата Пожарна.
– По тоз решителен, твърде категоричен начин именно ще дадем да разбере и международната световна общественост, че слуховете са именно антидемократична инсинуация – опиянявал се от собствения си глас ораторът, – от друга страна, ще да намекнем, че халябите**** в нашия Хайд-парк***** са едеоти за връзване, така щото посягат именно върху имиджа на България. Ще докажем, че огънят е внесен именно ("именно" откакто се усетил известен, му станала любима дума) под влияние на тяхната манипулация над демокрацията и приобщаването ни именно към Европа и евро-атлантическите ни духовни ценности.
Речено-сторено.
Планирали локално огнище, колкото да се види не че гори, ами че свети, мъждука пламик. Ама да вземе обаче да пламне цистерната с нафтата. Оттам огънят поел към халето с дарените съветски газки от Втората световна война, после – към административния блок. За нула време изпепелил склада за бойния им инвентар – търнокопи и кирки, мотики, секирчета, лопати, плюс тюфлеците. Овършал им столовата, срутил мигом фитнес-залата с гиричките, ластиците, разпъвалките за стройно и хармонично тяло, и стегнато мъжко дупе. Търчали по двора пожарникарите сащисани кое първо се налага да се спасява. Хукнали най-подире презглава поне кожата да отърват.
От петнайсетметровата вишка, изоставен и единствен в суматохата, старшията Велев простирал ръце драматично както ходжа от минаре; само че мюезинът, кацнал върху минарето, си мрънка там нещо важно по арабски за техния господ "Халя-хуля-я, халя-хуля-я, Аллах е велик, халя-хуля, алъш-вериш", а старшията Велев пищял ужасен като мома, щипана на срамно място навръх езическия тракийски празник Трифон Зарезан: "Олеле! Олеле! Олеле! Оле-ле, Божичко миличък! Едеоти-и-и, що ме предадохте!"
– Въх! Бива си я ваджишката. Тройно препеченка, ама ха-а-а!
Гледаме, както се гледа Великия фокусник арменеца Астор в цирка.
– Ба! – окопити се Гица. – Злосторник някой ще да ги е подпалил.
– Бе, женски акъл! – пресече я тате. – Гиче, знайш ли кво рекъл Иван Вазов! Знайш ли, а? "Не се гаси туй, що не гасне". Ей тва рекъл. Което иде да ни каже: "Стар боклук кога пламне, орталъка увонява"******.
Илюстрации: авторът
___
** РR (реклама).
*** От тур.: дървеница.
* Йохан Хайнрих Песталоци (1746-1827) – швейцарски педагог, филантроп, философ и реформист, създател на първата в Европа система за начално образование.
**** Халяба в Пловдив наричат крайно невежия.
****** Отнася се до изкушен от гъвкаво момиче мераклия, чешит от тв-шоуто "Фермер си търси жена" или "Дърт паралия избира морално запазена съпруга", накъсо завяхнал Бог да го прости Христо Сираков от ято дами с добро поведение пробира морално запазена девственица, за да я ощастливи.
%20%20%D0%BE%D1%82%20%D0%9D%D0%BE%D0%B2%D0%B0%20%D0%BA%D0%B0%D1%80%D1%82%D0%B8%D0%BD%D0%B0.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар