сряда, 19 април 2017 г.

Story – ПОСЕЩЕНИЕ ПРИ РОДНИНИТЕ НА СЕЛО

Книгата, на която не било писано да види бял свят



Глава Х

ПОСЕЩЕНИЕ
ПРИ РОДНИНИТЕ НА СЕЛО


    Няколко пъти в годината мама се сеща, че е момиче от село. Случва й се обикновено, кога закъсаме за ядене. Грабваме раници, щайги, торби, чанти, всякакви празни съдове и кашони и се хвърляме в автобуса за Пльоковица.

    Пролет. Пеперудките на молеца танцуват на рояци над цъфналите храсти. Зимата бе дълга и мразовита. Последната бучица свинска мас излапахме с последните шепи боб. Значи, време е да поемем към прованса. Полуглухата Ламберия може да служи за музеен експонат на прачовека, че е с мустаци.

   Видя ни, и залости курника. Знае тя слабостта ми към високите скорости, та крие дядовия велосипед, не дава да го покарам, но ще го яхна аз това колело, каквото и да става.

    След "Ох-ах!" и "Ле-ле, мама, колко си отслабнала!" – майка и дъщеря се заеха да оскубят шестте заклани от Тотю кокошки. Опърлиха ги, изчистиха ги, запалиха пещта да ги опекат задушени в лук и доматен сос. По това време Гица се изтяга в брезентовия хамак под крушата, оплаква се на висок глас колко й е зле, изстисква си пъпкити, оформя си с пинсета веждите, ноктите си пили лакира в кърваво алено, примижава срещу слънцето, чеше се. Лицето й придобило вид на месечината над Странджа. Мързи я, та си чисти пъпките полегнала, пъшка през десетина минути, всички да я чуят:

    – Туй нашто живот ли е! Туй нашто не е живот! – И се унася, чак примлясква.

    Тотю отпухтя при овчарите да изкрънка няколко едри буци меко като тесто, но ароматно сирене. Исках и аз с него да ида, но ме отпрати като същински маршал Толбухин. Неудобно му е да го слушам как се прави на селянин със селяните. Инак ах колко се гордее, че и прадядо му е в града раждан! Все това натяква на мама, когато спорят кой е по-прост; огладнее ли обаче, като жребец раванлия препуска към селянията.

    За мене село ще рече суджучета, луканчица, кокоши кълки, пуйка с оризец, пържени свински дробчета, лакомства от брашънце, яйчица и орехови ядки; ще рече ароматни сосове, компот от вишни и афъзки, медец – пчелен и боров, осем вида туршии, салати, чубрица, кантарион, мащерка и сред билките една, дето казва всичко дотук изброено само с две думи – бабина душица. А мухабетите до късно вечер край огнището зиме, задевките под благоухаещата акация лете...!

    Небето над нашата сиромашка Пльоковица е копринено синьо, въздухът – свеж, слънцето и месечината с надвисналите гроздове трепкащи звезди по радват душата отколкото светлинните реклами в града.

    Старата Ламберия да ти извърти козунак, три педи висок, мек, дъхав, пък се и точи на конци! Ами баклавата! Ами тиквеникът! Ами свинските пържолки, ох! Ами зрелият боб, дето ти се топи в устата като масло, особено когато е варен с кисело зеленце! Ами онези ситни сърмички с ориз, в който са омешани късчета месце…

    Царица е баба, кога готви чорби с ориз: чорбица подлучена и киселка, чорба с билки и мерудия или чорба от коприва, спанак, лапад, или върхът! – от дреболиите на пуйка със скилидки чесън и подправки, които само Ламберия знае! Поема мога да напиша за умението й да меси, точи, вари и пече.

    Гледай-гледай как се отплеснах!

    Пладне е. Юлия се мотае из градината – пасе магданоз, та няма кой да върви подире ми. Всеки с нещо си се заел… И се вмъквам като лисица в курника.

    Отгръщам чергите, под които е велосипедът на дядо Нейчо. Избутах го навън този ценен виненочервен велосипед и оттам – "Хей, поле широко! Хей, Балкан ти роден наш!" – както се пее в песента.


    Криво-ляво поемам по нанадолнището. Ама нали не съм яздил колело, та от седлото – ха, в треволяка и угарта. Най-сетне кацвам криво-ляво на рамката като бръмбар на трънка. Все по-бързо и по-бързо. Братлета-а-а, летя-я-я-я… Няма ли кой да ме забележи-и-и-и…? Няма ли кой да ме спре!

    Апетитът идвал с яденето, главоболията – с мерака. Спуснах се на два пъти по меко заоблената полегата ливада. Малко ми се видя, та се изкатерих до билото на Върла могила. Хвърлих се оттам с главата напред по стръмното като състезател в алпийските спортове, като някой красив рус, синеок Йохансон-Мохансон.

    Не щеш ли, както съм се засилил срещу вятъра с издула се откъм гърба риза, изпречи ми се съборетина от кал, слама и говежди фъшкии, а вътре (после разбрах) лежи болно теленце. Набрал съм втора космическа скорост. Кефът е кеф, лошото е, че от един миг нататък и най-храбрия космонавт го хваща шубето. Моментът, кога с изненада откриваш внезапния студен страх у себе си, е начало на всяка катастрофа. Та съвет от мен: Усетиш ли притеснение, удряй спирачките. Не успееш ли овреме да се спреш, отиваш си.

    И съм изгубил равновесие. Моят луд кон-вихрогон, моята ракета ме хвърли от седлото и без мен продължи надолу по урвата. Усещам, че вече не летя, а излитам. Чудно усещане! Безтегловността усетих, както и космическата самота. После нещо ме завъртя като центрофугата на пералня, плесна ме о земята, майко, черната като мръсен парцал, като недонакисната и недоизпрана мокра дрипа.

    Пипнешком пробвам да узная:

    – цял ли съм, не съм ли на парчета кокали и месо;
    – мозъкът ми с мен ли е, на място ли си е;
    – червата ми не са ли се оплели в храсталака и по камънаците;
    – кръв от дълбока някоя юнашка рана дали буйно не шурти;
    – ръце, крак, зъби, челюст, уши, нос, гърло при мен ли са.

    Късмет е, че съм се понесъл като Икар с два метра дървена ограда към копата сено и вече без крила (без оградата, значи) съм влетял при теленцето. Освести ме мучене.

    Куцук-куцук, заднишком дотътрих дядовия байк до Змийски геран. Каплата – на осем, кормилото – на две. Не е за гледане. Лашнах тленните останки на колелото в кладенеца, треснаха се те дваж-триж о камъните и цопнаха на дъното. Да можеше дядо Нейчо от пльоковското буренясало гробище да ме зърне, нямаше да му стане драго. Като овен се перчел някога Нейчо, че е стопанин, а ей го на! – внукът му като столипиновски циганин се тули по драките, занича случаен пътник не го ли е видял какви ги върши.

    – Па много ви й кротку днес детиту, бе Тотко! Ванчо, що ти й терсене, чоджум? – чуди ми се баба ми Ламберия, турила ръце под престилката.

    – Пак някоя беля! – измуча тате с чук в ръка и пирони в устата, даже без да ме и поглежда. Ковеше пейка до цветната леха.

    – Какво пак е направил, тате? – чувам четиригодишната Юлия.

    – Нищо ми няма. Юлийо, престани!

    – И ризата му разпрана! – Ето я и мама, запретнала ръкави до лактите. Челото й чак обрашнено.

    И тогава в онзи космически ден и час проеча прозявката на Гица. Тази гръмка въздишка от Гициното гърло ме спаси. То не беше звук като от прозявка. То беше тръбен зов на индийски боен слон.

    – А-а-ах, туй нашто живот ли е? – пита слонът. И слонът сам си отговаря: – Не-е! Не е то живот. Никакъв живот туй нашто не е.

    Лежи си Гица в хамака, опнала се по гръб, мига-мига като хамстер в трици. Хем сладичко се усмихва. Над нея като бяло булчино венче вие се роякът на вълнения молец. Пустата му Гица! Настрада се Гица в бедното Пльоковица. Тате озадачен, но мълчалив, й хвърля мрачни погледи, муси се, ама зъб не обелва. Остави ги мама сами двамата – брат й сестра, помежду си да се разберат.

    Както винаги, докато Многострадална Геновева мързелува, тъй я мързи, че чак я боли, та чак пъшка от скука, брат й все ще си намери работа било при животните, било по двора. Не е той научен да скучае и тъне в леност. Да седи и върти палци е наказание за него. В много редките случаи, кога няма какво да похване, отведнъж става безпомощен и някак не на място. Харен е, когато работи, вдаден в практична някоя, макар наивна, негова си идея да подрежда света и да мечтае.

 Пловдив  европейска столица на културата 2019

Plovdiv, apr. 1994 – edited 20 apr. 2017

Story – КАКВО СТАНА ПО-НАТАТЪК

Книгата, на която не било писано да види бял свят



Глава

КАКВО СТАНА
ПО-НАТАТЪК

    Лампите светнаха и виждам, Марияна се оплескала, чорапогащникът й, лицето, роклята й – омазани със сироп. Плискам вода от чешмичката, лекетата – вместо да изчезнат все по-едри, напомнят абстрактна живопис. Въпросът е що седнах до нея.

   Приятелките й притичаха като че да я успокоят, а ме съсипаха с техните "ах" и "олеле": "Ах, колчаво петно! Олеле-е, и тук, и тук! Язък за модерната кройка! Ами че това вече е за боклука!"

   Плискам и мажа. От петната в разни нюанси на розовото роклята заприлича на училищната карта по Древна история на Балканите. Нещастницата помоли да я придружа до тях. От благодарност по пътя ми облива рамото със сълзи, разправя как ще я посрещнат, какво ще й се случи. Не бях виждал толкова плач на едно място. Били са ме с тояга, кол, лобут съм ял бетер циганско дайре на сватба, падал съм от салкъм по-висок от къща в обятията на пъдаря, кървял съм, а не е имало грам отчаяние. Ако е било рев, било е, за да мина по леката процедура. Ако са били сълзи, било е да види светът колко зъл е онзи, който ме налага. А женският ум инак е скроен, по друг начин мери. Момиченцата са изключително чувствителни, нежни, плахи, готини… и подли същества.

   Готов бях да се втурна при строгия баща, да му разкажа как страда дъщеря му, да призовавам за милост… да признавам, че виновният съм аз, само аз и пак аз. Мен да бие звярът, само на милото момиче да не посяга!…

   Е, нищо подобно не се случи – ни крясъци, ни тряскане на дограма. Две хлапенца ме видяха да обикалям в сумрака, вперил очи в балкона, и ми се изплезиха:

    – Знаем, зна-е-ем… Знаем що се криеш.

    На следния ден в училищния двор ме посрещат хлапета от вторите класове с весели крясъци "Хей любовчията!" Кикотят се те, пък аз отричам, но Коцето от VII-а им каза, че в моето състояние и печен мъжкар би сбъркал, понеже пред женската хитрост мъжът е сляп като кърт.

    – Зайци, какво е любовта? – обръща се Коцето към сбралите се малчугани. – Любов е да не разбираш какви ги вършиш.

    В нощта срещу събота ми се яви самият Мефистофел. В старичка чавдарка Мефистофел, като контрольор на контрольорите, ме хваща, че съм обул крадени маратонки "Адидас" от 260 лева. И ме водят на съд.

   "Той внесе в операта захарен памук на клечка?"– рече Кавръкова, облечена в алена тога на инквизитор. Шеф на Преизподнята, която напомни нашия общински психодиспансер на Джендем тепе, се оказа Фауст. Братлета, адът не в небето, на Земята е адът. Виждал съм го този ад, наистина. И не само в лудницата, но съм го виждал и в цеха за панели на нашия домостроителен комбинат.

    "Признай що внесе памука!" – рече Фауст и ми обяви дуел със саби, защото Мариянчето се оказа всъщност неговата любима Маргарита.

    Не пожелах да се бия заради момиче и заповядаха да рецитирам "Опълченците на Шипка" и "Джифтара, джифтара там на Балкана" (Жив е той, жив е там на Балкана), а Кавръкова през това време стържеше на разбрицаната си цигулка. От пердах ме отърва пазачът на бирената фабрика "Каменица". Фердо ме превърна в пиле-орел. Снасям червено великденско яйце, моля да го дадат на Мариянчето в знак на покаяние. Втурват се да ме пленят контрольори по транспорта, че пътувам без билет. Размахах криле и въздушните течения ме отнесоха към островите на Егея. Под мен се оказа обаче не Омировата Елада, а Голямата дрипава училищна карта на нашата България. Долу препускаха гордите траки на бели коне и с бързи колесници, непримирими воини, целите в златни доспехи. Видях и най-красивия град на света според елина Херодот.


   Ала кой идиот гасил фас точно, където върху картата би трябвало да се намира родният ми град, моят мил древен, царствен, мраморен и златен Евмолпия-Пулпудева-Тримонциум-Филипополис-Пълдин-Плъдин-Плъвдив-Филибе-Пловдив? Насред Тракия лъщи мораво леке от развалена химикалка, сякаш с юмрук някой бе насинил лявото око на госпожа Историята.

   Такива дивотии не се сънуват всяка нощ! В събота вечер Гица пипна челото ми:

   – Ванчо, гориш, миличък. – И пак тури картофи да вари, че моите болести само картофено пюре ги цери.

   Сега гълтам хинин, разтриват ме с ракия, глезят ме. Тотю мърмори, че не можем да си позволим лукса да боледуваме. В тези хайдушки времена имат законно право да боледуват и да се глезят само момченцата на заможните тарикати.

    Боледуването хлебарят наричаше глезене.

    На такъв хал, в нощта срещу събота съм нанизал почти седем страници писмо до Марияна. Гушнал писмото, спал съм до понеделник. Най-чудното обаче е, че до онзи момент повече от страничка свободно съчинение не бях успял да напиша.

    В цялата работа с оплескания чорапогащник има нещо оптимистично. Таткото на Марияна е спец по дизайна на разцветките и импрегнацията на памук и вата в текстилния комбинат "Марица". Видял ефекта от захарния памук и грейнал от кеф. Затичал се да експериментира в лабораторията на комбината.

    Тъй че човек никога не знае от коя трънка ще изскочи зайчето, нали!

Столипиново, Пловдив  европейска столица на културата 2019

Plovdiv, apr. 1994 – edited 19 apr. 2017

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)    Роденият във Врабево, село нейде в Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колега в...