събота, 17 октомври 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (284.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (284.) 

    В думите е важен смисълът, а не как и кой ги казва. Омар Хайям 

  03.08.2001. МИЛИЧЪК МОИЧЪК

  Преди двайсетина години една млада романтична съпруга, както казват, кръшнала встрани от семейната идилия, успокояваше своя мил и объркан рогоносец с ей тези великолепни логични обяснения – какво значение, че била легнала с някакъв смотан елтехник от Прослав в пловдивската жп-бригада на обслужващия персонал; при това лягане с елтехника Янко условията в онази скапана работилница били отвратителни. Вечер на наровете, сред всякакви смазки, спирт, нафта, железарии, при острата воня на урина откъм задръстената с боклук и лайна тоалетна, край светлините и съскането на плъзгащите се по жиците отвън, зад прозорците, тролеи, гонена от страх някой от колегите на въпросния елтехник да не ги изненада голи, да не нахълта неочаквано... И нали, скъпи мой съпруже, всеки може да си представи какво би се получило тогава! В крайна сметка тя съвсем не е някаква си шантонерка, магистрална проститутка, дотам загоряла за мъж пропаднала кучка, а пък и мъжът на тази жена съвсем не е случайна личност в скапания град, така че има неща недопустими. Нали?! И го загледа с честни сини очи, с онзи неин лъстив ласкав поглед на верните до гроб изключително честни съпруги, въпреки всякакви капризи и превратности на гадната съдба. Туй то, съдбата е виновна, че го срещна този тарикат Янко от Прослав на автобусната пред тукашния университет и непознатият я попита колко е часът, та от лаф на лаф и... гледай, мили, каква изненада ми се получи, вместо да поема към "Изгрев", прекосихме подлеза и от отсрещната спирка хванахме автобуса за централната пловдивска жп-гара. Та така!

  И после има една важна подробност – тази сексуална гимнастика той, съпругът й, да не си въобрази, че й е доставяла кой знае какво удоволствие? Ами! Просто ей така си лежала на твърдите вбиващи се в гърба и голия й задник дъски, чакала с нетърпение онзи любовен и разгонен овен да свърши с неговото лака-лака-лака, па да се надигне от нея, за да зашляпа горката да се замие в умирисаната тоалетна. О, това хич не е за завиждане и сръдни в семейството – защото... И тук тя обръща очите си към тавана, т.е. към Небесата с ангелите, светиите, апостолите и сам Господ Бог – всички те са й свидетели колко посредствено елементарен бил онзи див тъпак, смотаният елтехник: един грубиян от пловдивския квартал Прослав с такова тъпо именце Янко – семеен, с две невъзпитани деца и съпруга-повлекана, която по цял ден му се мотае чорлава, с размъкнати чорапи из селската къща или из частния им парник за зеленчук и лалета.

  "Мили мой – продължи тя да намила, докато посягаше да го погали по навъсената унила траурна физиономия, – ти си нещо много значимо в моя живот и аз те обичам, миличък моичък, нима това не разбираш? Аз Янко Бакалов хич, ама хич не го обичам, и в това трябва да си сигурен, аз никога не съм го харесвала като мъж; обаче понеже много настояваше да се любим, и аз накрая взех, че се съгласих, само за да му угодя. Понеже... знаеш ли, мили! Той ми вършеше разни услуги и от тази гледна точка, значи, се чувствах задължена в известна степен към него. Вече така да се каже, дългът ми е издължен. Стана танто за кукуригу, ама аз какво губя! Пък и ти нищо не губиш. Затова нямаш право да ми се сърдиш! Ето, нали съм при теб цялата и съм си здравичка. Ако поискаш, веднага ще си извъртим един хубав секс. Само кажи! Да вляза ли в банята? Всъщност, онзи глупак е губещият, понеже имах да му връщам за услугите. Ти обаче не се тревожи – в леглото той съвсем, ама съвсем не е върхът. Просто елементарен селски коч, серсемин, селяндурин и нищо повече. А ти благоухаеш, когато се любим."

  След което младата дама – прилежна съпруга и майка на две невръстни момиченца, четири- и шестгодишно, кокетно подгъна устничка, подпря брадичка с юмруче, после въздъхна веднъж и дваж, и през сълзи в очите отрони с ангелско гласче: "Как иначе щях да узная колко ценен си ти за мен, ако това, миличък, не НИ се беше случило?" И настояваше да бъде отбелязан и дебело подчертан фактът, че и косъм не е паднал от любовта й към съпруга, понеже какво е сексът без любов! Ами да, всеки знае, сексът без любов това са физкултурни упражнения, пак да повтори: едно лака-лака-лака... и нищо повече, и отиваш в онзи там вонлив кенеф да се почистиш от неговото лепило.

  Какво да се обсъжда толкова искрена и подробна, предизвикана от мълчанието на озадачения съпруг изповед! Недостижими са за който и да е влюбен мъж извивките, усуканите разяснение на неговата Дулсинея дел Тобозо, посегнала към друг мъжкар. И няма да престана да се възхищавам на невероятната женска логика; понеже това е логиката на самия живот, където всеки миг жизнелюбивата Ева-Евичка се стреми към свободата да избира и кефа да бъде избирана между свои посестрими и съпернички.

  Любовта не е константа (т.е. постоянна величина). Пулсира на тласъци, приливи и отливи; както морската вълна се устремява в един миг към скалистия прибой, пък в следващия миг, гледаш, отдръпнала се навътре в морето. Посегне ли, размечтае ли се за друг ездач, за друг овен, вироглав, брадясал до пъпа Робинзон Крузо или млад, едва начеващ жокей в лудешката конна езда, не е виновна Ева, а само човешката ни природа. Женската й природа я тласка да отиде на кръстопътя, където ветрове носят върху крилете си свежия лъх на Свободата и я изкушават по-надалече от рутината и скуката на познатото и вече завоюваното влияние над едного, който и без това й е в кърпа вързан. Къде ще ходи! Голяма работа, че преспала неведнъж с някакъв си там селски коч, хем краставичар, хем цветар на лалета за продан по сватби и погребения!

  
04.08.2001. 

  Трима тук се реят като смъртници: изсъхнали, с мек всеопрощаващ поглед, кожа и кости; цветът на кожата им сивее или жълтее с оттенък на пепел: Борката Шейтанов, някогашен волейболист, Митко Крояча Кожухар и Гошо с Магазинчето. Движат се като сенки, носени от поривите на вятъра. Излизат надвечер да се разтъпчат, да походят наблизичко, па седнат за по половин-един час при мъжете от блока. Тихичко и някак напевно приказват. Страданието, страхът от Смъртта отмили шлаката от заядливост, тарикатско самочувствие, мъжко самолюбие и хъс. Повече се вслушват какво казват другите; като говорят, опипват с тихите си думи пространството на живите, суетните, нахаканите. Измениха се, измениха се тези тримата в няколко месеца, седмици и дни.
Онази с кухите очни дупки и Косата през рамо вече ги е белязала, сложила костелива длан върху раменцата им. Сякаш бе вчера, когато бръмчаха със самоуверен тембър.

  Как бързо прехожда животът! Около смъртниците витае тъмен облак недоизречено. Гледам приятеля Гошо колко силно се е променил – това същият човек ли е? Къде се стопи режещият му мъжки глас, лафовете за любовни и други подвизи, за постигнато и отвоювано, жежките му спорове, налитането на бой със стиснати юмруци! Казва, че не спял нощем, лежал в тъмното с отворени очи да не заспи, че го е страх: "Заспя ли, сънувам мъртъвци, и аз – сред тях, питам що още не са ме откачили от разните банки с гликоза, тръбички, системи за втичане и изтичане на течности от моето тяло". Хвали колко кадърни били лекарите в интензивното отделение на окръжната клиника, колко човечно се отнасяли към него и как никоя друга професия не би могла да се мери по находчивост, майсторлък или смелост с професията на хирурзите. Чак сега проумял колко малко ценим благородството, всеотдайността и човечността на лекарите.

  Останалите от четирите входа на блока го слушаме, никой не гъква; той замълчава насред приказката. Седи увесил глава на гърди минута-две вслушан в нещо у себе си, па обръща избелелите си очи, поучуден като невръстно детенце, към нас – големите, здравите, силните: "А!... Докъде бях стигнал? За какво ви говорех преди малко?"

  
07.08.2001. 

  Навършвам петдесет и четири (писано на 10 август обаче). Ходихме до Араповския манастир с Емил и жена му Весна, после – до местността "Четирийсетте извора" край Асеновград. Re. дойде с мен, като влизах да паля свещ в черквицата "Света Неделя" в двора на манастира. Преди това кой знае що рече: "Ако не ме щеш, няма да идвам".

  Обявих на компанията, че този път не съм усетил магията – стоял съм като дърво пред иконите. Запалих огънче за Rе. и за мен пред иконата на Богородица, за децата ни – пред иконата на Иисус, накрая – за моите мъртви родители: за да не ме напуска споменът за тях, бучнах две свещици долу, в тавата с пясъка за упокой на умрелите. Но – повтарям – всичко това бе сторено механично, още повече като се има предвид че никога не съм бил набожен, колкото и да ми се е искало понякога в тежки моменти.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа


Plovdiv, edited by 18 oct. 2020

Няма коментари:

Публикуване на коментар

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1557.)

    ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1557.)     Не се плаши от локвата – душа и свят й е да те окаля! Намачканото празно тенеке вдига глъч до...