събота, 1 февруари 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (48.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (48.)

  Когато бях на твоите години, въобразявах си, че стана ли на възраст, ще съм открил смисъла на живота. Днес уви, съвсем не съм по-близо до това откритие, отколкото тогава. О да, разбрах вече в какво не е смисълът на живота. Обзавеждаш се с луксозна къща, скъпа кола, слагат снимката ти в списание "Форбс", и вече си въобразяваш, че всичко в този живот си разбрал. Един ден обаче сам Господ Бог най-случайно сякаш те изненадва с къса телеграма: "Извинявай, мили! Пропуснал съм да ти кажа, че всичко това не значи нищо. Онези, които ти цениш на тази земя, са ти отпуснати назаем; тъй че по-добре ги обичай, докато можеш".*


  16.02.1999. 
  Събудих се, както често става напоследък, с неприятното усещане, че животът ми лекичко като сянка през процеп се изнизва. Сънувах актьор брадат и космясал – копие на излъчващия нечистоплътност и аромат на лют качак Андрей Слабаков, да се угощава с приятели, понеже едва-що се оженил. Женен бил веднъж, подразбира се, но нещо се случило и останал без жена. Живял доста време сам и честит, че никой не му се вре в живота, не му брои греховете, не му се мръщи в леглото, че го цепи глава и не ще секс, хастара на душата не му преобръща наопаки по три пъти на ден. Та на запивка в ресторанта към местния Театър на армията (армия може и да нямаме, но театър да) с чаша вино в ръка тържествено обяви: "Трябваше двайсет години да минат, докато отново се престраша". За какво ли да се престраши? Естествено – да повтори несполучливия си експеримент. Кой знае от какъв зор, в съня ми от хихикащата компания запоят беше наречен Сватбата на Злобаря. Злобарят, младоженецът, демек, разправя: "Седим си ние тук, когато някой, както се промъкваше между столовете зад гърба ми, ме заля с уиски. И така се запознах с великия български поет Тодор Ч. и станахме приятели".

  В този момент, докато обяснява как се запознал с Тодор Ч., майката и бащата на попрезрялата булка, чието лице в съня си не виждам: ни лице, ни тяло, единствено дантели-дантели-дантели, – даряват милите гости. И се чува сочният глас на мамчето: "То-о-ойзи комплект от юрган, юрганска торба с две калъфки за възглавници и копринен чаршаф е дар за младото семейство. Да ги пазите чисти и неопетнени, ей, да не ги цапате с ръждата на омразата, ни с изневяра и предателство!" Овации откъм подпийналата компания и глас: "А-а, чаршафите да се пазят чисти. Това е тук въпросът". Което казано в прав текст значи: Да се обичате, че дяволите ще ви вземат!

  Събуждам се. Що пък за глупост, мисля си, като нямам намерение да се женя. Че да не ми е изпила чавка ума! И още си мисля: а бе, какво стана с онези шумни преди години, розовеещи като гюлов храст нежни момичета? Свежестта отлетяла, загнездило й се притеснението, че вече няма кой да я пожелае, че животът и на лекокрила пеперуда я загърбил. Замята милата все още онези тънки мрежи, с гальовен вид и гласче, въртене на раменца, пооправяне на пооределите косици и поглед, стрелкащ се като лястовиче над бързей. А съчувствието не ражда любов. Къде бяхте досега, та никой не ви се хванал в мрежите? Яла-пила, веселила тогоз, шетала край оногоз, търчала подир жребец някой, дето не го било еня за нея. Рожба не родила, не отгледала. Живяла под един покрив с вятърничав хаймана, бельото му прала, готвила му, купувала му подаръчета с повод и ей така без повод, а сетне й омръзнало, та побягнала при мамчето, или още по-зле, той сам си тръгнал мизерникът му с мизерник, ей тъй подло, без да жали, си отишъл като внезапна тотална амнезия, забравил, че любимата му съществува. И после какво, освен като зверче от дупка да следи как по-младите й свежи посестрими, опиянени от хубостта, от младостта си, пробват да изчоплят някое златно зрънце от пепелта на живота. Разбира се, че не Адам, а Ева е водеща в любовните авантюри, предизвикателствата от нея идват. Затова логично ми се струва да си река за някой мъж, че е глупак, докато за тези някогашни хубавелки мога единствено да въздъхна: Ами да! Надхитрила тоз, надхитрила оногоз, така се увлякла, че накрая и себе си надхитрила. 

