събота, 21 октомври 2017 г.

Фалшивите пророци – СТЕФАН ПРОДЕВ (5.)

Фалшивите пророци
СТЕФАН ПРОДЕВ (5.)

         Продължение от 01.01.2000.

    Из есето "Миналото ли?"...Хлапаците се смееха искрено над тази старомодна мелодия, а аз, без да искам, запуших ушите си. За тях "Лили Марлен" беше един забавен анекдот, а за мен едно връщане в страшното – чаткане на ботуши, вой на сирени, разкъсани къщи и хора, жълти звезди (задължителен знак за евреина, бел.м.,
tisss) миризма на маргарин, арестувани другари. Една мизерна песен*, а колко различни асоциации. Много често миналото идва до настоящето със своята сантиментална бутафория...

    Партийната тенденциозност начева далеч преди Гьобелсовата пропаганда, предполагам, не е изобретение нито дори на Владимир Илич, който – покрай Маркс и със съдействие на онези мощни титани на грандоманията, от първоначалния хаос сътворил света, за всичко се погрижил като бог-отец. Партийната тенденциозност, мисля, иде и отпреди онзи италиански обущар от ХV век, който лепял на площада злостни епиграмки, изригвания на завист и ненавист срещу уважавани съграждани. Опита на Паскуино** и сега прилагат, като обогатяват набора от пошлости от модна кукла и игрив травестит до изобилие от идиотски битови сериали 

    Злонамерената манипулация се състои в извеждането на знаци – символи за вражеското. Такъв знак за "нов прочит в стил а ла Стефан Продев у нас" се оказва романтична песничка за войнишката несрета, която по време на Първата от двете дотук световни войни била любим шлагер на английските, сетне – и на немските фронтоваци. Не знам какво мизерно вижда партийният естет в простичкия сюжет за момичето, което не дочакало своя любим под уличния фенер, и войникът скърби, че може и да не се върне жив у дома: песничка за любовта и дълга, за любовните клетви и жестокостта на войната.

    Аналогичен е случаят с един от изящните англоезични поети, приятел на Хемингуей, името му е Езра Паунд*** – заради политическите му пристрастия не е известен сред масовия читател у нас. Ей това тесногръдие не е в състояние да проумее
как може човекът хем да е враг, хем да е талантлив. Любомир Левчев, например, преди години в патетична поемка се изхвърли: "посредствеността е фашизъм", пак със стария запев: талантливите ние и онези малоумници, което ще рече: всичко наше е готино, всичко тяхно – кофти, все тъй съдбовно необходим за фанатика Образ на врага. Без наличие на враг, партийният оратор се оказва тутакси несъстоятелна, пренебрежима величина, понеже нищо градивно не предлага.

    Този тип пропагандисти ни обградиха, образно казано, с бодлива тел от света, изкопаха дълбоки ями и ровове и ги напълниха със смърдяща словесна пихтия от гняв и омраза, вдигнаха своята Велика китайска стена пред всичко, което не беше в съответствие с техния светоглед. И да не изглежда изреченото за есеиста Продев еднозначно, и за да не изглежда едностранчиво, в неговия маниер на тълкуване, питам: Защо моето поколение българи, родени непосредно след Втората световна война, толкова оскъдно знае за фашизираните тълпи у нас от четирийсетте години на века, особено в периода, когато нацистка Германия и болшевишка Русия братски си сътрудничили****, въоръжавайки се усилено, рамо до рамо готвейки се за т.нар. въвеждане на нов ред на планетата? 

    Навикът да се трие от Историята убогото рисува Миналото като епична схватка, където положителните млади бодро побеждават отрицателните стари; вариант от този пейзаж е изкривената представа за 1860-1876 г., когато две течения – "младите луди глави" и "заможните улегнали, достолепни стари", си оспорват кое да води в борбите за Националното ни възраждане. Едните ни ги представят ангели небесни, другите – църни караконджули.

    "А да не говорим колко евтино се продаваха добродетелите", и по-натам: "днес нещата така са се изменили". Подтекстът: в Бай-Тошова България добродетелите се ценят. Няма българска родна светиня, която партийните публицисти да не са преразказали като елемент от славния възход на своята Благоевско-Димитровско-Живкова партия. И Христо Ботйо Петков обявиха за комунист, Пейо Крачолов – за изкушен от... в неговия случай – от социалистическата идея, ама за жалост кривнал от Верния път, та известно време партийната лит. критика след "славния Девети" (ІХ.1944.) вижда у Яворов буржоазен поет, по същата логика, според която Йовков е национал-шовинист. Според този род литературни евнуси, шовинистично настроен се оказва и Вазов, че си позволил да съчинява не един цикъл патриотична лирика.

    Учителката ми по литература в гимназията г-жа Емилия Карапанчева, например, на нас, пъпчиви гимназисти, нежно обясняваше колко неправилна от идеологическа гледна точка е онази част от поемата "Левски", ключова творба, с която се открива разкошният цикъл "Епопея на забравените":

И всякоя възраст, класа, пол, занятье
вземаше участье в това предприятье:
богатий с парите, сюрмахът с трудът,
момите с иглата, учений с умът...

    "Вазов, мили ученици, се оказва тесногръд да разбере класовата борба, понеже произлиза от чорбаджийски род"– ей тъй ни говореше някогашната ми даскалица по Българска литература. Да спомена един от любимите за нас, прости българи, автор на сюжети из нашенския бит, неподражаемия майстор на сладката лакърдия и шега Чудомир. Известно ли е на днешния млад българин, че псевдонимът Чудомир, с който е известен в литературата писателят Димитър Чорбаджийски, е турено не толкова от каприз, а за да избегне човекът дразнещото официалната лит. критика фамилно име Чорбаджийски? 

    Аха-а, Чорбаджийски! Значи, класов враг по произхождение... Че как да му дадем на тогоз път в литературата? – сепнали се в Партията. И измислили. Тарторите от Писателския съюз му препоръчали да си тури псевдоним. Да плачеш ли, или да се смееш! И сред правоверните на строгата партийна линия критици лъщят хора, като Пантелей Зарев, които носят титлата академик и са смятани за светила в сферата на литературната ни история и критика.

    Изродили ли сме се от толкова лъжи и предателства спрямо националното ни битие и самосъзнание? Не, разбира се. Но този тъжен опит трябва да се припомня на всяко следващо поколение българи.

    В есето "Евангелие от Матея" (цит.съч., с. 156-184) есенцията от случая Сократ е представена с ей такава чудесно клиширана реч: "Умрях със съзнанието (бел.м.,
tisss – казва разпнатият Иисус), че съм изпълнил дълга си (...) Преди мене е имало един Сократ, който също бе приел позорната смърт, за да увековечи делото си. Аз само повторих неговия пример". Само едно урра липсва, да е картинката пълна.

    А Сократовата смърт съдържа друго послание: че достойнството за личността е по-ценно от инстинкта за самосъхранение.

    Ни Богочовекът, още по-малко древният елински философ, са професионални конспиратори, за каквито Продев ги представя. Ако политиката е вид изкуство да се извлича материална изгода, философията – особено у Сократ, у Иисус, е стремеж към духовни стойности. 

    "Бунтът, за който работех" реди префасонираният по Продевски Богочовек – и то най-вероятно за партиеца си е баш в реда на нещата: на пропагандиста все му се привиждат бунтове, барикади, гробокопачи там, където проблемът е на по-високо ниво от марксистките представи за живота като тържество на материализма и на марксическата политикономия. В този смисъл комунизмът, за който днес бившите агитатори се кълнат, че не бил истински комунизъм, а нещо друго, под знака на най-демократични уж ценности (педерастия, курви, чалга и пр.) и развени червени, сини, тъмносини, зелени и пембени... като бабини кюлоти, байраци над днешна България, се представя хем за антипод на Миналото, хем за преддверие към т.нар. европейски духовни ценности. Партийните лидери нежно ни се усмихват от афишите, с които са облепени пребоядисаните в ярки демократически цветове политическите минарета.

    Следва

    БЕЛЕЖКА

      Ай, как им се ще на сегашните лидери да възприемем партията им за приведена в съответствие с човеколюбието! Там е работата, че нищо ново не са научили, няма и сянка от желание да се поучат от печалния опит, който собствената им философия нанесе на Българската кауза... 

     Чуя ли, прочета ли някой себе си да нарича демократ, гръмко и на площада да се кълне във вярност към България, питам се: какво компенсира, защо го прави? Дали за България, чийто народ точно такива фалшиви пророци превърнаха в тълпа аргати, сториха всичко възможно да се отвърне българинът от собствената си земя, да тръгне нов господар
да си дири: преди – от канцелариите на Москва, сега – от канцелариите на Брюксел и Вашингтон, в очакване някой Годо да долети и да се захване най-сетне... ах Боже мой, да ни оправя дереджето.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 21 oct. 2017
Илюстрации:

горе – 1940 г. Външният министър на СССР Вячеслав Молотов (1890-1986) и Адолф Хитлер (1889-1945) в дружеска беседа, когато се договаряли как да си поделят Европа;

долу – Пантелей Зарев (1911-1997), един от праволинейните партийни цензори след Девети (септ. 1944 г.), обявил Йовков за реакционен писател и затова Йовковите разкази десетилетие бяха изхвърлени от учебниците ни по литература.
___
* Войнишката песничка "Лили Марлен", възмутила естета Продев, в превод на руски:

Перед казармой,
Перед большими воротами
Стоял один фонарь
И стоял он ещё до нас.
Так мы хотим снова увидится.
Снова стоять у фонаря.
Как когда-то Лили Марлен.

Уже прокричал часовой.
Играют утреннюю зарю.
Это может стоить трёх дней.
"Товарищ, я уже иду!"
Тогда мы сказали: "До встречи.
Как я хотел бы пойти с тобой!"
С тобой, Лили Марлен.

Твои шаги он знает,
Твою изящную походку.
Каждый вечер он горит,
Но меня он давно забыл.
И случись со мной страдание,
Кто будет стоять у фонаря
С тобой, Лили Марлен.

Из тихого пространства
Из земли
Поднимет меня как из сна
Твой влюблённый рот.
Когда кружатся поздние туманы,
Я буду стоять у фонаря.
Как когда-то, Лили Марлен.

Кончатся снаряды, кончится Война,
Возле ограды, в сумерках одна,
Будешь ты стоять у этих стен
Во мгле стоять,
Стоять и ждать
Моя Лили Марлен.

 ** Пасквил - 1. Литературно произведение или рисунка с грубо, оскърбително и клеветническо съдържание. 2. прен. Груба и оскърбителна нападка в печата; клевета (по името на италианеца Паскуино, който през ХV в. писал язвителни епиграми и ги лепял върху статуя в Рим, която после нарекли Паскуино; върху нея следващи поколения драскачи лепели язвителните си нападки. Вж. Речник за чуждите думи в българския език, изд. 1978 г. 

*** Езра Паунд живя дълго, от 1885 до 1972. В младостта си другарува с Уилям Бътлър Йейтс. На стари години даде интервю заедно с Алън Гинсбърг. Върху титулната страница на най-прочутата си поема "Безплодна земя" Т. С. Елиът писа: "На Езра Паунд, по-добрия майстор". Според Джойс именно редакцията на Елиът превърнала ръкописа му "Одисей" от "аморфна маса фрагменти в истински роман". Хемингуей, който мрази да се цапа образа му на "selfmade man" (самоизградил се автор), признава в биографичния си ръкопис "Безкраен празник", че "телеграфният му стил" е формиран под влияние на Езра Паунд: "Езра ме научи да не се доверявам на прилагателните". 

Заради политическите си възгледи Езра заплати прескъпо. Обвинен в сътрудничество с режима на  Мусолини, затворен в желязна клетка на площада в Пиза по време на предварителния арест като изключително опасен престъпник, съден, обявен за невменяем, дванадесет години прекарва в психиатрична клиника.

Какво да очаква поет като него, намесил се в реалната политика на жестокия ХХ век. Той, дето живееше с идеите на Данте и Конфуций, с характера, темперамента и стила си би трябвало да живее в Късното Средновековие или в Ранния Ренесанс. Вж. http://www.litclub.com/library/prev/pound/eliot.html.

**** Между управлението на националсоциалистите в Германия и управлението на болшевиките в Съветска Русия не случайно приликата е в деспотичния режим на управление. Нацистите се учат на издевателства над личността от старшия си събрат, съветския Военен комунизъм. Бел.м., tisss. 

Няма коментари:

Публикуване на коментар

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1547.)

    ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1547.)   28 апр.1997 СЛЕД КОНЦЕРТА   Мина й представлението на Re. Излъчваха го по националната ни телев...