ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (584.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (584.)

Продължение на Голямото завещание от 1972 година

XLII

Черней земята, приближава,
небето бясно се снишава,
на хоризонта нещо шава –
любов ли или бой за слава? 
Тъй братът гатанки решава,
а Смърт наивност не прощава;
тя праведник не отминава,
та нас ли грешни ще пожали!

XLIII

Защо ти е живот във грижи,
щом можеш млад тъпак да бъдеш!
Ще кажа другото във рима:
най-чистото – то кал не бърше,
а гола съвест плод не връзва,
без слънце, нямаме и сянка,
южнякът няма как да зъзне,

хитрец бозае от две нянки.

XLIV

Да бъдеш или да не бъдеш* днес
е вече поизтъркан виц;
на завет смогнал да се свреш,
на Хамлет си придавай вид;
пред големеца гръб превил,
възторжено ще покрещиш
зарадвай го със стих звънлив,
върти се като бут на шиш!

XLV

Рови се в Родната История,
приятелю с възторжен нрав,
навлязъл в свята територия,
сражавай се, бъди корав,
естествено все пръв и прав –
възпявай ханове, боили...
Кой ще те обвини във грях –
страхливец храбър, то е мило.

XLVI

Знам не един Воймир Асенов**,
бохем по външност и душа,
на кръчмите поклонник верен,
за три дузини тук скърбя
мотаещи се и в беда –
за тях от мен тук дар ще има –
на дядо острата брада,
за да ги боцка в люта зима!

XLVII

С добро те споменавам, дядо,
за мен от всички най-дълбок,
наричаха те гузни Дявол,
а ти за мен си моят бог,
Във каменния зид висок
ротативка крил, куршуми,
а нощем Източният фронт
от Радио Москва те будил.

XLVIII

Зарекъл се там зад вратата,
обзет от ярост, щур и бесен,
изгуби ли Москва войната,
на крушата да се обеси.
Днес в самотията се сгушил
и всички казват, че е лош,
затуй че своя син послушен
подгонил с кухненския нож.***

БАЛАДА В ЧЕСТ НА ДЯДО МИ 

Хей старче, всичко ти отнеха,
но все пак още дишаш ти –
съсед на жалки мекерета
с издути овнешки гърди.
Човек със чест и ум блести,
а не с парадната си дреха,
която нямаш. Горд бъди,
напук на всички мекерета.

Талигата с Пайтака**** взеха,
поплака ли си скришом ти?
Защо са ти, кому те пречат,
нали без тях си се родил!
Поне за хляба си спестил,
какво, че свои те проклеха!
Характера ти наследих,
напук на всички мекерета.

Когато подлеци се клеха
във вярност на властта, а ти
пак сам по сухите дерета
си се пришпорвал сам: Ори!
Донесе ли ти туй престиж,
кому е нужна честност вехта!
Но мъж докрай остана ти,
напук на всички мекерета.

Виновен си и теглиш... Нека!
За дързостта ще ми простиш,
но гащите стегни с утеха,
че чиста е честта ни, виж –
напук на всички мекерета.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 14 maj 2021

Илюстрации:
- Черният красавец Дорчо, който замяташе крак.
- Борис Дявола и баба ми Вена Перущенлийката.

___

* Ключова реплика от класическия монолог на принц Хамлет в едноименната Шекспирова трагедия.

** Освен Воймир Асенов (1939-2013), който имаше навика да нощува върху куповете хартия за вестник "Софийски университет" в редакционната стая на I етаж в старото крило на Софийския университет, минимум три дузини пишещи бичеха опуси за "българската бранна мощ" (фраза от Далчевата изповед "Родина"). Авторите на гръмогласни писания се изживяваха в ролята на хъшове, живееха несретно и на вересия, крънкайки дребни пари от приятели и милозливи наивници по столичните долнопробни кръчми. 

*** Действителен случай: бащата (Борис Дявола) решил да утрепе сина си (вуйчо ми Любен), че синът му бил кротък. Издебва го, когато влязъл в нужника, който се намираше в дъното на двора. Става това след полунощ, към три часа вдига се олелия, Иван Пецов – съпруг на леля ми Васка, отървава вуйчо ми Любен, като по бели гащи скача от прозореца на втория етаж – приклещил Борис Дявола изотзад и тъй го озаптил. В Пазарджишкия районен съд се води дело по тази скандална битова история. Дядо ми е роден на 4 август 1900 г., издъхна на 28 август 1972 г., когато част от поемата бе вече написана. Не отидох на погребението му, за да го запомня не като труп, а мъжествен, див, жизнен, лют, преизпълнен с енергия, какъвто го знам.  
**** Дорчо бе кокалесто врано конче. За разлика от тромавата светлокафява кобила с дългата й руса грива, русолява опашка и мъжкото име Лишо, Дорчо замяташе предния ляв крак, та дядо му викаше Пайтака. От 4-5-годишен дядо ми ме вземаше с него на къра да му водя кончето в браздата. И ето ни двамата самички сред къра – дядо крачи отзад, хванал здраво дръжките на плуга, аз плета нозе из огромните лъскави буци тракийски чернозем, па Борис Дявола току размаха камшик над главата ми и ръмжи по турски: кьопекьоло-сън (кучи сине). От кроткия Дорчо най страдах, че ми застъпваше обувките отзад, ама пък дядо ми даваше да го пояздя понякога, като ме придържа за ръка, крачейки редом с коня, да не се изсуля и падна. Когато през лятото на 1963 г. общински чиновници на Пазарджик влязоха с въоръжена милиция в двора на дядо да конфискуват кончето Дорчо, талигата, газовия мотор и помпата за поливане с такъмите й, дядо, който дотогава бе рядко дейна натура, изведнъж се състари, затвори се в себе си, обърна гръб на роднините и на света, а и като да намрази живота. Остана му едничък приятелят скулптор Спас – самотник и парясник или ерген, който често вечер гостуваше в полумрачната кухничка у дядови зад човешкия бой (ръст) тухлен зид и тежката двукрила порта. Късно вечер двамата слушаха емисиите на Радио БиБиСи, та и гонгът на Лондонския Биг Бенд, който тогава отекваше петнайсет минути преди всяко излъчване, ми се е вбил в съзнанието от невръстно хлапе. Бел.м.,tisss.