ПО ПОВОД ЕДНА СТАРА ФОТОГРАФИЯ
Jores: – На снимката горе е Гана, която се прекръсти на Галя, братовчедка на
Ряпов, кръстена на баба им Ганка от Клисура. Спомен ми е от сватбата на
Сия (Анастасия), по-малката сестрица на приятеля инж. Тодор Ряпов, в един двор сред пловдивския квартал Прослав, тук съм млад войник (едва шест месеца) в отпуск за вътрешноармейските на ПВО и ВВС състезания по бокс в хангарите на някогашното
пловдивско летище. Галя пък бе вероятно най-артистичното моме в рода Ряпови.
В.Н.: – Личи си. И тя изглежда готино.
Jores: – На тези състезания
заради ІІ място в категория "перо" (до 54
кг.) от армията ме наградиха с двуседмичен домашен отпуск, през което време успях да притесня навлеците в току-що купения
етаж от нашите, които навлеци, за да се
изнесат от двете стаи и салона между тях на първия етаж на триетажната къща срещу черквата "Св. Георги" в Мараша,
предлагаха моите бедни родители да им направят вноска за жилище (1500 лв.) и да им харижат правените с мерак от баща ми холов диван, холов
бюфет и шкаф. Десетина нощи спях на врата, хоризонтирана върху две тухли в избата, дето между
дъските щъкаха белезникави скорпиони, и сутрин от пет се качвах на етажа, да тракам, изобщо, да вдигам шум, за
да дразня навлеците. И те се хванаха на предизвикателството.
Една сутрин ме
обградиха в салончето тримата – мъжът, треньор на гребците от Спортния клуб „Марица”, жена му туркинята и синът им
десетокласник. Замери ме туркинята с огромен стъклен пепелник; пепелникът профуча покрай лицето ми, та й бих два шамара пред мъжа и синчето й и изскочих
на улицата, следван от тримата, дето още два шамара изяде
туркинята, докато се опитваше да ме захрачи и докато ми крещеше пред около двеста души, събрали
се пред фурната да чакат за хляб: "Ти знаеш ли аз коя
съм! Аз съм на Тосун бей внучката". Тосун бей* е
предводител на башибозука, бастисал Клисура, ако не знаеш.
Същия ден по
обяд дотичва в квартирата на улица "Люлебургаз", дето живееха
нашите под наем дъщерята Живка на хазяйката им на навлеците Петра Крумова, от която майка ми и баща ми бяха купили етажа, с
написано върху амбалажна хартия послание:
"Бояджиеви, елате да се разберем, изнасяме си багажа". Ходех запасан
с кухненския нож на кръста, че онез чешити
вече бяха успели да организират няколко пияндета и бяха били баща ми и
майка ми на двора в същата тази триетажна къща в пловдивския квартал Мараша.
След случая, по думите
на съседското моме, в махалата ме нарекли Робин
Худ, че съм се справил с туркинята, от която наоколо треперели до онзи ден. Надин или Нада й беше
името.
В.Н.: – Малеее! Вярно ли?
Jores: – Била
партиен отговорник за квартала и съседите се страхували от нея. Венчето
(Невена) ми го каза, по-голямата от двете му щерки на съседа зад оградата Панчо от Бойково.
В.Н.: – Ха-ха! Така й се пада.
Jores: – До онзи
ден майка ми и
баща ми се бяха
скъсали да пишат жалби до общината, но жалбите им не хващаха дикиш, дето има една
дума.
В.Н.: – Естествено. Няма и как да хванат.
Jores: – Тъй че
след онова театро, което им направих пред около двеста души... бързичко
опразниха стаите и нашите се нанесоха вече там.
В.Н.: – Браво!
Jores:
– Не смееха да ми кажат моите, че са ги били. Единият държал баща ми за ръце, като го гушнал отзад, а бай Слави, треньорът на
гребците от отбора по кану-каяк на Дружество "Марица", го пердашил с юмруци по лицето. Това пък от сестра ми
го научих. Че като ги питам защо майка ми е с издрано лице, а
баща ми насинен целият, говореха ми,
че се били спънали нещо в тъмното и такива едни. Срам ги бе да кажат, че са
били бити.
В.Н.: – Ужас.
Jores: –
Представи си какъв глупак съм бил. Трима яки мъжаги пият ракия и блъскат карти
на дворчето, а моя милост с препасан на кръста кухненския нож бере в кофа грозде от астмата на
два-три метра от пияндетата. Единият (Митко), беше каменар,
чукал камъни за някакъв местен скулптор,
другият – брат на лъв от София, някой си ген.
Врачев. Но не посмяха да ми посегнат.
Бил съм същият
от снимката с Галя, 54 килограма мокър, дето се вика,
ама не посмяха да ми посегнат. Шоу.
В.Н.: – Мога само да си представям какво е било.
Jores: –
Побойник, какво да е било! Търсел съм си със свещ белята. Но пък проблемът
се реши моментално. Още на следния ден до обяд онези тарикати си изнесоха багажа и отидоха да живеят в къщурка на съседна уличка.
В.Н.: – Важен е крайният резултат.
Jores: – Имали
по-големи двама сина близнаци, от
които махалицата наоколо треперела, че били зли и побойници. Не ги видях тези двамата да се появят. А бай Слави (Радослав) бил някакъв сътрудник на милицията и той. Бе як, жилест, поне една глава по-висок, но трепкаше като препикано мушкато, докато бих шамари на жена му.
Това е то генът
на майчиния ми Перущенски и Калугеровски род.
В.Н.: – Правилно. Макар че си щял да отнесеш боя.
Jores: – Ами ножът
на кръста ми?! Пази, боже, от млад и
глупав! Па и като са си знаели осраните задници, ни милиционерите от МВР, ни общинари биха им
влезли в положение.
В.Н.: – А бе, какво ще направиш срещу повече побойници насреща ти!
Jores: – Не
знам. Но бях бесен, че някой посегнал на баща ми, на моя мълчалив кротък мебелист Кирил, последен от петимата сина на изключително бедния бирник (?!) от Харманли в Царство България Георги
Бояджиев.
Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, 29 uli 2017
____
* На 26 април 1876 г. башибозуците на Тосун бей
от Карлово нападнали Клисура. Селото било запалено от всички страни. За да се
спасят, клисурци побягнали към Копривщица. Вж.
http://glasove.com/categories/komentari/news/neudobnite-istini-za-aprilskoto-vustanie--chast-2
На снимката долу: С
баща ми Кирил (1922-1983) в Китен през лятото на 1961 г.