ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (583.)
Продължение на Голямото завещание от 1972 година
ХІІ
И тъй, това е стара-стара
история, зачената в греха,
която все ще се повтаря,
докато жизнен е светът;
след девет месеца и – ха,
родило се едно хлапе –
случаен, маловажен факт
Кръчмарю, слагай да пасем!
ХІІІ
Поне пържола за мезе,
че виното само не трай,
в стомаха кърпичка везе,
а пък Декември не е Май,
сами сме, никой ни не знай,
пред нас – залостени врати
и яко си гладуваме... Та дай
пържола! А от нас пък – стих.
ХІV
И тъй, това е стара, стара
цинична песен за греха,
за обичайна страст, поквара,
която шета по света
и всички ни зачева тя,
та често майката не знае
кого да назове баща
и все един яде калая!
ХV
А ние що ли ще ядем,
кръчмарят нещо се мотае,
какъв е онзи там корем?
Аха-а, кръчмарката това е
и гузният баща нехае,
ни лук ял, ни лук мирисал.
Но Господ бог отлично знае
И тъй, това е стара-стара
история, зачената в греха,
която все ще се повтаря,
докато жизнен е светът;
след девет месеца и – ха,
родило се едно хлапе –
случаен, маловажен факт
Кръчмарю, слагай да пасем!
ХІІІ
Поне пържола за мезе,
че виното само не трай,
в стомаха кърпичка везе,
а пък Декември не е Май,
сами сме, никой ни не знай,
пред нас – залостени врати
и яко си гладуваме... Та дай
пържола! А от нас пък – стих.
ХІV
И тъй, това е стара, стара
цинична песен за греха,
за обичайна страст, поквара,
която шета по света
и всички ни зачева тя,
та често майката не знае
кого да назове баща
и все един яде калая!
ХV
А ние що ли ще ядем,
кръчмарят нещо се мотае,
какъв е онзи там корем?
Аха-а, кръчмарката това е
и гузният баща нехае,
ни лук ял, ни лук мирисал.
Но Господ бог отлично знае
дори кое не си желал.
ХVІ
И тъй нататък. Все тъй става,
че всичко в грешния ни свят
влече отровната утайка
на непредвиден лош обрат.
Момичето, превило врат
над скарата, защо ли хълца!
Пържолите ще прегорят
заради пустите му сълзи.
ХVІІ
Да ставаме, мой стар балтон,
че жалостта е тъжно нещо;
дори и Франсоа Вийон –
лице в подобни теми вещо,
избягва изблици горещи
и бяга доста надалеч,
макар в смеха му да усещам
сълзи в ехидната му реч.
ХVІІІ
Понеже себе си познавам
и в силата, и в слабостта,
не мога и да се надявам,
че ми е чужда глупостта,
а ясно ми е, че в пръстта
накрай ще легна като всички –
признавам, нямал съм честта
от себе си да се отричам.
ХІХ
Роден в четирийсет и седма
на седми август като в пещ,
в семейство на работник беден
изкрясках своя вик горещ.
Девети* още лъхал свеж,
и майка ми – студентка крехка,
кърмяла мърдащата вещ
с усмивка от военно време.
ХХ
ХVІ
И тъй нататък. Все тъй става,
че всичко в грешния ни свят
влече отровната утайка
на непредвиден лош обрат.
Момичето, превило врат
над скарата, защо ли хълца!
Пържолите ще прегорят
заради пустите му сълзи.
ХVІІ
Да ставаме, мой стар балтон,
че жалостта е тъжно нещо;
дори и Франсоа Вийон –
лице в подобни теми вещо,
избягва изблици горещи
и бяга доста надалеч,
макар в смеха му да усещам
сълзи в ехидната му реч.
ХVІІІ
Понеже себе си познавам
и в силата, и в слабостта,
не мога и да се надявам,
че ми е чужда глупостта,
а ясно ми е, че в пръстта
накрай ще легна като всички –
признавам, нямал съм честта
от себе си да се отричам.
ХІХ
Роден в четирийсет и седма
на седми август като в пещ,
в семейство на работник беден
изкрясках своя вик горещ.
Девети* още лъхал свеж,
и майка ми – студентка крехка,
кърмяла мърдащата вещ
с усмивка от военно време.
ХХ
Не помня нищо оттогаз,
а и защо ли да се ровя!
На улица, по изгрев... аз
се виждам жълт като натровен;
живеехме на Ниш** най-скромно,
хем в изба, под хазяи зли,
и още чувам конски тропот,
таванът ни се провали.
а и защо ли да се ровя!
На улица, по изгрев... аз
се виждам жълт като натровен;
живеехме на Ниш** най-скромно,
хем в изба, под хазяи зли,
и още чувам конски тропот,
таванът ни се провали.
ХХІ
На тези хора завещавам
най-детската си мъка днес,
на двете дъщери и крави –
да дъвчат цял живот овес,
да пукнат някъде без вест,
в катран в Отвъдното да киснат.
Но големец им стана зет,
та клетвата не ще ги стигне.
ХХІІ
И както винаги, пак те
плодят се, сякаш не стареят,
надхвърлили са и стоте
гърлата лакоми, що зеят.
Поседнал на брега, от кея
на минали бедняшки дни,
опитвам да не се изсмея:
все някога ще кипнеш, Нил!
ХХІІІ
О мой тракийски Вавилон,
прости ми клетвите, прости
смеха ми, дръзкия ми тон
срещу мизерници, но тих
съм бил до вчера; нека в стих
"достойнствата" им осветя,
та нека мило заблести
и малко родна суета.
ХХІV
Опряла лапите на кръста,
оправяше тя този Град,
Исус разпъна жив на кръста,
ръце изми като Пилат,
реши, че щом са кум и сват,
невежите са най-чевръсти
слуги за властник, адвокат –
в меда оклепаните пръсти.
ХХV
До пъпа с виснали меса,
отплува Старата хазяйка
в света на щедри чудеса
и днес като грижовна майка
закриля розовите хайти
на глезената дъщеря.
Едва ли тук остана тайна –
по сметка беше този брак.
ХХVІ
Богатите, въшлясали с пари,
живели до Девети* във охолство,
не са глупаци, разбери,
щом щерките си женили за голи,
до вчера гладни, недоволни,
борци за чест и свобода.
Но то е истина отколе –
богатството се жени за властта.
ХХVІІ
И други зная как със ум,
с преструвка тънка и кокетство
прекрачиха без много шум
законите, и пак са честни;
а неоправените сметки
крещят до Небесата чак...
На папата стани подметка,
и в Рим ще се окажеш пак!
ХХVІІІ
Описвам всичко тук с тревога,
но весели са моите ръце –
това, което искам, мога,
посмей се с другите, Сърце!
Че утре, знай се, без лице
и без душа ще ни остави
животът кратък – без небце
език на мен не ми се нрави.
ХХІХ
От детството какво остава
освен милувки на жена
и смътна някаква забрава
като прозрачна пелена;
тя под гръдта, на колена
износила ме като плод –
червен отвътре като нар,
отвън пък – старешко чело.
ХХХ
На епизоди разграфен,
изминал пътя си до днес,
животът прелетя край мен,
разбрах ли нещичко поне?
Препускащи в галоп коне
сред цъфналия слънчоглед
и залезът – червен фенер
над чаша бренди с кубче лед.
ХХХІ
Тъгата ни остава в онзи склад,
наречен памет... Цял живот
баща си виждам силен, млад,
с ренде над буково дърво;
щастлив ли бе, но за какво,
щом само с грижи бе богат?!
За оран Бог измислил вол,
за суетите – весел ат.
ХХХІІ
Не искам аз да го повторя,
различни с него сме по нрав,
различни даже по история.
За мен световната злина
не е войникът на война
и никой в моя територия
не идва без насрещен знак –
очите повече говорят.
ХХХІІІ
И тъй, оръфан вехт балтон,
да продължим със своя разказ
уж в стъпка в стил "а ла Вийон",
но всъщност доста безобразна.
Кръчмарю, хей, мъдрецо мазен,
пиши в Големия тефтер –
лукът отдавна е прегазен,
започвам да садя пипер.
ХХХІV
На Джоката***, мой пръв учител,
Но големец им стана зет,
та клетвата не ще ги стигне.
ХХІІ
И както винаги, пак те
плодят се, сякаш не стареят,
надхвърлили са и стоте
гърлата лакоми, що зеят.
Поседнал на брега, от кея
на минали бедняшки дни,
опитвам да не се изсмея:
все някога ще кипнеш, Нил!
ХХІІІ
О мой тракийски Вавилон,
прости ми клетвите, прости
смеха ми, дръзкия ми тон
срещу мизерници, но тих
съм бил до вчера; нека в стих
"достойнствата" им осветя,
та нека мило заблести
и малко родна суета.
ХХІV
Опряла лапите на кръста,
оправяше тя този Град,
Исус разпъна жив на кръста,
ръце изми като Пилат,
реши, че щом са кум и сват,
невежите са най-чевръсти
слуги за властник, адвокат –
в меда оклепаните пръсти.
ХХV
До пъпа с виснали меса,
отплува Старата хазяйка
в света на щедри чудеса
и днес като грижовна майка
закриля розовите хайти
на глезената дъщеря.
Едва ли тук остана тайна –
по сметка беше този брак.
ХХVІ
Богатите, въшлясали с пари,
живели до Девети* във охолство,
не са глупаци, разбери,
щом щерките си женили за голи,
до вчера гладни, недоволни,
борци за чест и свобода.
Но то е истина отколе –
богатството се жени за властта.
ХХVІІ
И други зная как със ум,
с преструвка тънка и кокетство
прекрачиха без много шум
законите, и пак са честни;
а неоправените сметки
крещят до Небесата чак...
На папата стани подметка,
и в Рим ще се окажеш пак!
ХХVІІІ
Описвам всичко тук с тревога,
но весели са моите ръце –
това, което искам, мога,
посмей се с другите, Сърце!
Че утре, знай се, без лице
и без душа ще ни остави
животът кратък – без небце
език на мен не ми се нрави.
ХХІХ
От детството какво остава
освен милувки на жена
и смътна някаква забрава
като прозрачна пелена;
тя под гръдта, на колена
износила ме като плод –
червен отвътре като нар,
отвън пък – старешко чело.
ХХХ
На епизоди разграфен,
изминал пътя си до днес,
животът прелетя край мен,
разбрах ли нещичко поне?
Препускащи в галоп коне
сред цъфналия слънчоглед
и залезът – червен фенер
над чаша бренди с кубче лед.
ХХХІ
Тъгата ни остава в онзи склад,
наречен памет... Цял живот
баща си виждам силен, млад,
с ренде над буково дърво;
щастлив ли бе, но за какво,
щом само с грижи бе богат?!
За оран Бог измислил вол,
за суетите – весел ат.
ХХХІІ
Не искам аз да го повторя,
различни с него сме по нрав,
различни даже по история.
За мен световната злина
не е войникът на война
и никой в моя територия
не идва без насрещен знак –
очите повече говорят.
ХХХІІІ
И тъй, оръфан вехт балтон,
да продължим със своя разказ
уж в стъпка в стил "а ла Вийон",
но всъщност доста безобразна.
Кръчмарю, хей, мъдрецо мазен,
пиши в Големия тефтер –
лукът отдавна е прегазен,
започвам да садя пипер.
ХХХІV
На Джоката***, мой пръв учител,
любезен стих тук посвещавам;
на доста работи конците
научи ме да управлявам.
Наистина, не ще забравя,
че в явното се крие ритъм
и плод на логика корава?
Затуй на него – кокал гризан.
ХХХV
Надявам се да хапне славно
в компания и тази вечер,
да вдигне тост за мое здраве,
че няма да ме види вече.
Пропускам хубавите речи,
когато в мен е люта Зима.
Спокойствието не е вечно,
учителю, и бури има!
ХХХVІ
Повяхват звънките ми рими
и патосът унило спада,
когато куп кирливи ризи
съзирам важни по площада.
Най-хубавото на парада
е краят му, ще кажа аз,
когато със усмивка млада
сбогуваш се: На добър час!
