ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (22.)
Ето, аз дишам, работя, живея,
и стихове пиша, тъй както умея,
с живота под вежди се гледаме строго,
но ти не разбирай, че мразя живота...
09.04.2001.
Хераклит от Ефес (520-460 г.пр.Хр.): "За закона
народът е длъжен да се бие така, както се бие за градските стени"*. И веднага
подир това, коментар на тълкувател, наш съвременник**: "Възненавидял
хората за глупостта им, Хераклит се оттеглил и живял в планината, като
се хранел с корени и треви или, според други сведения, целият му живот по-нататък минал в
полумрака на един храм, където се уединил и се отдал на философията. Вечер излизал пред храма, където с увлечение играел с децата на топчета".
Очарователно (вероятно, и закономерно) е съчетанието между високи духовни изследвания с чистотата и непринудеността на детското съзнание в играта. Та ще се повторя: всеки от нас в основата си е дете; детството е близо до божественото, до т.нар. "висш разум" именно понеже е естествено и необвързано с тежкия товар от натрупания личен опит, където подчинени на пристрастията си често се лъжем. Какъв очистителен душ за обременения възрастен човек е детската игра! Детските сетива са по-отворени за висшия тип информация интуитивно – не логически; чрез необремененото си с налепи от жизнен опит съзнание детето, по-успешно от нас, възрастните, различава истинското от фалша. Странно ли е това?!
От друга страна, мисля си: "полумракът на един храм" или полумракът въобще има свойство да изостря усета ни към същественото. Полумракът е и алегория на подсъзнанието, където генетично са ни заложени послания от миналия преди нас живот, от житейския опит на предците. В ярката светлина надделява функцията на окото, възприемащо преди всичко външни очертания на материалните образи за сметка на глъбинното и по-важно съдържимо. Тишината е изпълнена със звуци; мракът – с ярка картина на въображението. Нали затова във върховия момент на любовния плътски екстаз жената плътно затваря очи? Очите не виждат, изплуват образи и мелодии, излитащи отдън душата, отвътре-навън; душата ги излъчва с чар и аромат в търсене на Духа.
* * *
Преди години в книга*** за транспортирането на оръжия и муниции от САЩ към Съветска Русия в разгара на Втората световна война срещам описание, което сега изплува пред мен като метафора за цялата ни цивилизация в началото на третото хилядолетие след Христа. Значи, посред ледените Северни ширини на Атлантика в посока Мурманск, въобразявайки си, че са заобиколили смъртната опасност откъм дебнещите хищно нацистки подводници, американските млади моряци от огромен трансатлантически транспортен кораб запалили всичките му светлини; усилени до крайност, високоговорителите на кораба огласят мразовитата нощ, върху трите му палуби цари веселие, вихрят се танци, самоуверени подвиквания ечат възторжено към небесата. С две думи казано, кипи живот... там, на кораба, който се извишавал над конвоиращите го плаващи наоколо в мрака значително по-дребни, сиви и едва забележими в тъмнината бойни кораби, чиито екипажи с трепет се взират в дивата вакханалия на самоувереността, веселието и сладостта от живота. На тях им е ясно, че самоуверените веселяци там горе представляват чудесна мишена за дебнещата Смърт. И неизбежното не закъснява.
Очарователно (вероятно, и закономерно) е съчетанието между високи духовни изследвания с чистотата и непринудеността на детското съзнание в играта. Та ще се повторя: всеки от нас в основата си е дете; детството е близо до божественото, до т.нар. "висш разум" именно понеже е естествено и необвързано с тежкия товар от натрупания личен опит, където подчинени на пристрастията си често се лъжем. Какъв очистителен душ за обременения възрастен човек е детската игра! Детските сетива са по-отворени за висшия тип информация интуитивно – не логически; чрез необремененото си с налепи от жизнен опит съзнание детето, по-успешно от нас, възрастните, различава истинското от фалша. Странно ли е това?!
От друга страна, мисля си: "полумракът на един храм" или полумракът въобще има свойство да изостря усета ни към същественото. Полумракът е и алегория на подсъзнанието, където генетично са ни заложени послания от миналия преди нас живот, от житейския опит на предците. В ярката светлина надделява функцията на окото, възприемащо преди всичко външни очертания на материалните образи за сметка на глъбинното и по-важно съдържимо. Тишината е изпълнена със звуци; мракът – с ярка картина на въображението. Нали затова във върховия момент на любовния плътски екстаз жената плътно затваря очи? Очите не виждат, изплуват образи и мелодии, излитащи отдън душата, отвътре-навън; душата ги излъчва с чар и аромат в търсене на Духа.
* * *
Преди години в книга*** за транспортирането на оръжия и муниции от САЩ към Съветска Русия в разгара на Втората световна война срещам описание, което сега изплува пред мен като метафора за цялата ни цивилизация в началото на третото хилядолетие след Христа. Значи, посред ледените Северни ширини на Атлантика в посока Мурманск, въобразявайки си, че са заобиколили смъртната опасност откъм дебнещите хищно нацистки подводници, американските млади моряци от огромен трансатлантически транспортен кораб запалили всичките му светлини; усилени до крайност, високоговорителите на кораба огласят мразовитата нощ, върху трите му палуби цари веселие, вихрят се танци, самоуверени подвиквания ечат възторжено към небесата. С две думи казано, кипи живот... там, на кораба, който се извишавал над конвоиращите го плаващи наоколо в мрака значително по-дребни, сиви и едва забележими в тъмнината бойни кораби, чиито екипажи с трепет се взират в дивата вакханалия на самоувереността, веселието и сладостта от живота. На тях им е ясно, че самоуверените веселяци там горе представляват чудесна мишена за дебнещата Смърт. И неизбежното не закъснява.
От няколко посоки почти едновременно през разпенените вълни пробръмчават немските торпеда. В гигантски факел се превръща луксозният самоуверен лайнер, накланя се рязко, потъва и върху водната пустош безредно се понасят разни там отломки с покачени върху им отчаяно борещи се за живота си хора. На това място свидетелстващият прави късо отклонение, предавам по смисъл: Знаете ли какво става с човешката плът, попаднала рязко в условията на минусовите температури, характерни за Северния Атлантик! За секунди плътта се сгърчва, почернява, свива се като бъбрече в разжарено олио. Дори извадените още дишащи оцелели успяват да преживеят едва час, час и нещо.
Ей тази тревога за вихрено носещата се през космоса наша планета, струва ми се, не бива да ни напуска – особено сега, когато сме се размечтали, и устремени към селенията на хармонията, бленуваме екзотични поляни от щастие. Мило момиче, бой се от данайците, когато идват с дарове! Особено когато идват с дарове, тогава внимавай, мила.
* * *
Българската душа има тъмни пластове трагичен опит. По-богати сме на трагично минало от народите, които живеят наоколо. Нищо не е останало от великолепните ни дворци, храмове, светилища и цветущи някога заможни градове. За разлика от населяващите Западна Европа, където във видимия за окото пейзаж е съхранено някогашното великолепие, у нас тези някогашни достойнства пак продължават да си съществуват, но под дебел слой нагла до безумие грубост и невежество. Всички виждат как изглеждаме отвън, но духовното у нас само ние можем да го извадим от миналото и да го поставим за ориентир. Не, не сме наказани от бога, но зле сричаме собствената си История. Това е!
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, 28 dec. 2010 – edited by 29 dec. 2019
___
* Цитатът е от книгата на А. Грънчаров "Изкуството на мисълта", изд. 2001, с. 22.
** Авторът на цит.съч.
*** Валентин Пикул, "Реквием за конвой PQ-17" На 4 юли 1942 г. военните кораби, охраняващи конвой PQ-17, получават лично нареждане от сър Дъдли Паунд – първи морски лорд на Адмиралтейството на Великобритания: "Convoy is to scatter!" (Конвоят да се разпръсне). Транспортните кораби на кервана, оставени без защита, стават лесна плячка за нацистките самолети и подводници. От 35 кораба потопени са 24; убити са стотици британски, американски и съветски моряци; огромно количество военни товари потъва в ледените води на Северния Атлантик.
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A0%D0%B5%D0%BA%D0%B2%D0%B8%D0%B5%D0%BC_%D0%B7%D0%B0_%D0%BA%D0%B5%D1%80%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B0_PQ_%E2%80%93_17
Вж. http://thirdreich.boinaslava.net/dopylninfo/PQ-17.htm Бел.м., tisss.
* Цитатът е от книгата на А. Грънчаров "Изкуството на мисълта", изд. 2001, с. 22.
** Авторът на цит.съч.
*** Валентин Пикул, "Реквием за конвой PQ-17" На 4 юли 1942 г. военните кораби, охраняващи конвой PQ-17, получават лично нареждане от сър Дъдли Паунд – първи морски лорд на Адмиралтейството на Великобритания: "Convoy is to scatter!" (Конвоят да се разпръсне). Транспортните кораби на кервана, оставени без защита, стават лесна плячка за нацистките самолети и подводници. От 35 кораба потопени са 24; убити са стотици британски, американски и съветски моряци; огромно количество военни товари потъва в ледените води на Северния Атлантик.
Няма коментари:
Публикуване на коментар