четвъртък, 12 януари 2017 г.

Публицистика – МИЛА РОДИНО!

МИЛА РОДИНО!
  
    Ако двете главни политически сили твърдят – всяка според себе си – че са спечелили изборите, открит стои въпросът: кой е губещият? Ако лидерите на манипулациите излизат с възторжени дивни декларации под надслов "Честни и демократични избори!" – питам се още веднъж: тези хора какво целят с това? Ако по площадите на България човешки тълпи дерат гърло и кръвнишки една друга се гледат, кой има полза?

     Ако не провалена медийна глезла, а възпитано момиче с добро поведение ме пресреща с думите "Тази сутрин ме нарекоха червена курва", питам: защо зад патетичния й глас долавям някак странно за мене вътрешно удовлетворение и гордост у нея? Ако главният виновник е възрастен самотен човек*, къде сме били ние, къде е била едномилионната маса "предани на Партията" другарки и другари на изоставения вожд, до вчера възхваляван висш държавен ръководител?

    Ако зад всеки ъгъл дебне лошото настроение и смачканото ни самочувствие на нация унижена, питам: оттук-нататък тъй ли ще я караме? Ако преди имахме – макар неоправдано – все някаква гордост, че строим общество образец, чудно с каква ли идея вече тичаме подир японците, европейците, американците, африканците... За да си докажем, че сме се поправили може би?

    Българинът това, българинът онова, децата ни учат в часовете по Отминалата история как непрекъснато сме печелели в сражения и колко хубави качества имал народът ни и че "българин да се наричам първа радост е за мене". А в часовете по Съвременна история виждаме колко чутовно невежество и неподправен цинизъм, колко душевна тъпотия и дивашка суетност, колко мизерия шета по площадите на България и из коридорите на властта у нас.

    Този, който бе подтискан жестоко, той пак мълчи. Живнаха утайките, изпълзяха недоказали се и недоизпечени специалисти по всичко, търсачи на силни усещания, остап-бендеровци по плът и нрав, сблъска се цялата тази паплач с онези – гордите, самовлюбени, самоуверени, самонадеяни, надменни, с почитателите на Вапцаров, които така и не проумяха личната драма на човека Никола Вапцаров, но си падаха по онова трагично негово "Какво тук значи някаква си личност!"

    "Безимен твой войник" се вчепка с "Водят ме, мамо, влачат ме". "Звездите са мои" кротичко се стаи в пушилката и изчезна от очите ни. Оказа се, че не звездите, ами и камъните в тази наша родина са описани като имущество в сандъка с чеиза на Партията-ръководителка.

    И след сладкото опиянение, че вече можем да бъбрим каквото го мислим, след сладкия полъх на предизборните ни велики шансове, осъмнахме с две победили политически сили и един проскубан, очукан от градушката гол ентусиазъм. 

    Какво да сторим с тази наша занемарена, непометена, потънала в паяжини и душевна смрад държава? Кого от мъртвите предци да вдигнем от гроба, че да ни поведе? Навсякъде на нас, българите, вече ни е чоглаво, мрачно, неуютно.

    И се изправихме на пръсти, проточихме шия да заничаме в чуждия двор кое как онези хора там вършат, как става, пък при нас от какъв зор не става. И се разлюля множеството, дето собствените си народни песни не обича, което христовия кръст носи от инат и заради пустата му мода да изглеждаме повече в крак с последните модни тенденции на снобизма в Европа и по света. 

    И не виждаме сякаш празните очи на старците зад нас, които кротко угасват по запустелите села, а който ги вижда, той шепне сред крясъците на тълпата чалгари и шоумени и все по-далечно се чува вече онова за "българската майка юнашка, дето е раждала, ражда и сега".

    Не ми е ясно какво спечелиха онези, които спечелиха, кого победиха пак онези, които победиха. И се питам: оттук-нататък как ще побеждаваме, след като не сме се научили поне с достойнство да губим?

    Хукнаха окатите по чужбина; останахме ние сакатите в тази България. Смирени, неуверени, тъжни. И "Къде си, вярна ти любов народна" търчи от опашка на опашка за какво ли не: такси, данъци, налози, трепет пред негово величество Чиновника. Все с онази тайна надеждица, че най-сетне ще изперем мръсното бельо и, живот и здраве, ще се наредим до белите нации край олтара на общата ни майка Европа.

    Питам се: ако бащите и майките ни се вдигнат днес от гробищните ями, само пребоядисаните и обновени комунисти ли ще посочат за виновни? Нима вината не е обща; че докато едни ни ядяли кокалите, другите си мълчали! Как да решим тази малка задачка – че част от най-онеправданите бяха и хора, които себе си смятаха комунисти, и не заради членската книжка, и не заради привилегиите и надменността на партийните чиновници, а от вътрешно убеждение и любов към своите. Познавам такива българи. И че не сме от една партия, не мисля, че е основание да се делим. 

    Защото не ние имаме полза от това делене, от гледане изпод вежди и ръмжене през стиснати зъби. И защото, ако има нещо да ни обединява, то няма да е някакъв партиен байряк, някаква идеология, Командир, Вожд, Чучело или Баща на народите.

    И защото в общото ни национално нещастие сега най-после, като нация, можем да разберем каквото има за разбиране.

    Да простим може би? Да плеснем с ръце, па да се прегърнем? Да теглим черта на миналото? Да посипем пепел върху кървящите рани и строшените мъченишки кости? Да викнем: Било, каквото било?

    Не, другари и господа. Ако ще се гради, да видим какво е заровено под основите на общия ни дом, какво се разсипва и разпилява. Този наш дом, който засега е само в мечтите ни, не може да се гради върху непочистено място, върху вдовишки сълзи и сирашка мъка. За унижението, за отчаянието на цял народ виновните поименно да бъдат извадени на светло – да ги видим, да запомним. И не заради отмъщение, и не заради нови драми. А заради България, заради нашата "Чиста и свята"...

    Българинът не бил злопаметен. Българинът не бива да е злопаметен. Апа този кротък и работлив човек трябва най-сетне да сложи ред в къщата си. Оттук нататък да се знае, че само съвестния, честния, трудолюбивия, само умния и хубавия човек ще бъде тук уважаван и ценен. 

    Че никога повече няма да оставим да ни водят хора алчни, самолюбиви, нагли, че цялата тази лицемерна пяна ще махнем от главата си, ще свалим от гърба си и не ще й позволим повече да размахва назидателно показалец над нас.

    Толкова ли е трудно да се разбере кой какво е крал през изминалите години! Отмъкнал, нагушил се – значи, трябва да го върне до стотинка. Ако е престъпник, да отговаря пред закона. Ако бил некадърен, да си търси друго място, само не и във властта. Ако бил единствено "Българи, дайте да дадем!" – значи, номера от стари селски вечеринки повече няма как да ни пробутват.

    Не за разпалване на страсти, а точно заради и в името на спокойствието ни е необходим българският Видовден. И ако трябва да се прощава, нека да простим каквото все още може да се прости... Не за сълзи сме се събрали на тази земя и в този ден. Добрият човек да е щастлив, да зависи както от себе си, тъй и от добрите мисли на други добри човеци.

    И тогава, надявам се, да си дойде на място решението на онзи въпрос: как тъй мнозина из най-уважаваните от българина персони по време на диви политически страсти предпочетоха партията пред България, и какво им стана, та не проумяха, че никоя партия не може да е по-горе от Родината и ни един политически лидер не може да е повече от това, с което е личност в обществото на достойни личности.

    9 юни 1990 г.

    БЕЛЕЖКА: 

    Автентичният текст е отпечатан в брой 8 на в. "Демократическо знаме" от 1990 г. Близо три десетилетия по-късно, как смятате – строителство на модерна България ли бяха тези усилни за българина години, или нещата са много по-зле и държавата ни върви към закриване заради лакомията на управляващия лъже-елит?


Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 24 avg. 2007 – edited 13 jan. 2017

_____
* Тодор Живков (1911-1998).

Ars Poetica – ПОПУЛАЦИЯ НА ВРАБЦИТЕ

ПОПУЛАЦИЯ 
НА ВРАБЦИТЕ

Врабците тези дни ме навестиха 
с присъщата си врява и кавги 
и жилището ми – до вчера тихо, 
от врабешките драми днес ехти. 

Къде, приятелчета, сте се крили, 
навярно покрай топлия комин, 
та саждите са ви пооцветили 
в нюансите на въглища и дим! 

Подскача, виждам, новичък едничък, 
жълтее човчицата му напук 
и някак си изглежда по-различен 
в одежда чистичка от фин памук. 

Такъв унил, умислен, неестествен, 
сред люляка случайно разцъфтял 
като поет световно неизвестен, 
потънал в кротка есенна печал.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година
Plovdiv, 3 apr. 2014 – edited 13 jan. 2017

Ars Poetica – ХРАНЕЩИЯТ ВРАБЦИ


    Значи, много мразя, като изляза на терасата, да вървя по килим от трохи, те да се лепят по краката ми и да ги внасям обратно вкъщи. Поради това има категорична и неотменима забрана за ронене на трохи за врабци и всякакви пернати, докато не падне сняг.

    И ето го, снегът дойде. А с него – и ледените вихрушки. Като излезеш, и ставаш лепкав в носоглътката. А бе, гадост някаква! С една дума, забраната е вдигната, и понеже съм в дървена ваканция (т.е. никой не върши в момента строително-ремонтни дейности), седя си до прозореца и гледам хвъркатите как са ми превзели терасата. Три вида са се появявали досега: врабци, гълъби и врани. Не мога да не отбележа, че най-възпитано и елегантно се хранят врабците: кротко, без да се бутат, всеки си кълве пред него си, ама както се казва: яде колкото врабче.

    Гълъбите са като татарска орда – блъскат се, кълват се един-друг, като запърхат с крила, събарят почти всичко върху снега. Враните са абсолютни тартори – когато се появят, всичко друго изчезва. Хем ме е яд за това, хем ми харесва абсолютната им самоувереност заради едното присъствие: епизодично, обаче респектиращо, и като правило: най-рядко появяващи се.*

ХРАНЕЩИЯТ ВРАБЦИ

А Пловдив е тъй нежен с мене, че ще умра от студ.
Встрани от шум и суетене, навярно съм си малко луд,
за да дописвам сред тъгата най-веселичкия роман**
на жежко лято сред житата, и както винаги – пак сам.

При мен е Зима и врабците от мъничкия ми балкон
боричкат се зарад трохите. Навлякъл вехтичък балтон,
притоплям се, като ги гледам, и може би ще е така,
докато се усетя беден без ни една троха в ръка.

Пловдив – европейска културна столица за 2019 година

Plovdiv, 12 jan. 1994 – edited 12 jan. 2017
–––––
* Този текст не е мой, позволих си леко да го редактирам.
** Книгата "Историйките на ученика Ламски".

Публицистика – МИТИЧНИТЕ АНГЕЛ И МАРИЯ

    Българите, според лъже-историка Емил Джасим, спонсориран от фондация "Америка за България", са щастливи в Османската империя* 

МИТИЧНИТЕ АНГЕЛ И МАРИЯ


   Според родовата легенда, прапрадядо ми Ангел по турско бил кмет на Калугерово. Заклан е от османлиите показно насред селището. Синът му Ненко отива доброволец в Балканската война да отмъсти, както рекъл, за баща си. Внукът на заклания Ангел Керемидов – Борис Ненков Ангелов от Пазарджик, известен като Борис Дявола, не знам дали e бил на война, ала го виждам на пост със затъкнат на манлихерата щик. Втората от четирите щерки на Борис е майка ми, омъжила се за последния от петимата братя от Харманли Кирил година и нещо след като Кирил се връща от кървавите сражения на Българската армия с отстъпващите войски на вермахта при реката Драва в Унгарската Пуста.

   Четири поколения мъже преди мен са основа на личното ми отношение с България. Името, да бях следвах испанската традиция, ще да е Георги Кирилов Борисов Ненков Ангелов Бояджиев. Ангел от Керемидовия род – единият от четирите рода, основали Калугерово след бягство от тлеещото в опустошение и разруха от османлиите Търново, убил един или двама чапкъни, че му посегнали на честта. Ненко – синът му, израсъл сирак и се заклел да отмъсти на турците, ала на фронта умира не от куршум, а от болест. Борис – дядо ми, израства и той сирак от 12-годишен с баба си Мария, по-малката си сестра Мария и майка си Елисавета.

   Пожелал я овдовялата Елисавета за съпруга заможен вдовец, някой си Тодор от Мало Конаре между Пловдив и Пазарджик, и тя харизва двете си рожби на свекървата и се преселва в дома на заможния Тодор да се грижи за чуждите сираци.


   Ангел е клан на дръвник през пролетта на 1876. Жена му Мария ще да е била доста млада; и хубавица, за да влезе в очите на чапкъните... Пък той кмет. Ще да е бил около 35-36-годишен, когато трима мераклии от съседна турска махалица го посещават в дома му, и както гласял неписаният закон на Аллах, т.е. Законът на ятагана, разполагат се там като господари, ядат, пият, плюскат. Посегнали да се гаврят с жена му. Събличат гола младата първескиня да им прислугва, а кмета Ангел заставят насред одаята диван чапраз да стои и да гледа какво вършат с жена му, че да им е по-як кефът. Като се понапили и хапнали, един подир друг тръгнали навън да пикаят. Рекъл първият на Ангел да го съпроводи, че да не се спъне в разкаляния двор. И Ангел докопва секирчето от плета, издебва и бастисва единия ли, двамата ли, а третият успял да побегне. Връща се след ден-два с глутница чапкъни от околните мюсюлмански махали...

   На този дръвник са посечени стотици българи... Станало това малко преди или непосредствено подир въстанието от Април 1876. По турско Калугерово, като манастирско село, се ползва с особен статут, местните плащат данък не на султана, а на християнския манастир "Свети Никола". Историците да обяснят на какво се дължи тази привилегия, важно ми е, че случаят се помни в пазарджишкото село Калугерово и до ден днешен. Когато най-малката от дъщерите на Борис – леля ми Виолета, сто години по-късно, около 1975 г., отива да си дири правото на земя, калугеровци прокарват ток и вода до имота й чак горе, на рида над Калугерово, нещо, което инак отказвали на закупилите калугеровска земя софиянци.

   Екзекуцията на Ангел е показно извършена. Курдисали дръвник насред мегдана и в присъствие на съселяните му джелатинът го заклал. Така си отива от белия свят едва 35-36-годишен, в разцвета на силите си. Може и по-млад да е бил, но не мога да си го представя кмет, ако ще да е бил по-млад. Тършували чапкъните из Калугерово и из къра наоколо за хубавата Мария. А тя – родилката първескиня, през градините кални, през трънаци и урви към Пазарджик хукнала с пеленаче шестмесечно, некръстено още. Разправяла на внучките си години по-сетне как треперела от страх и студ под дървено мостче някакво си на реката Тополница, докато над главата й трополели копитата на башибозушката потеря.

   По онова време е била не повече от 18-годишна. Може и по-млада да е била. Връщане назад за нея вече нямало. И се прислонява у роднини в Пазарджик. Ето тази Мария, заради чиято хубост властта затрива съпруга й, ми е прапрабаба. Пеленачето, кръстено по-късно, е прадядо ми Ненко, че върху ненките си го изнесла от Калугерово майка му. През 1912, когато се отваря войната между Царство България и Отоманската Турция, Ненко (1875-1912) отива доброволец на фронта да се бие. Бил ли се е, не се ли е бил, не съм сигурен, но умира от болест нейде по бойните поля на Егейска Тракия, доколкото се говори в рода.

   Тази негова съпруга повече не се жени. Шиела дрехи от шаяк. От нея в дома на родителите ми в Пловдив наследство ни бe крачна шевна машина "Сингер", made in USA от 1837 г., която баща ми измъкна изпод въглищата в старата дядова къща, почисти я от ръждата, направи й новичък плот от махагон, потегна я, смаза я, настрои я и шевната машина работи и до днес.

   Два сирака оставя Ненко – Борис и Мария. Щом бил шестмесечно бебче през пролетта на 1876, това значи, че в трийсет и шестата си година ще да е издъхнал. Жена му Елисавета – прабаба ми, по онова време била 24-25-годишна. Пожелал я за съпруга вдовец с три деца, някой си Тодор от Мало Конаре, ала свидлив, не желал рожбите й. В знак на любов приписва й три и половина декара градина в землището на Хаджиево край река Марица и по средата на стария път Пловдив-Пазарджик, но не по магистралата на турските сладкопойни, омазани с шарлан и шербет сериали.

   Подир смъртта на баща си и забягването на майка си 14-годишният син на Ненко – Борис, издебва ден, когато Тодор е нейде по къра, и се изправя пред майка си в заможния им дом в Мало Конаре с нож в ръка. "Зарязала си ни, да гледаш чуждите джерамета. Скоро да се прибираш дома!" – били уж думите му. Тази дарена плодна земя край Хаджиево майка му приписва нему, предполагам – от гузна съвест ще да е било.

   Парчето от трите и половина декара тракийска пръст край Марица ни е наследство, на мен и сестра ми. И като си помисля колко тънка е нишката, източила се от онези митични Ангел и Мария, свят ми се завива... И друго ми иде на ум: момичетата в рода по майчина линия за първи път раждат, навършили 20-21 години. Така е с баба ми Невена от Перущица, така било с майка ми, така е със сестра ми, дъщеря ми Вера – и тя роди в двайсет и втората си година, внучката Невена, и тя роди правнучката ми Виктория в двайсет и първата си година.

  Едва двайсетинагодишен, дядо ми Борис взема за жена пристанушата** от Перущица Невена, 21-годишна. Двамата си раждат пет деца: Вяра (1920), Надежда (1925), Любен (1927), Василка (1928, родена навръх Василовден) и Виолета (ок. 1932). По съвет на брат си Гълъб Невена (баба ми) кръщава първите си три рожби Вяра-Надежда-Любов; ала ни едно от децата си не кръщава на свекървата. Случайно ли е! Има работи, които не се прощават. А Борис (дядо ми) от малък бил буен, самостоятелен, рязък и независим. 16-годишен се отделя от майка си и захваща пари за свой имот да събира като чукач на коноп за въжарската фабрика току отсреща – зад канала в Пазарджик. Другите чукачи норма, норма и нещо, той – по две норми, че и повече правил на ден. Според една от няколкото версии оттам дошъл бил и прякорът, с който бе известен на пазарджиклии..."Бъхта се като грешен дявол" – казвали михлюзите за него.

Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, 20 uni 1996 – edited 12 jan. 2017 
______
Литографията е от поредица илюстрации, онагледяваща ислямските добрини на Балканите, дело на австриеца Готфрид Зибен (1856-1918).

* Вж. https://www.youtube.com/watch?v=oFIyR7ntWZM&t=98s
** Мома, която е пристанала (разг.), т.е. сама отишла при онзи момък, на когото близките й не пожелали да я дадат за жена. Не я давала за невеста майка й, в случая прабаба ми Спаса от Перущица, затова че Борис по онова време, по думите й, бил фукара (беден), докато семейството от перущенския род било сред най-заможните, понеже рано споминалият се Гочо (Георги) х. Трендафилов се замогнал, като търгувал с маслини, мандарини, фурми и друга стока, чак от Близкия Изток докарана в Перущица. Тоя Гочо, който знаел турски, гръцки, арменски, местните заради благия му нрав ползвали вместо кадия, когато имали да решават спорове помежду си.

Ars Poetica – ПОЧИСТВАНЕ НА ГАРДЕРОБА

ПОЧИСТВАНЕ 
НА ГАРДЕРОБА

Дали и чувствата не прегоряват...
Да върнем, казваш, Старата любов;
аз казвам: ще те помня все такава,
омаяна от тръбния ми зов.

Като делфин, преплувал океана,
като презокеански параход –
един "Титаник", дето хич го няма,
приключил със любовния живот,

сега, да кажем, вляза пак при тебе
и мълком те прегърна през сълзи,
дали не ще посегнеш да изследваш
за белези от чуждите жени?

Душата ти с целувки да превържа,
ще излича ли прежните беди –
разнежена и даже малко тъжна,
я хайде сбогом и... завинаги!


Пловдив – европейска културна столица за 2019 година


Plovdiv, 28 dec. 2006 – edited 12 jan. 2017

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)   Роденият във Врабево, селце нейде сред Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колег...