събота, 22 юни 2024 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1595.)

 
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1595.)

  Решат ли да унищожат човек (или поколение на цяла нация), първом му натрапват модел за дивашко невежество, като му отнемат възможността и умението да мечтае. Погледайте националните телевизии и сами преценете случайни ли са разкривените образи на успеха, нахлули през телевизора в дома ви. – Аноним (1947)


  21-26 sep. 2009

ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (2.) 

  Печална роля отреждат на интелигента: да е придворен шут, лаладжия, палячо за разтуха на кралския двор от горди общественици, глуповато и пъстро пернато с педерастка брада катинарче или рачешки мустаци a la Салвадор Дали, с обичка на уше като швейцарска крава на тучна морава или с плитчица, привързана с парцалче, понякога с бръсната като белен картоф кратуна, или с папийонка черна на бели точици, а косичката, ако я има, мазана с гел, пригладена/рошава, интелигентният екземпляр може и да наподобява разплетена дамаджана за цвик. Важно е отдалече да личи, че в никакъв случай пред вас не е простосмъртен. Щом е интелектуалец, то ще рече умен, който се прави на глупак, разсъдлива твар, която пълзи край атлазените пантофки на Негово величество властника, реди остроти с вкус на канела в кафенцето. Остротите са брутални, от което нормален човек потръпва, докато просташката сган крещи: "Е-ей, нашето момче как му разказа играта, а! Хем как му го рече! Право в очите, а! Ура-а-а…"

   Медиите струват пари, твърде много пари. Ами у кого са парите? Вече е невъзможно от трибунката на многотиражка да се състезаваш с Медийния октопод. Та романтичният период, когато иззад отсрещния бряг на Дунава някой даскалски син извади на показ пред Европа и света непраните гащи, мухлясалите драперии на разсмърдяла се върху три континента Османска империя, това буди възторг у опърпаните, недояли, изпосталели хъшове, обнадеждава поруганите в отечеството си българи, да! Само че, приятели, попаднали във врявата на големите градове хъшове от дълбокия прованс на село, романтичният период отмина... Настройват ни едни против други неслучайно. Разделяй, владей! Девизът на Древния Рим, Велика Британия и Щатите днес е есенция за политическата агитка не само в България.
    
  От друга страна, уравновесеният тон между нас, зад който не смърди на лицемерие, отживелица ли е! Само който не работи, само той не бърка, не е ли ясно, че да приемем известното от хилядолетия: че за управляващия е естествено да греши, но и да търпи упрек, и това хич не е необикновено. Като грешим и се поправяме, по този начин израстваме. Защо тъй упорито назначените за говорители ментори в днешното обществено пространство настояват, че единствено с техните уста говори Истината? А това, което е истина за мен, за друг може и да не е; пък кой между нас е вечерял с Бог! 


  Чрез медиите Лицемерието се самопредлага и в човеколюбиви форми, във всеки случай по-хитри начини за манипулация от манипулациите на оприличавания от почитателите си на Стефан Стамболов, гл.ас. в АОНСУ (Академия за обществени науки и социално управление) г-н Иван Костов. Скулптор, усетил, че вече е фигура в общественото пространство, говори уравновесено, приказването му излъчва доброта, но как да му повярвам, когато реди лакърдии за ред и достойнство, за унижението, на което сме подложени, като граждани на държавата България! Не мога да му вярвам, понеже с юмрук посегна срещу дежурния полицай на служебния паркинг пред Софийската община. Най-странното след това геройство: Главният секретар на МВР в онези славни дни Бойко Борисов връчи на побойника един вид – компенсация за преживения стрес... боен патлак "Браунинг" с гравиран върху патлака поздравителен надпис*.

  Случва се при самозащита човек да излезе от кожа, да зашлеви идиота, но господинът не защитавал себе си, не защитавал таланта си; защитавал статута на недосегаема персона. Е, къде отиват сладките за ухо лакърдии!

  
Велико е да бъдеш смирен. Всеки може да сбърка: бесовете, случва се да надделеят у теб понякога. Затова и по-велико е покаянието. Всъщност, покая ли се скулпторът? Искрено да се бе покаял, бихме го приели такъв, какъвто е. Но не, не заради изкуството му, а заради личността. Негова си работа. Майната му на Вежди! Срина ми се в представите като изваяна от влажен пясък симпатична скулптурка; влагата се изпари, остана оглозган от ветрове скелет на мерака да си гражданин, а не лицемер на каишка. 

  Нашите комплексирани интелигенти са си заслужили участта да стоят встрани от важните за нацията ни теми. Послушайте за какво и как един и друг се дърлят: кой е по-велик, кой е по-близо до народа, кой заслужил да бъде наречен "дисидент", и разбира се, да понесе както венче маргаритки нимба с титлата "демократ". О, Санта симплицитас! О, Суета на суетите!

  Всъщност, що ли е интелигент? В зората на грандиозния експеримент с "най-прогресивното и най-човеколюбиво учение на света" обожествявана девет десетилетия персона (Владимир Илич Ленин, 1870-1924) назовавал интелигенцията на Русия насекоми (инсекти), т.е. досада за Властта, която досада трябва да се държи изкъсо, да се гали по муцунката и шамаросва по кратунката, от време на време да й се дърпат юздите, да се прорежда и преподрежда. "Кекава интелигенция" бе в детството ми определението на три поколения партийни комисари на правдата. Представяха интелигента като дърдорко, изперкал от четенето на книжки, и чрез тази карикатура на многознайкото учеха младежта да обича "трудящите се маси", Българския народ. А интелигент е всеки мислещ нормален и обикновен, всеки опиращ се върху опита и разума си вътрешно подреден, уравновесен и независим човек, в каквото и поприще да се изявява. Нима не срещаме невежи, нагли с диплом за висше образование и гирлянд от научни титли. Циникът Иван Славков (1940-2011) в любимата му роля Шут на България, е академик.

  Истинската наша България, огромно множество без представителство в Народното събрание, в чуждите и в частните медии, без достъп до онази осветена сцена, понася кощунствата и наглостта на невежествената власт. Но в това множество простосмъртни е енергията – опитът и мъдростта на нацията. Ако управляващите придобият навик да се вслушват внимателно какво говори обикновеният човек, гражданин на Републиката, най-малкото управляващите персони не биха безобразничили тъй откровено. Другояче би възприемали сламените чучела, самонарекли се интелигенция, елит на нацията. Иначе, каква му е на лаладжията** грижата, освен да служи вярно на деспота и придворните с лакърдии колко обича и работи за народа!

  Краят на есето "За какво ли са умирали?" – тълкуващо "Случая Веселин Андреев" в Нови задочни репортажи за България***: "че е много по-лесно да бъдеш евтин герой в един или два епизода, отколкото да бъдеш честен и обикновен човек цял живот". Обяснявам си така и обичта към моя баща, дърводелеца-мебелист, мълчаливия, вглъбен в занаята си, доверчив, но неразбиращ политическата конюнктура, заради това странящ от всякаква обществена (разбирай, политическа) дейност. Изяснявал съм респекта си към моя Голям Малък човек в този "ключ". Оттам може би е съпротивата ми спрямо героически театрални пози, независимо кой и с каква идеална цел позира: дали е Йохан от едноименната поемка на 24-годишния Христо Смирненски (1898-1923), герой в "Стършел", роман на 33-годишната в 1897 г., кога пише книгата си, Етел Войнич (1864-1960) или автор на чудна идея.

  Животът е велик дар и трябва да се пази. В цитираната фраза на Георги Марков не ми се нрави думицата "евтин", стои тази дума във фразата му
като оголен зъб, обезценява позицията на автора. Но мимоходом защо да не отдам дължимото на героизма? А може би бъркам? Герой, изненадващ и самия себе си, може да се окаже кой ли не от човеците наоколо; важното все пак: че е яко лицемерие да се разхождаш в героическа поза, да вириш показалец към облаците, като редиш назидания и заразяваш с бесове. 

  Героите ги убиват. Затова не желая да съм герой за каквато и да е идея, нито призовавам другите да бъдат герои. Мисля, че е най-нормално да си честен и кротък дори и след като ти се е наложило да сториш нещо, което светът нарича "подвиг", и хората се тълпят наоколо да те прославят.

  Мюсюлмани, които се самовзривяват на многолюден площад в Близкия Изток, Испания, Германия, Турция или където и да е, определям първо за страхливци, второ, за подлеци, трето – за жертва на ловки манипулатори. Този род саможертва за милиони сляпо вярващи е героизъм, и аз нямам логично обяснение за това. Нима Бог на която и да е религия не повелява да пазим живота?! Чий Господ изисква трупове и се любува на мъртъвци!

Пловдив – гнездо на пошлостта и културата

Plovdiv, edited on 22 uni 2024

Илюстрации:
- Вежди Рашидов (1951), министър, който псува жените.
- Салвадор Дали (1904-1989) – скандален автопортрет.
__
* Вж. https://www.mediapool.bg/boiko-borisov-predlozhil-nagradata-za-vezhdi-rashidov-news22175.html 
** https://www.bgonair.bg/a/2-bulgaria/315127-vezhdi-rashidov-sas-skandalni-dumi-v-ns-za-zhenite-izvini-se-na-tsyaloto-obshtestvo Почетен мултак - академик! Вж. https://pik.bg/%D0%B2%D0%B5%D0%B6%D0%B4%D0%B8-%D1%80%D0%B0%D1%88%D0%B8%D0%B4%D0%BE%D0%B2-%D0%BD%D0%BE%D0%BC%D0%B8%D0%BD%D0%B8%D1%80%D0%B0%D0%BD-%D0%B7%D0%B0-%D0%B0%D0%BA%D0%B0%D0%B4%D0%B5%D0%BC%D0%B8%D0%BA-%D0%BD%D0%B0-%D0%B1%D0%B0%D0%BD-news778911.html 
*** Георги Марков, "Нови задочни репортажи за България", сборник, изд. 1991 г. с предговор от Стефан Цанев. Бел.м., tisss.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1599.)

    ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1599.)   Какво е поезията без любовта?! Първи учител ми бе бедстващият френски студент, скитникът и игра...