ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (623.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (623.)

 В онези дни имаше толкова неща, които трябваше да си изясня. – Ърнест Хемингуей (1899-1961)

  27 uni 1987.

 АСЯ

Глава VIII

Епилог

  Нарядко двигател на кола изпълваше нощта с глухо ръмжене, а въздуха – с вонята на отработени газове. Понякога чак тук, в моето легло, слушах как гръмогласно хърка някой зад също тъй широко разтворените прозорци на отсрещната ъглова сграда. Славей по едно и също време свиреше като присмехулник всяка августовска нощ в клоните на огромните разпрострели се акации – същински часовои покрай къщата на моите родители. Луната – закръглена и розовееща като моминско лице, надничаше иззад потръпващите листа и клони. Лежейки, представях си как се наместват по-удобно между тях врабците и гургулиците, как всяка тръсва главица и я пъхва отново под крилото си. Накрая да спомена и яростното люто звънтене на комарите, които на огромни плътни рояци се вдигаха от блатистите плитчини на Марица винаги по това време на годината.

  Заспивах в ранните часове на зараждащия се ден, когато от изток високо над камбанарията на черквата "Свети Георги" нахлуваше рехава светлинка и лекият нощен ветрец полека-лека започваше да захладнява. Като че ли в по-резките звуци, в трополенето на едва начеващото утро по-добре се спеше, за разлика от нощта, когато въображението ти работи на пълни обороти, а пък денят, и особено утрините, които най-много обичам, са ясни, прозрачно чисти, бистри като истината, колкото и горчива да е тя.

  Не бях ли постъпвал по съвест?! Нали не бях лъжец?! Нали не бях крадец на чуждо щастие! Но защо нощем съзнанието ми рисува все едни и същи картини?... Вдигам куфарите си от пода в ергенската си квартира, тя се хвърля да ме прегръща, плаче, моли да ме изпрати... Или се изкачвам по тъмното стълбище към бедничката студентска мансарда на сестра й във Варна (току-що съм позволил бръснарят да ме окълца); подстриган, обезличен, като че ли отчаян, ала само външно, а всъщност преливащ от упорит, стипчив, нагарчащ, чак налютяващ оптимизъм, че о-о не, няма начин да не се измъкна от тази блудкава сантиментална добруджанска история. Или разделям се с нея пред пловдивския хотел, казвам къде могат да ме намерят с ясното съзнание, че насила никой не може да ме принуди да се оженя, най-малко скъпите й близки, че насила нищо и никой не може да принуди човек да се подчини, ако той наистина има гордост. 

  Е, и!?

  Би трябвало да съм спокоен, доволен от себе си. Нали се засилих да си докажа нещо! В такъв случай какво тук повече да преживявам, нали? C'est la vie, моя печална Любов! Животът е пред теб; нима ти преча да бъдеш щастлива с всеки един от останалите три и четири милиарда мъже по света! Защо ме тревожиш! Защо ме притесняваш и си пред очите ми, винаги щом остана сам с тишината и мрака, сам със себе си и с онова неспокойно зверче, което ръфа плътта ми?

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 12 uni 2021

Илюстрацията най-горе:

 - Изглед към пристанището на Балчик откъм Двореца, построен в чест на голямата любов на румънската Регина Мария към балчишки циганин.

–––

* Черквата "Св. Георги" срещу къщата на родителите ми в Мараша един от старите квартали на Пловдив. Названието на този район, доколкото знам, иде от турската дума за изоставено, занемарено лозе. 

Бел.м., tisss.