събота, 17 октомври 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (283.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (283.) 

  Животът кратък равномерно вдишвай...  Омар Хайям (1048-1123)

  23.07.2001., прод. ПРЕГРЪДКИ И ЛАСКИ

  Бледа представа имам какво чувства жената, когато си търси мъж: само че мъж не в смисъл екземпляр за някакъв вид споразумение или сделка, каквото са и брачният договор, и проституирането, а мъжа, комуто да посвети душата и тялото си, без да я занимават обстоятелства и подробности. Богатство, слава, обноски, интелект – кое от тях, или всички вкупом влияят върху нейния избор? Подозирам, това са външни, пък и не така съществени за любовния избор атрибути. Тя отдава огромно значение на ръката, която гали, на гласа, който я замайва, на очите, които я карат да потръпва като млада и своенравна кобилка необяздена. Да й бъдеш предан не е достатъчно – сляпата вярност бързо й доскучава, а виж, да бъдеш активна личност, да излъчваш енергия, което ще рече да я държиш постоянно нащрек... това си заслужава тя да те последва. Едновременно постоянен, ала и неочакван, сдържан, и все пак впускащ се в риск и авантюри, напомнящ голям хищен звяр, който уж спи, но всъщност дебне в храстите – такъв тя те желае, независимо какво разправят жените като за пред света.

  И мъжът – от своя страна, бързо би се наситил на спокойната, безусловно вярна и доверчива кротка гугутка, въпреки че мъжете уж все за такава жена си мечтаем. Тази мечта обаче е пожелание; на практика най-силно ни очарова именно непредвидимото, поставящо условия за верността си неспокойно жежко момиче. Любовта е динамично и неустойчиво – непрекъснато преоформящо се – равновесие между две воли, между две излъчващи страст същества. Тя изисква да се държим на ниво, да сме господари на себе си при всякакви ситуации. Безветрието прави отпуснати платната на шхуната. Безбурното спокойно море бързо ни дотяга, обраства с досада. Тъй като е във висша степен творческа стихия, любовта се нуждае от сътресения и препятствия, които да я обновяват, поставяйки й все по-високи и по-трудни изисквания. Така тя се обновява, завладявайки нови и нови хоризонти не извън, а дълбоко вътре в грешната ни душа.

  Когато се изтяга в прелъстителна поза гола в леглото, влюбената е божествена. Ти пристъпваш като завоевател, но всъщност тя вече те е завладяла: подчинила те е на собствения си жизнен ритъм, който зависи от лунните фази и от излъчвания, които и тялото, и душата й попиват откъм Земята и от Космоса. Нали на това се дължи силно развитата й интуиция – нещото, което мъжете не притежаваме в такава степен. Ти си й необходим, за да се осъществи тя в своята царствена женственост. Какво е тя без теб любимия! Буренясала нива, изсъхнала доскоро овощна градина, оазис, който никого не ползва, остров, чийто островитяни са отпътували безследно и безвъзвратно. Тези меко заоблени бедра, двете розовеещи пъпки върху плътно налетите й гърди, леката вдлъбнатинка сред опнатия призивно корем, тъмните къдрави косъмчета на дъното под корема й, косите й – разпилени върху раменете, едва прикриващи нежната й шия, устните й, набъбнали като току-що разпъпило се цвете, блестяща дяволита светлинка под полупритворените клепачи: и всичкото това чудесно женско притворство те зове, пътнико. Ела, наслади му се! Отпий от извора. Изживей страстта. Оттук начева твоето възшествие към Небесата. Дори да загинеш веднага след това, не си живял напразно.

  Болен си, говориш, болен от любов? Не, не си болен; болни са онези, които живеят нелюбими, защото други работи са им в ума. Който любов няма, е най-нищият между човеците, дори златни дворци да притежава, дори и славата да пърха с огромни бели крила кацнала на раменете му.

  
24.07.2001.

  Омразата... Светът е изпълнен с омраза, и какво да й противопоставим! Две омрази една срещу друга не са решили нито един проблем досега. Върхът на християнската философия – Обичай врага си, като да обичаш себе си, обичай го дори повече от теб самия! – разбирам като да обградя с повече нежност и внимание онова, което се сили да ме унижи, смачка и унищожи. То мен предизвиква – крещи яростно, въоръжено е и настръхнало, всячески ме отпъжда от своето. И аз какво... – същото ли да сторя? Ако дори по старозаветния библейски начин надделея, отровата на озлоблението вече ще се е просмукала в кръвта ми, опиянението от кървавата победа над врага ще придаде блясък на жестовете и стойката, ще накара очите ми да лъщят. Но то ще е руменината на обладан от бяс – мислим, че е в крепко здраве, а той всъщност сериозно боледува.

  На друга плоскост, в други сфери препоръчва Иисус да водим битка. Защото Злото винаги е в нас като ракова клетка – нужно е да го преодоляваме непрекъснато у себе си преди всичко, да изземваме неговата инициатива, като крачим успоредно с него, а не насреща му. Това в никакъв случай не е пасивност; остава си противостоене в по-високите измерения, така че изисква сдържаност, смирение и дисциплина в мислите. Древна японска мъдрост твърди: "На най-добрия нинджа не му се налага да се бие". Защото е страхливец ли? От двайсетина години съм приел далекоизточната максима за свой личен девиз. Бих я изписал със златни букви върху фамилния си герб
, да бях рицар-благородник. Великият скитник и певец на древна Елада Омир еднакво жали и Хектор, и Ахил; без да го съобщава пряко, пак го е внушил: че онези двамата са части от една общност. За съжаление добронамереният Хектор не е открил с какво друго да се въоръжи срещу озлоблението на Ахил освен гордостта и честта си на мъж и воин, достойнството си на герой в Отечеството, и не успял нито себе си, нито Отечеството да спаси, нито идеята за помирение и взаимност в човечността.

  Това е неговата трагедия, която пак и пак човечеството допуска три хиляди години след Троянската война. Нравствеността и благородството са велика сила, но ние все ги ограничаваме, понеже просто не можем да ги разберем, не си даваме сметка какви необятни пространства отваря пред нас Любовта, когато всички тук се озъбили, и не само с алчността и невежеството, а и с най-тежкия от Седемте смъртни гряха според Библията – Надменността, т.е. с възгордяване над всички останали човеци и нации.

  Не ме очарова героичната мъжествена поза. Реката е далеч по-мощна от каменния истукан Планината... Способна е да го заобиколи този истукан, да подкопае основите му, да го разпилее тихо, меко и неотстъпчиво зрънце по зрънце чак до бреговете на световния океан и нищо да не остане от внушителната грамада след това попиляване по речното й течение надолу. Ах, тази меко криволичеща, кротка и наглед излегнала се като матрона Река на живота! Г-жа Историята си пада по героичните изображения, ала малко е изрекла за динамиката на любовта като творяща живот сила, пронизваща народите, зареждаща с оптимизъм всяко ново поколение, а и всеки от нас, ей тъй кротко, без гръмки призиви, дързост и героична поза: нали! Да кажел нявга народът...

  
25.07.2001.

   Като ги пиша ей тези работи, изглеждам в своите очи по-добър, отколкото съм, по-уравновесен, по-логичен. Не е ли от стремеж да подтисна бесовете си? Склонен съм да лицемернича, да се кипря с качества, които не притежавам; ами че да, наивен съм и съм доверчив, преди всичко склонен себе си да мамя, после – и другите. Всъщност, има моменти, когато мога човек да убия или да треперя от страх в малодушие, да ме обзема дълбоко отчаяние. Та и писането ми е вид терапия, опити за просветление, за глътка свеж въздух сред лееща се безспир от медиите скука и в безпощадната нагла простотия, просто опит за завръщане в хармонията, прекосявайки българския хаос от последните десетина години на разбойнически грабеж. Ограбваше ни и ни унижаваше всеки, комуто като народ се доверихме. На които се доверихме, без изключение – как па ни един не направи изключение! И всеки се възползва от доверието ни като нация, единствено за да ни унижи, ограби и смачка, че сме се родили българи в България.

  Като типичен българин, знам, че съм твърде уязвим за всякакъв вид предателства. Дотук се постарах поне да не ставам предател към себе си. Утрото днес е слънчево и спокойно, имам да свърша някои делнични работи, но мен това не ме удовлетворява; свило ми се е сърцето пред опасения, които се опитвам да прогоня от ума, и колкото повече ги пъдя, толкова по-натрапчиво ме сподирят. Няма да ги опиша*; нека останат силуети и сенки в дневника! Да си влюбен в живота тук не е толкова просто, Санчо!

  28.07.2001. 

  Снощи най-сетне монтирах двигателя върху шасито. Помогна ми Николай, синът на съседката от петия етаж, и Ивайло, синът на Митю и Лина от седмия етаж. Иван Пенев от вход Г, който би трябвало да е печен в тези ремонти – бил началник на ремонтната работилница към местния клон на ДП "Балкантурист", гледаше от пейките пред нашия вход Б как тримата се мъчим, но дойде да погледне какво съм направил, едва когато момчетата си отидоха. Интересен ми е този Иван... Имам ли радости или проблеми по колата, сякаш веднага се появява акъл да ми даде, да ме поучава, пък се дразни, като му оспорвам съветите. И Иван Пенев, както и Димитър Димзов от вход А, пенсионери вече, препатили, преживели доста, са се обърнали към мен с най-добрата, най-нежна част към мен. Как да изразя тяхната загриженост, която ми напомня за Дърводелеца, за баща ми, макар по-точно е да кажа: държат се с мен, като да съм им по-малък брат!

  И двамата са споделяли пред понякога едва прикритото ми раздразнение твърде лични неща за себе си, но когато съм ги канил да ги почерпя – с бира, например, все свенливо някак ми отказваха. "Не мога да пия бира, лекарите ми забраняват – рече ми Иван, па добави: – Ама да не разберат комшиите, ей!" Димзов преди година време ми носи нова оригинална руска гарнитура за сглобката между чугунения блок и главата с клапаните на двигателя, казва: "Подарявам ти я", и категорично не пожела да я платя, въпреки моята скрупульозна настойчивост. (Да не се чувствам задължен.) Иван пък ме укорява: "Защо правиш настройките със старото машинно масло! Ела да ти отлея свежо масло преди сглобяването на коляновия вал и буталата". Без да съм го молил, носи ми неотваряна силиконова паста за гарнитурите, уверява ме: "Тази е червена, от най-добрата. Ама я ползвай с мярка. Ще ми платиш, когато можеш". Предлагаше ми на няколко пъти пари. "Виж – казва, – закъсаш ли около ремонта, че то са си харчове, ей, ще ти дам, колкото са ти нужни". Иначе и двамата всяка вечер до късно пляскат карти с останалите десетина мъже на възраст пред блока ни: препират се, ръмжат на висок глас наравно с другите вечни белотаджии, но душевна необходимост или слабост им е да ми се появяват невикани на помощ, почти винаги когато имам проблем с колата.

  Снощи виждам Гошо Въргов от вход А, когото изписали тези дни от хирургията на Пещерско шосе след тежка осемчасова операция и след като лежа на системи повече от двайсет денонощия. Ходили да се разходят наблизо с вдовицата Радка, съседката, за която клюкарките се цупят, че му е на сърце. И Радка до него грее. Пристъпя едва-едва, силно отслабнал, блед като смъртник. Стисна ми ръка, колкото може по-силно, па отминава като отнесен от вятър край пейките, където са се наредили на хлад като лястовици на тел надвечер жените от блока. И те, глупачките, го гледат съжалително, а една рече намусена: "Жена му Дочка разправя, че лекарите му давали не повече от година. Една година живот, рекли й, много ще му е. Горката Дочка! Какво й се струпа на главата!" Дочка (Евдокия), между другото горе, доколкото вече я познавам, или пак решава кръстословица, или чопли слънчоглед пред поредната изключително тъжна и поучителна порция сантиментални турски сапунени сериали по телевизията. И само като си помисля за смъртника Гошо и вдовицата Рада, иде ми да се разкрещя от гняв. Леле, каква мизерия сме понякога хората!

  
31.07.2001.

  Къса лятна червена рокля с тънички презрамки, червените й сандали с висок ток и шнола-щипка, за да придържа косите й на кок. Тънките презрамки – за да подчертават изкусителните й налети гърди; късата й рокля и високите токове – за да подчертават стройните й нозе и високия й ханш, щипката – за да подчертава бялата й дълга шия и нежните раковини на двете й ушета. И ще отидем пак в Араповския манастир току зад Асеновград: тя – да пали снопче свещи пред иконите, да се кръсти в името Господне, аз пък – да пална една-единствена свещица в чест на любовта ми към нея. И така ще се правя на благопристоен и сдържан мъж, ала очите ми ще блестят като у изгладнял хищник по нея.

  Усвоявам полека изкуството да живея. Много е важно в каква светлина ще покажеш делничните ситуации и как ще успееш лекичко да се поотдалечиш от себе си, за да се видиш отстрани, за да се насладиш на хляба и солта, на глътката кафе и на аромат от силна остра мъжка цигара, смесен с лекия ефирен аромат на кожата й. Всякакви думи бледнеят пред вълнението, с което прелъстителното тяло и нежна муцунка на твоето момиче те предизвикват, принуждават кръвта ти да почуква в слепоочията. Какво по-възвишено от това! Подвизи?... Героична саможертва?... Търпеливостта на впрегатен добитък?... Отстъпления от своето?... О-о-о не! Сега и тук това е твоя територия; това знойно тяло с тази нейна изменчива, непостоянна душа, стремежът и целта на всичко, което вършиш, което изпълва дори сънищата ти и придава на живота ти смисъл.

  Истинският мъж трупа богатство и слава, не че богатството и славата сами по себе си нещо означават, а за да ги положи пред пиедестала на онази своя богиня, която го зарежда с любов. Ток да те бие в слабините, само като помислиш за нея. В любовната тръпка да забравяш колко си уязвим, грешен и преходен на този тъжен свят. Отведи я покрай реката, за да я нацелуваш и я нагалиш! Отхапи от зрялата праскова! Вдъхни и вкуси от плътните устни! Зарови лице в разпилените й коси! Потъни цял в дълбините на страстта! За такива мигове истинският мъж е склонен империя да съсипе, слава и богатство да попилее. Където ти си с нея, там е твоето Рио де Жанейро, остров Палма ди Майорка, златистите плажове на Флорида и Калифорния. Ето погледай – полюлява се върху вълните яхтата ти с раздипления върху най-високата й мачта пиратски флаг Черния Роджър. Какво още чакаш? А бе, ти още ли си тук!

  Тръгвай, пътнико! Звездите и Слънцето с неговия куп планети са благосклонни към теб, морските ветрове и течения са на твое разположение, остава ти само да избереш посока и цел. Толкова е хубаво! Толкова е влудяващ дъхът на Свободата, съчетаван с плътската страстна любов по тази влюбена в теб жена! А идиотът превръща това в делнично сиво утро, когато законната благоверна трака паници в мърлява кухничка, за да му приготви закуска, за може той да яде. Производителят на капризи, горделив, намусен мъжкар. Да ти е драго да го пребиеш, че толкова посредствено живее. И се чудят после къде им отишла Любовта, защо Скука гризе сърцето им, защо чаршафите им в спалнята вонят на спарено, а собственият им дом е станал нелюбим и противен.

  Любовта е свещенодействие – не всекиму е дадено да я оцени подобаващо. Тогава от какво се оплакват? Би трябвало на себе си да се сърдят, че опитали да я впрегнат, оковат, превърнат в слугиня, в кучка, обслужваща тялото им, дома, децата, тъпата им филистерска суетност и докачливост за дреболии.

  
01.08.2001. 

  Китайската роза на верандата ми пощуря да ме изненадва с тъмночервени цъфнали пъпки от кадифе. Тази сутрин ме посреща с четири нови и едновременно разцъфнали кичести цвята. Приемам ги като жест и като поздрав от нейна страна заради успешно приключения ремонт по колата, в чест на настъпващия август – моя месец. Душата й е момичешка на тази роза; и не съм съвсем наясно душа на момиче ли е или на зряла жена. Може би – второто. Не мога иначе да си обясня толкова великолепие в някакъв си храст върху сива веранда с изглед към Родопите в най-източния край на Пловдив.

  Откривам в китайската роза така присъщата на Re. нежна настойчивост, умение да води самостоятелен живот, подчинен на небесните цикли, и същевременно прилежна във верността към илюзиите ми (които са пък моя стихия). Нещо от любовни стихове на персийски поети излъчва китайската роза – звънлив ромон от фонтан сред тучна морава покрай дворец, мирис на утро в горещото сухо пловдивско лято, легенди за любовни похождения и сладости, негата на страстни нощи под звездното тракийско небе, омайващия глас на славей, шепот на женски устни, накъсано от страст дишане. Бих нарекъл цветния посланик върху верандата ми Нефертити или с името на някоя древна тракийска принцеса.

  Вчера, 31 юли, в пет след обяд чух двигателя да работи. Най-после! Снощи в десет през нощта изкарах жигулата от гаража, подкарах я полекичка към Тракия, съседния квартал на Пловдив. Поспрях под светещия луминесцентен фенер срещу Мебелната къща, излязох, запалих си цигара, па седнах на тротоара. Този ремонт, проточил се двайсетина дни, изпълнен с толкова тревоги, ми е малка победа над неприятностите, които се опитват да ме приковат на място. Е, жив съм. И дишам. Пътищата отново са открити за мен във всички посоки на Тракия и света оттук нататък. Жигулата е моето сечиво, тя е моят инструмент – така, както сечиво и инструмент е бил едномоторният самолет за наблюдение на нацистките подводници и морски конвои за французина аристократ Антоан дьо Сент Екзюпери, безследно изчезнал някъде си във водите на Западното Средиземноморие в такъв един августовски тих ден. Съобщението, което пратих тържествуващ, обзет от мълчалива еуфория по джисемчето до Re.: "Жълтото Ленче** е готова за излитане, Ваше сиятелство! Остава единствено Вие да решите коя посока да хванем". След няма и минута гласът на озадачената Re. ми отекна в ухото: "Ама наистина ли? Да знаеш как се радвам!"  

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 16 oct. 2020
–––
* Въпреки това, наложи се по-късно да ги опиша най-детайлно. Но то ще е тема на по-следващи фрагменти от тази хронология на чувствата и логическите упражнения за пиано на четири ръце. Бележка от 23.І.2007.
* Като прекръстих жигулата, опитах се да й вдъхна душа. Бел.м., tisss.
 

Няма коментари:

Публикуване на коментар

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1546.)

    ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1546.)   Божието учение наподобява вода – както водата се спуска от върховете и се стича към ниското, та...