събота, 6 май 2017 г.

Story – КАФЕ

КАФЕ

    Колегата – в безупречно изпрана и изгладена снежнобяла работна манта, най-после
напусна канцеларията с вид, като че кой знае колко му се работи, и двете най-после останаха сами. Възпълничката – четирийсетгодишна, с нос като копче и боядисани в антрацитночерно косици, скочи да спусне райбера. Щрак! Обърна се, пооправи с два пръста блузката над циците, докато сядаше откъм другия край на масивното бюро, отрупано с папки-папки-папки. Другата – към трийсетинагодишна, с миловидно личице и вече доста прошарени и яко скъсени коси в прическа а ла гарсон, в това време старателно ниже с тънкоподострено моливче цифри в огромен тефтер. Вдигна главица, усмихна й се:

    – Разправяй!

    – Ще си сварим ли кафенце? – рече Копчето. И без да дочака отговор, завъртя широкия си ханш около оста му, коленичи, мушна се на четири крака под рафтовете на огромния шкаф: и той замлян с папки, разпоредби, указания, книжа от всякакъв вид, плод на дългогодишната им работа.

    – Твоичкият отлетя ли? – осведоми се по-младата, без да вдига муцунка от таблицата, върху която бродираше все същите безкрайни колонки от цифри.

    – Замина.

    – И?

    – Нищо. Нали съм ти казвала, неговото Коми ще му изяде главата. Кола, та кола; като че това е най-важното!

    – Кое? – Събеседничката й явно не разбира за какво става дума.

    – Бяга – поясни Копчето. – Не го свърта тук. Едва изтрая тия четири дни, докато уредят наследството. Сестра му, и тя е една... – Направи гнуслива физиономия. Не ги видях да жалят по баща си. От хорски срам поне, сълза да бе отронила кучката. Ей-тъй, мила, хвърлиха мъртвеца в дупката на Рогошките гробища*, па изтърчаха да видят какво им оставил, че да си го поделят.

    – Смяташ, че в Коми си има някоя?!

    – Отде да го знам! Мълчи-пухти, можеш ли да разбереш какво му е в ума?

    – В леглото иначе как е? – делово рече младата, все така забучила нос в онова, което дращи.

    Мълчание. Водата в джезвето завира. По тенекията пред прозореца зачукаха едри капки. Кани се да здраво да завали. От време на време долу изръмжава дизелов двигател, чува се гумите на машините как разплискват рядката кал в заводския двор. Там някъде, сред громолящите туловища на пътностроителните машини мяука изоставено коте: мяу-мяу... мяу.

    Кафенцето сипано, над порцелановите чашки ароматно облаче се вие Качиха нозе върху бюрото, запалиха от любимите си цигари "Фемина".

    Бо-о-оже господи, защо е така устроен животът! – взе да се размазва по-възрастната. – Блъскаш като идиот... жениш се, деца раждаш, отглеждаш ги, купуваш апартамент, дом обзавеждаш, трепериш прашинка върху килима да не падне, прозорците да са измити, цветята в саксиите да не вехнат, котката да е нахранена, и вместо всичко да ти е наред, и когато уж всичко вече ти е наред...

    – Ще се върне, не се безпокой! – опитва да я утеши по-младата.

    – По дяволите да върви! Там да си стои, що ли изобщо му трябваше да се връща! Ти не разбираш ли, че...

    – Разбирам.

    – Помниш ли, мила, миналото лято с оня разбрицан трабант как обикаляхме курортите, как заничахме като просяци покрай скъпите заведения на Слънчев бряг? Хората живеят, миличка, а ние с тия наши палави деца... като две стари кръпки пришити на оня лукс. Поли, блузки, пръстенчета, обеци, дреболийки, парфюмчета, мазилца... уж всичко ни наред, уж и ние сме като другите, и пак нещастни, и пак нещастни... – Разхълца се. Рони сълзи.

    – Не съм ти казала... – захваща по-младата, като издухва към ниския таван струйка цигарен дим. – Малко съм хлътнала по един...

    – Румен Дуков окончателно ли го отряза? Щяхте да се жените, като се разведе…

    – Журналист – прави се, че не е чула, – ама вече не е, че го съкратили за неква статия в неговия вестник. Голям смешник! Все намира да се майтапи. Не че казва кой знае що, ама каквото и да каже, все весело излиза.

    – Женен???

    – Не... Всъщност, да. Сега се развежда. Има ги две, дъщерички.

    – Ти си луда! – извика по-възрастната, ококорила неестествено очи. – Ще ти тръсне двете си джераменца, и върви се оправяй!

    – Жена му ги зарязала, хукнала била уж с някакъв доскорошен пандизчия**, а моичкият се шегува: при нея, казва, ще му е по-добре отколкото в затвора.

    – Ама че образ! Оная от добро ли ще го зареже!?

    – Знам ли! Ама ми е хубаво с него.

    – Мъжете са гадна пасмина – кимна към заводския двор Копчето.

    И в това, че се умълча, пак имаше купища обвинения към всички мъже по света. Зарея поглед навън, там, където планините на хоризонта полека-лека се измъкваха от мъглите. Дъждът бе отминал. От надвисналите облаци като прозрачно гроздово зърно розовее слънцето.

    – Питам се напоследък, що живеем? Заради това ли! – Посочи папките. – Или за да родим нещастници като нас, които ще повтарят нашите грешки, които даже едно благодаря няма да ти кажат, па са и вирнали празните си кратуни, а утре ще газят из калта като нас, ще се лутат и те в своя скучен живот като муха в паяжина?

    – Но аз не помня да съм била някога по-щастлива, мила! – кротко й се усмихна другата. 

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 7 maj 1987 – edited 7 maj 2017
____
* Новото общинско гробище в Пловдив край Рогошко шосе, един от изходите на града.
** Затворник. 

Публицистика – ВИЖДАМ ЖИВОТА СИ КАТО РОМАН

ВИЖДАМ ЖИВОТА СИ КАТО РОМАН

    Виждам живота си като роман с няколко успоредно протичащи и преплитащи се сюжета: 
    1) за верността и предателството; 
    2) за чувствеността и хладния разум; 
    3) за мечтата и отрезвяващата реалност.
В тези три сюжета съм централен персонаж и главен герой, изправен пред ударите на съдбата, за да открие отговор на драматичния въпрос: Защо живея?

    
"Чрез Жулиен Сорел Стендал портретира една от онези превъзходни натури, които вибрират от енергия и страст, които благодарение на своята жизненост имат привилегията сами безогледно да се реализират. Когато такива изключителни хора се срещнат с тесногръдото еснафско общество, остава им само лицемерието, за да скрият бунтарството си" – тълкува немският ерудит Дитрих Шваниц (1940-2004); и за кратко ме опиянява представата, че този пасаж се отнася точно до мен, до моя частен живот. Понеже подобно на Жулиен Сорел от романа "Червено и черно" съм син на баща дърводелец, имам зрението на провинциалист за лъскавите салони, където пирува и се весели суетата, и съм завладян от същата мярка за тези неща, които изкушават посредствеността и я тикат безогледно и дръзко да се плоди.

    Странно е, че в моя живот точно там, където смятам, че съм най-силен – точно там винаги се е намирал някой измежду моите близки и приятели да ме отрезви с премерен ритник право в лицето. Едва ли е имало друг сред моите връстници от някогашната пловдивска гимназия "Георги Димитров", който по-интензивно да е живял с литература; по литература обаче любимата учителка Емилия Карапанчева редовно ме възнаграждаваше с тройки. По време на университетския курс по Основи на психологията колеги състуденти идваха да питат, да се консултират с мене, сякаш им бях тартор; преподавателят ни, небезизвестният Георги Йолов – специалист по реакциите на човек в екстрена ситуация, обаче ми святна тройката, докато точно колеги, които кръжаха наоколо ми, отличи. На изпита по Антична и Западноевропейска литература блестящата доц. Людмила Стефанова ме оцени за три, макар да бях сред обзетите от чара й студенти, най-прилежно водех записки, попивах личността й на артистична, знойна, зряла, женствена хубавица.

    Чудното е, че не съм се сърдел, не съм се разстройвал, напротив – и днес изпитвам искрено уважение към тези строги оценители; те съпътстват представата ми за интелигентната ерудирана личност (Емилия Карапанчева – гимназиалната ми учителка, доц. Георги... или Тодор Йолов, доц. Людмила Стефанова и др. на които съм задължен, че навреме са ме смъквали от приоблачните селения на илюзиите върху грешната, но реална твърд на калта и глината. Ей тъй жилавата съпротива, недооценяването на моето от хора, които съм приемал за ориентир, събуждаше още по-изкусително любопитството ми и го превърна това мое непресъхващо любопитство в страст за тълкуване на живота и човека, всъщност – в диво разпарцалосване на мене си като литературен герой, на мои си лични драми и състояния.

    Сред учениците си виждам понякога себе си, какъвто съм бил далеч назад във времето. Прочетох вчера в един от осмите класове откъс от есето "За доверието", неколцина пожелаха да си запишат няколко реда от текста, а току в края на часа иде хубавичко моме при мен, бърше сълзичка, че се и разрида:

    – Господине, а-а-ах, господине! Това сте го писали за мен, нали?

    – И как реши, че за теб? Писал съм го ей тъй! Тези неща на всекиго се случват в живота – казвам, за да я успокоя.

    А тя:

    – Не, господине! Знам, че за мен сте го писали. Защото постъпих като предател с най-добрата ми приятелка Силвия. Силвия ви е разказала, и в отговор вие сте й написали това нещо... Да, господине, аз й се извиних. Много пъти й се извинявах, а после, господине, пак постъпвах като предателка към нея.

    – Държиш ли на това приятелство? – питам.

    – Да, господине. Много държа да си останем приятелки – рече със сълзички в очи. Сълзички взеха да й се търкалят по бузките, та внезапно разкиснат, едва ли не покрусен изхълцах:

    – Знаеш ли, и мене ми се доплака за тебе. Това са много човешки работи, мила!


Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 12 oct. 2004 – еdited 6 maj 2017

Ars Poetica – КАПРИЗИ НА ЛЮБОВТА

КАПРИЗИ НА ЛЮБОВТА

Когато нещо си отива,
сърцето лекичко изстива,
но питам се, защо тогава
то пари ни като жарава?

Уж се заричаш: Туй е краят!
и тя ти казва: Да, така е;

и двамата сте уж съгласни,
че всичко вече ви е ясно...

Защо тогава сам в нощта
си спомняш минали неща!

Нали при друг мъж вече ляга,
нали от нея сам избяга;
какво настойчиво те връща
в онази запустяла къща?

А може би от свободата
нуждаели са се сърцата!


Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, edited 6 maj 2017

Ars Poetica – КОГАТО...

КОГАТО... 
На Мариета Н.

Когато с мил приятел скъсаш връзка
заради спор, от страсти обладан,
не се гневи – щом думите са дръзки,
най-честно е да си отидеш сам.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 6 maj 2017

Публицистика – ИНТЕРЕСУВАТ МЕ АБСУРДИТЕ (продължение)

От вътрешния джоб (3.)

ИНТЕРЕСУВАТ МЕ АБСУРДИТЕ (прод.) 

     05.05.2001.

     Задачка: Да видя какво се случва в семейния триъгълник Авраам – Сарра – слугата Елиезер... Ап. Петър на три пъти се отрича от Иисус, три пъти предава Учителя, а и Вярата, в която се е клел; тези отричания оспорват ли човешкото му величие? Бащата от библейската притча предлага на блудния си син най-почетното място край трапезата, празнува завръщането му, говори на хората ей такива едни приказки, знак, че тържествува като стопанин и баща: "Тоя мой син мъртъв беше, и оживя, изгубен беше, и се намери"
*.

    Редя обяснения, като да адвокатствам на себе си. Кой пък може да управлява сънищата си! Не нося вина: плътта е слаба, какъв смисъл да се отрича слабостта? Да, има огромна творческа сила в нравственото, когато е продиктувано от любов. Опрощаването на греха, обаче, настава само след честното покаяние. Покаянието свързва далеч по-здраво чрез жеста на опрощаващия.

    Развратниците и онези, които никога не били грешили, според собствените им уверения, дали го знаят! От друга страна, грехът е най-сигурно средство за трупане на опит; да, трупане на тъга е този опит, но и трупане на предимства откъм силната (т.е. нравствената) страна, в какъвто и да е случай. 

    Който не е бил в греха, не разбира живота.



    Елегантният принц на философията – евреинът Барух Спиноза**, си пожелава: "Не да осмивам човешките достойнства и не да ги оплаквам, нито да ги проклинам, а да ги разбирам". А сънят ми от тази сутрин, в навечерието на Гергьовден, може и другояче да се тълкува: не от гледна точка грях-нравственост, а като необходимост и реални изгоди. И това тълкуване отключва бесове, страсти, които цивилизацията през целия ни живот строго подтиска. 

    И ето, сега вече въображението развихря сюжети на най-необуздани пиршества, дионисиевско опиянение, втурване в джунглата, която всеки от нас носи в себе си. Няма ги задръжките. Няма условности, уговорки, увещания, съобразяване с някого освен с животинския нагон, затаен у самия теб: само тя Самката и ти Самецът. И какви ритуали на удоволствието от плътта, на тленното, но и на жизненото са то!


    Добре, а колко време може тъй да се живее?

      
От друг зрителен ъгъл, г-жа Природата не преследва ли точно това: оплождане и: "Сбогом, ненагледни! Беше ми приятно" – отместила е вече вниманието си към Онзи новичък, който следва да се появи между вас от това съвкупление?

    
"Някой станал велик, когато очаквал възможното, друг – когато очаквал вечното; но онзи, който е очаквал невъзможното, е по-голям от всички. Онзи, който се е борил със света, става велик чрез покоряването му, а онзи, който се е борил с бога, става най-велик от всички... Авраам е най-велик от всички: велик с онази мощ, чиято сила е безсилието, велик чрез онази мъдрост, чиято тайна е глупостта, велик с онази надежда, чиято форма е лудостта, велик чрез любов, която мрази себе си" – гърми в ушите ми шепотът на Киркегор***.



    Интересуват ме абсурдите не в отношението "човек – бог", а в отношението на човека към себе си. В различните пластове на "аз" властват различни императиви. Проблем ми е кое от тези едновременни съществования, оформящи представа и форма на моето "аз", е водещо. Човекът не е монолит; по-вероятно най-чаровното ни човешко качество е склонността да изненадваме, на себе си да противоречим, сами срещу себе си да предателстваме, да изскачаме из рамки и гранични ровове, пълни с кървава слуз, да се меним – и все пак, и въпреки това, от първия си писък до последния си стон в сърцевината пак да си оставаме едни и същи.

   
 Лесно е да обвиниш съгрешилия; непосилно е понякога да го разбереш как така бил изненадан, неподготвен и гол, беззащитен срещу изкушението да се възползва, срещу вродения у всекиго от нас див егоизъм, срещу алчност и възгордяване, като основна част от човешката ни натура. Не мога и да си представя дали животните се възгордяват помежду си.

   
 Преживял греха (насън!), виждам своето момиче по-красиво, по-уравновесено, с повече обич отпреди. Завръщам се като оцелял корабокрушенец в своето старо пристанище, по-жив откогато и да било. И при все това, и въпреки това... да, вече пробивът е направен, вече за себе си знам нещичко, което преди не съм знаел; а животът, а младите самки са тъй изкусителни, Боже мой! Просто, никога не знаеш.

   
 На картонче с квадратен отвор (за да отделя една шахматна задачка от други), докато вися над шахматното табло в хола, написах: "Животът е игра на случая". 


   
 
Случайно един-едничък от четири милиарда сперматозоиди се оказал вътре в яйцеклетката. Сред тези четири милиарда точно "аз" е победителят; всмуканият в лоното, оказал се единствената осъществена възможност: уррра-а-а! – това може да го изкрещи всеки от нас, живите на тази летяща из Космоса планета.

   
 Личната ми свобода генетически произтича от случайното. Нямам вина, че съм се оказал на подходящото място в подходящия миг с подходящите свои качества и недостатъци, и естествено: точно аз да съм възползвалият се, т.е. Победителят.

   
 "Човекът – според датчанина Сьорен Киркегор, е същество трагически самотно и трагически обречено. Киркегор е против всеки опит да се отстрани свободата като съпричинител на историческото развитие на света. Човешката ни история трябва да се разглежда не от гледище на необходимостта, както извършва това немецът Хегел, а единствено от гледище на техни величества Случайността и Свободата.

    Необходимостта затова е необходимост, че подчинява свободата и я третира като своя форма, докато Случайността – именно като случайност, т.е. независима, необусловена и непредвидима възможност, произтича от свободата и се оказва нейна форма. (...) Философията на Киркегор всъщност е хомоцентрична: човекът е изходна точка, неин център и крайната й цел"**** (за изследване, бих добавил към редактирания от мене пасаж на г-н Паси! – бел.м., tisss).

   
 
Киркегор прекалява. Защо ли му е да отива толкова далеч? Случайно, на пръв поглед, мъж обладава (или е обладан от) 17-годишна. Да позволи да се случи, дали е само случайност, или въпрос на избор, макар между два огъня: 1) изкушен от младата женска, и 2) в плен на собствените си бесове – сласт, похот, мъжко самолюбие. За избора си, каквото и да каже, носи отговорност, накъсо, "случайното" няма как да го оневини!

   
 В човешкото ни общежитие състояния извън контрол са short cut (пряк път) към ада у самите нас. De profundis ad te, Domine, clamavi!*****


Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 2 maj 2014 – edited 6 maj 2017
___
* Лука, 15-24.
** Барух Спиноза (1632-1677), холандски философ. Из съчинението му „Политически трактат”.
*** От "Страх и трепет" на Сьорен Киркегор, вж. "Дневник на прелъстителя", с. 50.
**** Исак Паси, цит.съч., с. 51.
***** Лат.: От бездната, Господи, те призовавам! 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)   Роденият във Врабево, селце нейде сред Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колег...