ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (587.)
Продължение на Голямото завещание от 1972 година
БАЛАДА ЗА ДЖЕНДЕМ
ТЕПЕ И РЕКА МАРИЦА
Аз горд съм, ти – свенлива,
от камък аз, а ти пенлива,
в мълчание живея сам,
а покрай теб е шум голям:
животни, птици, насекоми;
но моят връх небето гони.
Почитат ме и отстрани
ме сочат с пръст, а погледни
отбягват ме така далече,
че от самотност стена вечер.
По песъчливия ти бряг
цъфтят кокичета и мак,
макар че в ниското си ти,
а моят връх висок блести.
Ти – весела, а аз – в сълзи,
от камък аз, а ти пенлива,
в мълчание живея сам,
а покрай теб е шум голям:
животни, птици, насекоми;
но моят връх небето гони.
Почитат ме и отстрани
ме сочат с пръст, а погледни
отбягват ме така далече,
че от самотност стена вечер.
По песъчливия ти бряг
цъфтят кокичета и мак,
макар че в ниското си ти,
а моят връх висок блести.
Ти – весела, а аз – в сълзи,
единствен лишеят пълзи,
жестоко слънце ме жари,
снагата ми до смърт гори,
завие ли пък вълчи вятър,
ти в лед се криеш, аз оставам.
Щастлива бързаш... накъде?
По кой въздишаш нощ и ден?
Не знаеш нито миг покой –
ни зимен студ, ни летен зной.
От камък цял, стоя вкопан
в земята черна – тъжен, ням.
XС
Не бих желал с усмивка тиха
да си отида от света;
видях как странни хора виха,
раззинали от гняв уста
срещу зората и нощта,
и как ли пропуск да направя,
ако не им оставя с такт
балада за добрия славей!
БАЛАДА ЗА СЛАВЕЯ
Съдбата си като гадаеш над чашата кафе,
за мен си помисли – къде съм тази вечер,
добре ли поминувам в ръждивия кафез,
където мойта дарба да пея ме довлече.
Щом готин се откриваш, обречен на възторг,
за мен пак помисли – не ми ли е студено...
И аз съм любил някога и плакал за любов,
но всичко разлетя се с отминалото време.
Мечтаеш чест и слава, екзотика, земи,
но пак за мен спомни си, дали от радост пея...
Зората пръв посрещам и пълня твойте дни
със жизненост до бога, но всъщност не живея.
Обричаш ли на нещо сърцето си без страх,
за мен пак припомни си, дали не се страхувам,
че времето нехайно ще хвърли шепа прах,
и бръчки ще поникнат с клетви и целувки.
Когато млад се радваш на хубавия свят,
око към мен хвърли, тъй болен, стар, оскубан;
и аз връх се усещах, когато бил съм млад,
а пукнат грош, уви! – днес вече и не струвам.
Когато с кеф си лягаш в мечти от розов пух,
за мен си помисли – защо все пак живея...
Признавам, като всички предал бих Богу дух,
но всъщност не умира тоз, който знай да пее.
XCI
На нацупените устни
ланска слама завещавам –
сигурен съм, по е вкусна
от модерна книжна плява.
Ако леко нагорчава,
консумирай с нещо сладко
и с мазоли по-корави,
рожбо на заможен татко!
XCII
И пак за други дребни риби,
които срещах всеки ден,
готов любезности да сричам,
инат ще им даря от мен.
Той няма мургав смях и тен,
ни със достойнства е богат,
но ще послужи за рефрен
на невръстния ми брат.
XCIII
Кажат ли: "тук няма длъжност",
значи – ходом марш напред;
"Тодор Климентов* не лъже",
значи: нещо не е в ред;
"Стефан Бесарбовски* свива",
значи: съвестен поет;
"музата му – курва дива",
значи, търсен е навред.
XCIV
И така от ден на ден
в спор инатът ти укрепва,
ти за битки си роден,
не с обозите да креташ.
Който сам се е отрекъл
от любовница с пари,
с халосни патрони стреля
по врабците, разбери!
XCV
София за теб била море,
шкембе чорба с големи мръвки
и който можел да гребе,
нямало трева да дъвче...?!