  Валентина Р. от градеца С. в дълбокия прованс бе някога най-чаровното момиче сред първокурсничките в Софийския университет. Рояк ухажори я следваха по пети като хрътки, като телохранители. Сред тях – неколцина приятели от онова весело време, между които Николай Стоянов – чаровен и перспективен белетрист от школата на Кольо-Николовата "инфантилна проза" и бъдещ собственик на издателство, па и капризен шеф на жури за литературната награда "Балканика", Владимир Янев – яростен почитател на френските "Прокълнати поети" и бъдещ професор, т.е. университетско светило по Българска литература между двете световни войни. Мотаеха се наоколо й и неколцина вече поодъртели, поизчерпали се посетители на писателското кафене, неколцина хептен отракани журналисти на Партията ръководителка, както и две роти напористи, неизявени все още бъдещи гениални световни поети от селата в Ломско, Тополовградско, Ямболско, Хасковско, Лудогорието и Дунав, до Ирин-Пирин, та чак от Врачанските и от Плевенските махали до Странджа баир, млади оптимисти, ценители на изящните женски форми. 

  Но Валя беше недостъпна, та затова и вероятно триж по-изкусителна за натрапниците. Ходеше като в траур – черни обущенца, чер чорапогащник, черна пола, черна блуза, триъгълен едроплетен шарф, естествено черен, заметнат през пухкавите й раменца. И само бялото й обсипано с лунички дяволито личице и пищната й естествено рижава коса, сплетена в дебела плитка, я правеше като да бе тъкмо излязла от парижко кафене, от афиша на онзи жалък телесно, но тъй забележителен Тулуз-Лотрек. Ще избързам с няколко лъвски скока и ще добавя: веднъж на четири очи ми показа как се сваля дебелата очна линия, която очертаваше пъстрите й очета, хвана крайчето на единия от клепачите и отлепи черна лентичка... хитро полско изобретение, моля ви се. Около два месеца препускахме винаги надвечер из ветровитите булеварди на София. Сядахме на някоя пейка – понякога зад езерцето Ариана зад Орлов мост, друг път покрай Софийския куклен театър. Бъбрим си за стихове, за поети и се натискаме. Имаше солидни, грандиозни планове за живота. Проектираше как ще се оженим, после ще заминем да следваме в Литературния институт "Максим Горки" в Маскве или в Ленинграде, вече не помня, после лесно – двамата ще творим, ще сме одумвани, което значи прославени, заможни и аристократи...

  Веднъж или дваж, десетина години след като завърших следването си, ожених се за друго момиче и то ми роди две дъщери, като съм прескачал по служебна някаква си работа до София, съм й звънял от някой уличен автомат да се видим, но явно съдбата беше решила безвъзвратно да се разминем с Валя, дори като случайни добри стари познати. Какво станало с някогашната така плътски, духовно и всякак желана госпожица в личен план не ми е повече известно, отколкото на целокупния кръг любители на изящната словесност; мога с мъжко тщеславие да спомена единствено, че съм се целувал с една от най-известните и най-високо ценени съвременни поетеси, носителка на престижни литературни отличия, чието творчество се смята за принос към националната литературна съкровищница, а също така ухажвана от Националната телевизия и Националното радио. В поне три предавания съм я слушал красиво да говори по сериозни теми, като пренебрежението към талантливите млади българи и въобще, за ранната смъртност на таланта и несретния живот на интелектуалеца. Последното засега предаване с Валя бе интервю по повод присъденото й национално отличие за принос в целокупната родна лирика. Накъсо, тази симпатична, образована, аристократична дама осъществи буквално и стопроцентово мечтите си. Нещо повече: стана съпруга на светило в артистичния свят, с ценени, проспериращи днес бизнесмени и банкери отношенията им, както мълвят в онези приоблачни аристократични среди, били специални.

  Може би вече се питате да не би пък да чеша стари рани. Ами не! Преди години – когато тържествено се разделяхме, беше по взаимно съгласие, с поуката, че характерите ни дотам си приличат, че просто няма как заедно да мелим брашно. Преди шест месеца пратих по гастролираща из нашите географски ширини столична поетесса мижавия си – стотина страници, частна поръчка, сборник стихове. Отговор от Валя Р. нямам и си мисля унило: Къде ти! Днес край чаровното някогашно момиче от градеца С. не прохождащи литературни пубертети и напористи мастурбанти, а табун от коскоджа ми ти професори и академици като хайгъри пръхтят из росната литературна морава. Но убеден съм – онова неспокойно зверче в дъното на женската й природа няма как да се успокои, да я остави на мира. "Още! Още! Още!" – сигурен съм, шепне дяволчето у нея, докато горката успява някак да заблуди света с онова, което отдавна не е, или никога не е била.

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 1 fev. 2020
–––
* Уилям Сароян (1908-1981), из романа "Човешка комедия". Бел.м., tisss.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1565.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1565.)    Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас ...