ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (582.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (582.)

Продължение на Голямото завещание от 1972 година

БАЛАДА В ЧЕСТ НА ФРАНСОА ВИЙОН
Наричан кратко Георги Бояджиев,
роден случайно в Пловдив, расъл странник,
но в мазен клуп щом грижата ме свие,
увиснал, ще проклинам моя задник.
Живял с Джендем тепе, с Мараша*,
при храма "Свети Георги"** и при свои,
сред Добруджа днес, парен, духам каша
и гледам се под вежди със живота.

Край Перущица съхне моят корен,
прадядо ми го взели за еничар***,
а после в Солун – син на грък търговец;
приключил – женен в Перущица, дните.
И някакъв художник бояджия
е другият ми, харманлийски, корен –
рисувал бил каруци; в беднотия,
сина си (дядо ми) нарекъл Георги.

Към мен са те еднакво безразлични –
ни титла, нито замъци в наследство,
отлитнали, в смъртта си се покрили,
та сметки да броя е неуместно.
Баща ми Кирил цял живот работи,
и майка ми – и тя, но сам си зная
на моята сестра за нова рокля
ядяхме сухи залъци накрая.

И детството ми беше като залък,
от сълзи овлажнен, макар щастливо,
живяхме в изба, тъмна като замък,
но тя за мен гнездо бе приветливо.
Училище наченах както всички,
че бедни сме, от първи клас научих,
не съм гладувал, бях облечен чисто,
но син на дърводелец, не на учен.

Гимназия изкарах криво-ляво –
пъпчиви гимназисти, брахме скука,
обиждаха ли ме, не съм прощавал,
но винаги изяждах пръв юмрука.
С една куртка за четири години
протривах си врата, дори се влюбих,
звездите свалях, горд от свое име,
а после куп илюзии изгубих.

Казармата... От нея нямам тайни,
не бях по-зле от другите, играех
ту Дон Кихот, ту Швейк и тъй нататък,
три нощи в арест, камъни изравях.
И тъй научих себе си да пазя,
в усмивка нежна своя гняв да крия,
да бъда нежен с тоз, когото мразя,
изобщо станах Георги Бояджиев.

И после в София студент безкнижен,
превземах старобългарския дълго,
лепях чело по скъпите витрини,
а нощем над котлонче старо зъзнех.
Със стихове живеех и със Ботев,
и с Перущица, с карловеца Левски,
ала не става от това по-топло,
сънувах се веднъж дори обесен.

Така се запознах с един французин,
зоват го Франсоа, израснал странник,
край Понт-о-аз роден и там погубен –
увиснал, той кълнеше своя задник.

ХІ

Преди да почна вехтия балтон
с оръфана яка, живот наречен,
да кърпя според зимния сезон
с големи кръпки като бесен,
бедняко мили, да изпеем песен
пред чаша евтино вино.
Но ако нищо не излезе?
По дяволите всяко "но"!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

 

Plovdiv, edited on 13 maj 2021

Илюстрации:

- Май 1971 г., София – снимка, правена от моето момиче.

- Минава млада жена, и всичко се наелектризирва сякаш.

–––

* Мараша, един от старите райони на някогашния Филибе (Пловдив).

** Върху източния черковен зид на храма паметна плоча бележи къде вдигнали бесилката, дето на 3 август 1876 г. предал богу дух роденият в с. Жеравна Васил Бойчев Соколов – един от най-странните и сърцати българи. Странна е историята около неговата екзекуция. Играли карти осъдените, пък сред тях Васил все се шегувал, давал кураж на оклюмалите си другари по участ. Идват за него, а той се обръща към джелатина: "Почакай да си довърша играта". Довършил си играта и го качват на бесилото; оказал се май тежък и скелето да вземе, да се строши. Тупнал той на земята, осеферил се, поотръскал се от прахоляка, па измолил цигара и докато си изпушил докрай цигарата, онези ремонтирали скелето да го бесят. Викали му "доктора", че лекувал с билки и по народному раните и болежките на момците от Хвърковатата чета на Бенковски, макар да нямал медицинско образование. 

*** Според версия в рода, петгодишният Георги (Гочо) бил отведен от турския аскер в Солун да го готвят за еничар; разправял как по пътя момиченца и момченца вървели пеш, а пазвантите яздели на коне; щом някое дете вземело да плете нозе, бастисвали го и отминавали. В Солун с момиченце eдно успели да избягат от потерята и да се сврат в склад някакъв си. На сутринта работниците, като открили сгушените две хлапенца сред балите с тютюна, обадили на собствениците гърци, които хвърляли чоп кой да прибере момченцето, кой момиченцето. И на бездетния грък се пада петгодишният Гочо (Георги), оцелял от многолюдния заможен перущенски Хаджи-Трендафилов род, а другият грък се примолил: "Ти ще бъдеш щастлив и с момиченцето, докато аз ги имам три женски у дома, а мечтата ми е да си имам мъжко". И така, този грък търговец се отнасял към нашия Гочо като към свой син, а когато отраснал, въвел го в търговията, както и в тефтерите със сметките – гласял го за наследник. Като се явявали перущенлии по Солун, поотрасналият Гочо все подпитвал за своите, все пращал дребни подаръци и хабер, но оцелелите от рода смятали, че ще е някой самозванец, понеже наистина били доста заможни. Около 18-годишен зарязва Солун и тръгнал да си се прибира в своята Перущица. Добре, ама роднините не били сигурни дали този е техният човек, та измислили да го въведат в една от одаите и пред възрастните оцелели го изпитали каква била наредбата им в старата им къща и един по един оцелелите влизали и го питали да им каже имената. Чак тогава се уверили, че е техен. Жени се Гочо за мома перущенлийка; и моята баба Невена (1899-1963) всъщност е втора от неговите три рожби: Гълъб, Невена и Цвета. Според друга версия в рода, този Гочо Хаджи-Трендафилов отървава дръвника благодарение на бездетен турчин, който платил на джелатина, като рекъл: "Това невръстно каква вина има, че неговите са се вдигнали срещу падишаха!" Повече подробности вж. в летописа на Иван Кепов "Въстанието в Перущица – Април 1876", написан по спомени на оцелели в клането жители на Перущица – най-заможното сред околните бедни села, заради което и турците от село Устина, и българите от село Кадиево масово им завиждали заради салтанатите. Бел.м., tisss.