А въпросът е такъв, че
думата ми ще реши –
ще завърже, без да цъфне,
само който не греши.
XCVI
Срам да търсиш у крадците,
вместо с нокти да дереш,
Рим да гониш, без да питаш,
из калта да шеташ пеш,
да не мразиш и кълнеш,
честен-гладен да въздишаш –
праведник ще си умреш
и не ще цвърчиш на шиша.
жестоко слънце ме жари,
снагата ми до смърт гори,
завие ли пък вълчи вятър,
ти в лед се криеш, аз оставам.
Щастлива бързаш... накъде?
По кой въздишаш нощ и ден?
Не знаеш нито миг покой –
ни зимен студ, ни летен зной.
От камък цял, стоя вкопан
в земята черна – тъжен, ням.
XС
Не бих желал с усмивка тиха
да си отида от света;
видях как странни хора виха,
раззинали от гняв уста
срещу зората и нощта,
и как ли пропуск да направя,
ако не им оставя с такт
балада за добрия славей!
БАЛАДА ЗА СЛАВЕЯ
Съдбата си като гадаеш над чашата кафе,
за мен си помисли – къде съм тази вечер,
добре ли поминувам в ръждивия кафез,
където мойта дарба да пея ме довлече.
Щом готин се откриваш, обречен на възторг,
за мен пак помисли – не ми ли е студено...
И аз съм любил някога и плакал за любов,
но всичко разлетя се с отминалото време.
Мечтаеш чест и слава, екзотика, земи,
но пак за мен спомни си, дали от радост пея...
Зората пръв посрещам и пълня твойте дни
със жизненост до бога, но всъщност не живея.
Обричаш ли на нещо сърцето си без страх,
за мен пак припомни си, дали не се страхувам,
че времето нехайно ще хвърли шепа прах,
и бръчки ще поникнат с клетви и целувки.
Когато млад се радваш на хубавия свят,
око към мен хвърли, тъй болен, стар, оскубан;
и аз връх се усещах, когато бил съм млад,
а пукнат грош, уви! – днес вече и не струвам.
Когато с кеф си лягаш в мечти от розов пух,
за мен си помисли – защо все пак живея...
Признавам, като всички предал бих Богу дух,
но всъщност не умира тоз, който знай да пее.
XCI
На нацупените устни
ланска слама завещавам –
сигурен съм, по е вкусна
от модерна книжна плява.
Ако леко нагорчава,
консумирай с нещо сладко
и с мазоли по-корави,
рожбо на заможен татко!
XCII
И пак за други дребни риби,
които срещах всеки ден,
готов любезности да сричам,
инат ще им даря от мен.
Той няма мургав смях и тен,
ни със достойнства е богат,
но ще послужи за рефрен
на невръстния ми брат.
XCIII
Кажат ли: "тук няма длъжност",
значи – ходом марш напред;
"Тодор Климентов* не лъже",
значи: нещо не е в ред;
"Стефан Бесарбовски* свива",
значи: съвестен поет;
"музата му – курва дива",
значи, търсен е навред.
XCIV
И така от ден на ден
в спор инатът ти укрепва,
ти за битки си роден,
не с обозите да креташ.
Който сам се е отрекъл
от любовница с пари,
с халосни патрони стреля
по врабците, разбери!
XCV
София за теб била море,
шкембе чорба с големи мръвки
и който можел да гребе,
нямало трева да дъвче...?!
А въпросът е такъв, че
думата ми ще реши –
ще завърже, без да цъфне,
само който не греши.
XCVI
Срам да търсиш у крадците,
вместо с нокти да дереш,
Рим да гониш, без да питаш,
из калта да шеташ пеш,
да не мразиш и кълнеш,
честен-гладен да въздишаш –
праведник ще си умреш
и не ще цвърчиш на шиша.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 15 maj 2021
___
* Двама от дузината безпарични обесници, които се мотаеха през 1969-1971 г. около студентския вестник "Софийски университет", криво-ляво поминуваха от мижавите хонорари, пописвайки тук и там каквото им поръчат, или като Тодор Климентов (1941), пробил в столичните вестници и списания със сполучливите си епиграми. Бел.м., tisss.
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар