Както е с отделните нации, тъй вкупом всички ние, жители на планетата, съставяме едно цяло, един организъм, който крепне или боледува; когато някой бере душа в другия край на света, ако си внимателен със себе си, и у теб нещо в същия този миг бере душа – сърцето ти прескача и ти сълзят очите. А властният лаком идиот, мекерето, което го хвали, дали разбира?! – Аноним (1947)
15 avg. 1998
БОГОРОДИЦА НА ПАРАЗИТИТЕ* 
Днес е Голямата Богородица, краят на горещниците. Тази година бяха незапомнени жеги. Термометърът на балкончето ми показваше 41оС. Сред всеобщата обществена и държавна развала България от райско кътче е заприличала на сметище с шетащите мутри, политическите палячовци и артистични мекерета на властниците и бандитите. Народът, т.е. всички ние – останалите нещастници, все пак намираме начин да бъдем щастливи. Ама какво ли щастие е то – да се глумим или подиграваме със самите себе си. Съседите като работливи мравки притичват ту до родно село и ту до пазарищата: мъкнат сухоежбина, варят манджи, лютеница, компот за зимата, сладка, туршии, вино. Вечер до полунощ мъжете пляскат карти, напиват се, проехтяват грозни закачки. Току на някого балансите му избият, свежа пяна от устата хвърчи, юмруците се вадят като последен аргумент и правосъдие. Жените – и те, ами пък и жените не крият циничните приказчици, и всичко е до болка гнусно, изкарано на показ пред дечурлигата, които се въртят наоколо, попиват сексуалните намеци и откровения между родители и съседи. Всичко е изречено като на шега; сякаш не разбират, че така губят всякакъв авторитет, всякакво чувство за благоприличие, за уважение. Жега, задух, прахоляк, нечистотия, невежество и завист, псувни, проклятия, грубости, простащина на всички нива.
Как живеем, Боже мой! Че между нас и гетото Столипиново разлика няма; онези там поне друго не са видели, а ние?! Отде се завъртя тази вихрушка над нас? През вечер-две мургави тумби налитат върху колите, гаражите, апартаментите ни. Мародерстват и наркоманите – момци-българчета; знаем ги кои са, къде живеят, кога като глутница излизат да върлуват. Разбитите врати, изтърбушени автомобили, поломени жилища, изби, а полицията иде да регистрира поредната пакост и никой не си прави илюзията, че властта е срещу престъпниците, не им е ортак, не дели награбеното с престъпника, че охранява живота и здравето на гражданина, а не на безчинстващия тарикат. Да, то си е война с народа. Подла необявена война без фронтови линии, без правила, а ние, голи сред вълци, сме предадени от онези благи дами и господа, които сме избрали да ни защитават.
Появи се и съответната литература. Христо Калчев (1944-2006), автор на трилогия а ла Марио Пузо, вариации по мафиотската сага "Кръстникът", е хит на книжния пазар. Ухажват го вестниците ни с интервюта, представяне, благосклонни разбори. Шега ли е! Литературните образи на въпросния автор очертават пъстра аура около бандитите. На мода днес е литература динамична, актуална, потресаваща. Литературните герои, а и самите дами и господа писатели пердашат на сленг. Уличната реч на аутсайдерите покрай вестници и списания, край телевизионните цинични шоута и радиопредавания се вмъкна и в парламента. Вече взехме да се възхищаваме и на наглото безсърдечие.
Мутрите не се и крият, като герести петлета шетат из каймака на обществото; за тях песни се пеят, театърът тях пресъздава на сцената, с тях се занимава. Подвизите им, скапаният им празен живот в разкош и поквара се обсъждат с пикантни подробности: кому пръснали черепа, кому потрошили кокалите, кому взривили частния дворец или офиса, луксозната кола, кому извадили трупа от стар кладенец, а пък кой си оправял зъбите, стомаха, разклатеното здраве, разбитите нерви, след преживения стрес, че го арестували и се налага да търси как да се откупи. За мародера се грижат най-добрите ни лекари, психотерапевти, хирурзи. Натрошен от взрив бомбаджия (адската машина му гръмнала в лапите, тъкмо когато неумело я залагал под колата на конкурента си в Пазарджик); с частен аероплан приятелчетата му го пратиха през Атлантика чак в Ню Йорк, в най-модерната клиника на света да го съшиват, кърпят, тропосат... И всинца, според медиите ни, страдахме за неговия малшанс. Горкичкият! По вестниците сълзи се ляха. За подобни типове се грижат елитните адвокати на България. Банките за тях единствено работят. Най-луксозните обществени заведения са горди да ги обслужват. Чувам, скъпо платени летописци документират всяка минута на неколцината донове. Самочувствието на тази пасмина превтаса дотам, че мафиотски биг бос предложи на министър-председателя** да се договарят за някакви там външнотърговски операции и въобще за вътрешната политика на правителството... В купените от тях вестници и луксозни списания са документирани интензивният им творчески (?!) живот, скъпите им придобивки, грижите им за тялото, муцуната, прическата, за чудесната им семейна хармония по Калифорнийското крайбрежие, Канарските острови, Швейцарските Алпи.
Майтапят се нашенци. Питал дядото петгодишния си внук какъв искал да стане, като порасне. Някога ние мечтаехме да станем матроси, пожарникари, граничари – заради фуражката или лъскавичкия шлем, за мъжеството, героизма в защита на Отечеството. Петгодишният внук днес рапортува нахакано: "Мутра искам да стана, деденце. Ей тъй, с патлака, бам-бам-бам! Да трепя и да карам яка кола, мацки да ми вървят по петите". Ще се плаща. Рано или късно, ще ни се наложи да платим за натвореното. Няма как да избегнем възмездието, колкото някои важни персони у нас за неуязвими да се броят. Понеже наказанието е в нас – носим го със себе си като ракова клетка. Метастазите са налице, жалко, че мнозина от тях още това не разбират. Нали виждам какво се случи с проспериращата допреди седмици фамилия Маврови***. Прекрачиха всякаква мяра в лакомията и според законите, и ето ги днес – ръфат се както хищници, състезават се кой по-бързо да разпродаде краденото. Тузлията Мавров, изплашен от връхлетелите го болести, Мавровица – в плен на параноята си за преследване – и двамата изгубили представа защо са на този свят. Единственото светло нещо в позлатения им дворец е седемгодишното им хлапенце, което носи слънчевата усмивка и нрав на неопетнения от грехове. То остана като крехко клонче върху това доскоро сякаш неподвластно на ветровете, пороищата и американизацията внезапно ударено от гръмотевица дърво.
Не душевната оскъдица, не деформираната плът – духовната уродливост е ужасна. И си мисля: има успоредно с нашия видим материален свят друг свят, невидим. Той не оставя идиота, престъпил неписаните правила на Живота, ненаказан. Да се радвам на възмездието ли! Че защо да се радвам?! Жал ми е за тези, някога слънчеви и така талантливи неслучайни личности. Жалко за похабения човешки материал!
МУХАТА
Мухата е циганинът сред насекомите. Хитро, крадливо и пластично създание. Твар, влюбена в бляскавите дрънкулки и в помията. Колко скучен би бил светът без онези дяволити, хитри, с остро зрение оченца, без бръмкането им! Тя е самата жизненост – едновременно хищна и безпомощна, нахална и нежна. Оцелява при невероятни тежки обстоятелства. Създава многобройна артистична челяд, като пълни света с нервност и досада. С гръмки кавгаджийски звуци се оплаква нависоко. Весели се пищно, хвали се нагло или злостно се заканва. Възпроизвежда се сякаш от нищото. В състояние е и качественото вино да превърне в нещо прокиснато. Бог или Дяволът създал мухата, Досадника на света? Кого изразява не знам; озадачава ме способността й да оцелява при всякакви обстоятелства, да служи на всяка престъпна самовлюбена власт. При соца това бяха най-жестоки съдници, при демокрацията са най-кресливите тарикати.
Пловдив – гнездо на пошлост и култураИлюстрации:
- Паразити с дарове в Бачковския манастир.
- Най-древното жизнено селище на Европа.
–––
**
Вж. https://corruptionbg.com/Korupcionniqt-modus-na-90te
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар