неделя, 9 юли 2017 г.

Публицистика – КОГО ЗАЩИТАВАМ



КОГО ЗАЩИТАВАМ*

    07.07.2005. 

    Подтик, основа на досегашния ми живот е стремежът към справедливост. През доста проверки преминах и този стремеж у мене винаги ме е сблъсквал с бетонни стени от диво невежество, егоизъм, посредственост. Как никой не каза добра дума, че впрегнах таланта си да браня унижените; напротив – случваше се многократно точно самите унижени, след като съм рискувал своето заради тях, да ме хапят, да ме гледат с омраза, да предателстват срещу мене. Гледат неразбиращи или направо обвиняват: "Виж какво направи; да се бяхме примирили със Злото, по-леко да сме претърпели горчилката на унижението!"

    Така и не открих до днес съмишленик, и как да не ме обземе апатия, как да не стигна до извод, че са си заслужили участта?! Спасителят – принуден себе си да спасява, случва се и това понякога.

    Каузата ми е нещо красиво и хармонично, толкова велика е, че ме наказа в тези мои зрели години да съм обречен на самотност, между толкова хора да не съзирам поне един човек, да виждам наоколо само боричкане, суети, океан от безобразия, да се чувствам като корабокрушенец на пустинен остров.

    Къде си, Успореден свят, който уж всичко виждаш, а залагаш националната ни участ като пристрастен играч на зарове? Не усещам твоята помощ, оставил си ме сам с моята съвест, която ми е Бог. Аман от глупци! Не заслужават да се измъчвам. Ровна под някой симпатичен образ, и какво! – кал извира отдолу, посредственост и лицемерие, уви!

    * * *

    Слугите на Аллах взривили осем бомби тази сутрин из най-оживените места на Лондон, а домораслите ни политикани си играят на приятелство с фанатиците на исляма, партията на Ахмед Доган вкара в Българския парламент над трийсет души със самочувствие на турци и неколцина тарикати – мекерета на Доган, предатели на Българската кауза, че и българите си имаме национално достойнство.

    09.07.2005. 

    Силно впечатление ми направи грубиянството, простащината на мъжете, които надвечер играят белот на площадката зад магазинчето на съседния жилищен блок. Тези, вероятно общо взето добри хора се гордеят невежествено именно с липсата на домашно възпитание, т.е. с отсъствието на нравствени ориентири.

   Тази нравственост се възпитава първо в семейството, видях край себе си хора нахъсани грубиянски да се доказват. Идва, побутва ме по рамото стар познайник, бивш работник от КЦМ**, сега пенсионер, от двайсетина години носи белезите от отровите, с които е работил. Та Гено Генов ме кани да ми прочетял свои стихове. 

    – Ела – казва – да седнем у дома на спокойствие, да ти прочета какви стихове съм написал, да ми кажеш как да ги издам в книга.

    – Не ми чети, дай да ги видя – казвам, и чета несръчно нахвърляни римушки.

    – Моите колеги работници много ги харесват – настоява Гено, – а инак накарай ги да четат стихотворения, никога няма да ги прочетат.

    И като почнах да му обяснявам търпеливо, тъй че да не докача самолюбието му, току допълва:

    – Знам, че не са кой знае що тия стихове, но хората от завода нали ги харесват! Кажи, колко ще струва да ги издам в стихосбирка. Знаеш какви боклуци се печатат сега, що да не издам една книга и аз? Поне знам, че моите стихове хората, дето не разбират от литература, ги харесват.

    Като му казах, че минимум 300-350 лева ще му струва тази работа, удиви се:

    – Ееее, много пари са това за мен! Пък и аз не за печалба, а ей така, за подарък ми е нужна тая стихосбирка.

    Типичният мил графоман.

     – Защо унижаваш себе си, па и работниците? – питам. – Вапцаров да не би да е учил висше, че да напише онова простичко, без любимите ти високопарни думи?

Ето – аз дишам,
работя,
живея
и стихове пиша
(тъй както умея).
С живота под вежди
се гледаме строго
и боря се с него
доколкото мога...

    – Ех, Вапцаров! Вапцаров е друга работа – оглежда се притеснен, че шумната компания на белотаджиите-грубияни е оцъклила зъркели към нас, наддава ухо какво бъбрим – аз, запалил цигара, Гено, чийто ръце са нашарени от екзема, той пък с доверие към мене, но и разочарован от приказките ми.

    Накъсо, отказах го от мерака за стихосбирка.

    * * *

    Снощи по телевизия СКАТ чувам: полиция смляла от бой стачкуващи жители на квартал Суходол, където е сметището на задръстената от собствените си мръсотии София. Отворили полицаите пътя, който от десетина дни вече жители блокирали, защото бившият кмет Стефан Софиянски (1951) ги измамил, че лъхащото зловония сметище се закрива в края на юни т.г., а боклукчийските коли пак покрай домовете им всеки ден тук разтоварват хиляди тонове смрад откъм "фупафа" София***.

    10.07.2005. 

    Надя (по-малката от дъщерите) заминала в събота сутринта с приятеля си за Несебър; научавам го от по-голямата Вера, когато реших да им кажа, че следващата 2005/2006 учебна година има вероятност по български и литература да преподавам на петите класове, т.е. настръхвам от вероятността ученичка да ми е внучката Невена.

    – Написа ли текста за химна**** на нашето училище? – пита ме моята Вера, която е училищен психолог в едно от циганските гета на Пловдив.

    12.07.2005. 

    Започнахме преговори, т.е. обсъждане на съкращенията, които училищното ръководство налага на проекта ми за училищен КТД (колективен трудов договор). Върнах се ядовит към четири след обяд. Ето следи от този ден в бележника ми...

    Странно ми е как неусетно Злото в хода на работа, в течението на живота от един момент нататък преставам сякаш да го забелязвам, неусетно съм взел да го приемам за нормално, а впоследствие разбирам, че съм направил тази временна отстъпка само за да проникна в сърцевината на нечий стил, нечия отвратителна рефлексия към света. Събуди ми се онази стръв у хищника, дето се храни с мърша и така върши полезната си санитарна дейност в името на Живота. 

    Ап. Павел ползва уподобяване, за да проникне в светая светих у врагове, които инак би го убили. Впоследствие именно тези свои предишни "опоненти" превръща в съмишленици, а някои впоследствие стават апостоли на Христовата вяра.(...)*****

    Та от това дотук ми иде простичкият въпрос
За кого всъщност работи учителят в днешна България, за какво му служат познания, опит? И да искат онези отгоре, не могат да го превъзпитат този обръгнал на унижения човек. Тогава? Като институция със специални функции в републиката, Българското училище боледува сериозно и вече е изгубило някогашния си престиж. Толерира се от най-високо място не друго, а посредствеността, често за сметка на всичко талантливо у нашите млади българи. Талантливото натикаха в миша дупка или прогониха оттук да се скита по чужбините.

    Както д-р Рийо от романа "Чумата" на Албер Камю (1913-1960) мога да очертая санитарен кордон около онова, което застрашава устоите на моята България, за да дам възможност да бъде отграничено това Зло от всеки, който се задушава в тази атмосфера на нравствена смрад, да види озъбения лик на чумата, вирееща върху масовия страх и малодушие на жалки хора в собственото ни отечество България.

    Ап. Павел препоръчва да се приобщим към грешния и така да го отклоним към Вярата (в човеколюбието); това не мога да сторя, щом имам насреща си абсолютно провален нагъл тип. Ще се съгласявам формално, че да ми се открие докрай, сетне ще мисля какво да го правя. Засега виждам, повечето от идиотите в България са:

    1) със самочувствие на недосегаеми, нещо повече – Законът тях пази;

    2) надменни, всичко правят да са център на общественото внимание;

    3) вършат подлостите си ей тъй, да нахранят самолюбието си;

    4) страхливи от всички над тях в йерархията;

    5) с изкривено съзнание за Ред и Право;

    6) малодушни, посредствени като характер.

    Да се разделиш в добро настроение с такъв тип персони е постижение.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 9 uli 2017
____
* Първи фрагмент от последната (ХІV) част на хронографията "Въведение". Защо предишната (ХІІІ) част носеше надслов "Розовият лес" ли? От една страна, това е представа за разцъфтели розови масиви от храсти, от друга обаче е наивна представа за литературата като място за отдих, за отмора от битките на простосмъртния със Злото. Уви, твърде крехка в красотата си, твърде чуплива е кристалната илюзия, за да може мислещият да се заблуждава! Така че надсловът "Розовият лес" е самоирония за илюзиите ми относно книгата "Ламски" и великите планове, които имах за тази моя книга.
** Комбинат за цветни метали между Пловдив и Асеновград. Полето, заразено с отровни съединения от производството на олово и цинк, по Тодор-Живково време засаждаха със зеленчуци, които се ползваха в производството на храни за малчугани - от пеленачета до три-четиригодишни хлапенца. По-възрастните българи би трябвало да помнят симпатичните бурканчета с храна специално за деца.
*** Фупафа София, пееше лигаво латиноамерикански състав от мустаклии мучачос, подобни на местните цигани в любовния им период. Тези лиготии, и те са "мил спомен от Онова славно време".
**** Ний сме рожби на Слънчева Тракия,/ ний сме рожби на слънчев народ,/ ние имаме много приятели,/ ние имаме много живот... – начална строфа в химна на пловдивското училище, където даскалувах 30 години. Мелодията е дело на Христо Урумов от пловдивската Академия за музикално и танцово изкуство, преподавател по народна музика, но авторството на двама ни кой знае защо се премълчава.

***** Пропуснат пасаж.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)   Роденият във Врабево, селце нейде сред Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колег...