ХХХVІІ
И пак човекът се завира
в онези четири стени –
мечтае, плюска, лочи бира
и се заплесва по жени,
тъй както винаги, сменил
единствено цвета си, той,
въртейки се на вси страни,
на ветровете разни свой.
ХХХVІІІ
Пълзи в краката нещо сиво,
измъчено, с очи сърдити;
настъпиш ли го, се увива
и чувай, тракат му зъбите:
"Удобен съм! Аз не умувам.
Щом каже шефът, викам: Ура!
Срещу реката пък да плувам
не е то в моята натура.
ХХХІХ
Ценя спокойствието, кефа;
където скърца пръст не слагам
и пръв осанката на шефа
приветствам – подлизурка блага.
Аз никому не съм дотягал
със свое мнение и мисли,
дори и при жена си лягам,
единствено със съвест чиста".
ХL
Забравят се очи далечни,
но как Подлеца да отмина,
прикрит зад лафове сърдечни!
И Подлизурко проси милост.
И грубата Надменност вдига
очи над очилата. И Простака,
кръстосал бут връз бут, ми смига.
Слухти Ушенце зад вратата.
ХLІ
Кой друг от тях**** да спомена
без страх, че може да се пукне
откъм гърди и рамена?!
Те всички бяха хора будни,
във писането ужким луди
и всичко вършеха със страст.
За мен щом дружно чаши чукнат,
от гроба ще се вдигна аз.
на доста работи конците
научи ме да управлявам.
Наистина, не ще забравя,
че в явното се крие ритъм
и плод на логика корава?
Затуй на него – кокал гризан.
ХХХV
Надявам се да хапне славно
в компания и тази вечер,
да вдигне тост за мое здраве,
че няма да ме види вече.
Пропускам хубавите речи,
когато в мен е люта Зима.
Спокойствието не е вечно,
учителю, и бури има!
ХХХVІ
Повяхват звънките ми рими
и патосът унило спада,
когато куп кирливи ризи
съзирам важни по площада.
Най-хубавото на парада
е краят му, ще кажа аз,
когато със усмивка млада
сбогуваш се: На добър час!
ХХХVІІ
И пак човекът се завира
в онези четири стени –
мечтае, плюска, лочи бира
и се заплесва по жени,
тъй както винаги, сменил
единствено цвета си, той,
въртейки се на вси страни,
на ветровете разни свой.
ХХХVІІІ
Пълзи в краката нещо сиво,
измъчено, с очи сърдити;
настъпиш ли го, се увива
и чувай, тракат му зъбите:
"Удобен съм! Аз не умувам.
Щом каже шефът, викам: Ура!
Срещу реката пък да плувам
не е то в моята натура.
ХХХІХ
Ценя спокойствието, кефа;
където скърца пръст не слагам
и пръв осанката на шефа
приветствам – подлизурка блага.
Аз никому не съм дотягал
със свое мнение и мисли,
дори и при жена си лягам,
единствено със съвест чиста".
ХL
Забравят се очи далечни,
но как Подлеца да отмина,
прикрит зад лафове сърдечни!
И Подлизурко проси милост.
И грубата Надменност вдига
очи над очилата. И Простака,
кръстосал бут връз бут, ми смига.
Слухти Ушенце зад вратата.
ХLІ
Кой друг от тях**** да спомена
без страх, че може да се пукне
откъм гърди и рамена?!
Те всички бяха хора будни,
във писането ужким луди
и всичко вършеха със страст.
За мен щом дружно чаши чукнат,
от гроба ще се вдигна аз.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 13 maj 2021
Илюстрации:
- Графика, старофренският поет Франсоа Вийон.
- Избата – дом на детството и юношеството ми.
___
* 9.IX.1944 г., дата, която от деца ни набиваха в съзнанието като Великден за българите.
** Улица от осем къщи в източното подножие на Джендем тепе, пресечка на Пещерско шосе.
*** Никола Джоков (1934-2000) – първият ми учител в журналистиката, прозата и лириката. Вж. http://zagorovo.blogspot.com/2014/02/1934-2000.html
**** Персонажи от пловдивския вестник "Комсомолска искра" между 1963 и 1981 г. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар