...А там, на хижа "Здравец", писателят Васил Попов те изхвърли като парцал не заради познанията ти относно Антоан дьо Сент Екзюпери, а защото каза една огромна глупост, при това свързана с футбола, а срещата беше божем между писатели. Васил Попов с основание попита "Какво прави тука тоя кретен?", и ние, дето ни изброяваш, наистина не можехме да отговорим какво правиш там, и се засрамихме. Но метафорично погледнато писателят Васил Попов тогава те изгони не просто от хижата, а от литературата...
Из пространна реплика на Тодор Чонов (1945) в Културна дискусия*
Васил Попов (1930-1980), наричаха го българския Хемингуей**
ЗАЩО КРЕЩЯТ
Защо крещят, дявол да го вземе! Защо
думкат с юмрук по масата! Защо пулят очи и гледат като натровени, обадиш ли се
не в тон с тяхното? Толкова болезнено ли е да чуеш различно мнение?
Така ми крещя, извън кожата си от гняв, и известният Васил Попов*** от село Миндя, Търновско... в една хижа, на втория етаж, когато ни бяха събрали дванайсетина пловдивски млади поети и разказвачи. Беше от онези чудни мероприятия, в които по поръчение на Партията СБП (Съюз на българските писатели) разпращаше утвърдени, печени творци да ограмотяват младежта, да й обясняват кое как трябва да се пише, па и с каква цел да се пише, понеже извън соцлагера империализмът не спи, дебне да ни свари неподготвени, по бели гащи.
Та сладко-сладко маститият, страховит, с вид на професионален бияч, пък той си беше и наистина някогашен боксьор от тежка категория – Васил Попов захвана да се рови из "Малкият принц" на Екзюпери, увлече се, та изрече някаква глупост, нещо, дето хич го няма в тази книга. Обадих се: "Не е тъй, друго е у Екзюпери", и казвам как точно е в книгата. Ами по онова време с книгите на французин лягах и ставах, "Малкият принц" я знаех, кажи-речи, наизуст.
Едрият, масивният като канара мъж с изразителните торбички на алкохолик под очите втренчено ме загледа. Настана библейска тишина в помещението, чуваше се чак как лекият планински ветрец шушне в боровите вейки зад широко разтворените прозорци.
– Така е както аз казвам – рече някак лениво Васил Попов.
– Объркали сте се – настоявам, – то е от друга книга на Екзюпери, от "Южна поща".
Страшният мъж удари с юмрук по масичката; кафе му бяха сервирали, лисна му се кафенцето:
Така ми крещя, извън кожата си от гняв, и известният Васил Попов*** от село Миндя, Търновско... в една хижа, на втория етаж, когато ни бяха събрали дванайсетина пловдивски млади поети и разказвачи. Беше от онези чудни мероприятия, в които по поръчение на Партията СБП (Съюз на българските писатели) разпращаше утвърдени, печени творци да ограмотяват младежта, да й обясняват кое как трябва да се пише, па и с каква цел да се пише, понеже извън соцлагера империализмът не спи, дебне да ни свари неподготвени, по бели гащи.
Та сладко-сладко маститият, страховит, с вид на професионален бияч, пък той си беше и наистина някогашен боксьор от тежка категория – Васил Попов захвана да се рови из "Малкият принц" на Екзюпери, увлече се, та изрече някаква глупост, нещо, дето хич го няма в тази книга. Обадих се: "Не е тъй, друго е у Екзюпери", и казвам как точно е в книгата. Ами по онова време с книгите на французин лягах и ставах, "Малкият принц" я знаех, кажи-речи, наизуст.
Едрият, масивният като канара мъж с изразителните торбички на алкохолик под очите втренчено ме загледа. Настана библейска тишина в помещението, чуваше се чак как лекият планински ветрец шушне в боровите вейки зад широко разтворените прозорци.
– Така е както аз казвам – рече някак лениво Васил Попов.
– Объркали сте се – настоявам, – то е от друга книга на Екзюпери, от "Южна поща".
Страшният мъж удари с юмрук по масичката; кафе му бяха сервирали, лисна му се кафенцето:
– Излез! Веднага
напусни, ти казвам!
Тръгнах, ама не към вратата, а към прозореца. Седнах върху перваза. Седя, мисля си: ако се залети срещу мене тази сто и трийсеткилограмова грамада от мускули и гняв, ще скоча в клоните на бора отсреща. Ега си, и аз съм се бил, и аз съм се състезавал по бокс, па и бой съм ял, нищо че категорията ми беше "перо" (54 кг), но на неговата няма как да стане.
Мълчанието беше ужасно, тягостно. Мухите бръмчаха като въртолети над наредените една до друга четири продълговати масички. С тебеширени лица гледаха моите "приятели" Недялко Славов, Тодор Чонов, Веселин Сариев, Добромир Тонев, Минко Танев, Иван Странджев и поне още шестима; бяха се гипсирали, а над главите им бумти великият Васил Попов. Мен не ме и поглежда от този миг нататък:
Тръгнах, ама не към вратата, а към прозореца. Седнах върху перваза. Седя, мисля си: ако се залети срещу мене тази сто и трийсеткилограмова грамада от мускули и гняв, ще скоча в клоните на бора отсреща. Ега си, и аз съм се бил, и аз съм се състезавал по бокс, па и бой съм ял, нищо че категорията ми беше "перо" (54 кг), но на неговата няма как да стане.
Мълчанието беше ужасно, тягостно. Мухите бръмчаха като въртолети над наредените една до друга четири продълговати масички. С тебеширени лица гледаха моите "приятели" Недялко Славов, Тодор Чонов, Веселин Сариев, Добромир Тонев, Минко Танев, Иван Странджев и поне още шестима; бяха се гипсирали, а над главите им бумти великият Васил Попов. Мен не ме и поглежда от този миг нататък:
– Аз не съм дошъл тук от триста километра...
(Що триста, като София е на не повече от сто и петдесет, той си знае: става
това нещо в района на почивната станция на Пловдивския текстилен комбинат
"Марица", километър-два след хижа "Здравец", двайсетина километра в Родопите над Пловдив?) ...да слушам
някакви си посредствени графомани!
Ей такива още няколко лакърдии изрече писателят, пък му мина, забрави ме сякаш. Продължи си лекцията, повече зъб не обели, не се върна към злощастния френски пилот, към аристократа с помпозното име Антоан дьо Сент Екзюпери.
Подир час и нещо черната волга с личния му шофьор, с бяла, т.е. държавна софийска регистрационна табела, го откара нейде на майната си, отиде, та се не видя Васил Попов. Ама че работа, скапа му се настроението на "великия човек"!
Човешки работи, мисля си! Сега, когато записвам тази куриозна история, съм в петдесет и втората си година. Самият Васил Попов се спомина петдесетгодишен. Накъркал се до козирката, до безсъзнание се накъркал и в луксозната стая на пловдивския "Новотел" предал Богу дух като прасе в кочина. Тъй че от висотата на повече живял, казано малко нахакано, мога да го съдя и по-строго заради тъпото му селяндурско – стил "a ля село Миндя" грандоманство, за просташкия му бабаитлък. Питал съм Михаил Берберов за него, още докато бе жив писателят от Миндя.
Ей такива още няколко лакърдии изрече писателят, пък му мина, забрави ме сякаш. Продължи си лекцията, повече зъб не обели, не се върна към злощастния френски пилот, към аристократа с помпозното име Антоан дьо Сент Екзюпери.
Подир час и нещо черната волга с личния му шофьор, с бяла, т.е. държавна софийска регистрационна табела, го откара нейде на майната си, отиде, та се не видя Васил Попов. Ама че работа, скапа му се настроението на "великия човек"!
Човешки работи, мисля си! Сега, когато записвам тази куриозна история, съм в петдесет и втората си година. Самият Васил Попов се спомина петдесетгодишен. Накъркал се до козирката, до безсъзнание се накъркал и в луксозната стая на пловдивския "Новотел" предал Богу дух като прасе в кочина. Тъй че от висотата на повече живял, казано малко нахакано, мога да го съдя и по-строго заради тъпото му селяндурско – стил "a ля село Миндя" грандоманство, за просташкия му бабаитлък. Питал съм Михаил Берберов за него, още докато бе жив писателят от Миндя.
– О-о, Васил е голям мъж – рече Мишо.
– Сам се създаде, буквално от нулата тръгна. А що жени са му минали през
леглото! Испански, английски сам ги научи. На времето беше добър
боксьор и всички му имат страха.
И друго, но не от Мишо, а от вестниците по-късно научено: Васил Попов беше единственият българин, поканен в журито на много известната латиноамериканска фондация "Лас касас Америкас" или нещо подобно. Което пак е знак за престиж не само в литературните среди на онази България, но и по света. Убеден съм, Васил Попов е сред най-добрите ни преводачи от испаноезичните литератури. Влязъл сравнително на възраст в писателството, името му внушаваше респект дори и поради миниатюрната подробност, че никога не е бил от авторите-примадони, които в онези години шестваха с червеното знаме на кресливата "комунистическа правда" из медиите и се устройваха в живота като любимци и храненици на властта. Но що да го правя, като ми е така удобен да му се надсмея, както казваме по бедняшките работнически махали на моя Пловдив, плаче да му се надсмееш! С онези сключени рунтави вежди, с онова масивно излъчване на як нерез. Въобще, такава персона най-малкото ще ме изпълни с уважение баш пък заради просташкия си нрав.
И аз съм пристрастен. И моето мнение се влияе от глупостите, из мелочей, както казват руснаците. Замина си, значи, масивният Васил Попов от хижата. Иде при мен долу, след изпращането благообразният като църковна икона Добромир Тонев, върти показалец, опрян в слепоочието си:
И друго, но не от Мишо, а от вестниците по-късно научено: Васил Попов беше единственият българин, поканен в журито на много известната латиноамериканска фондация "Лас касас Америкас" или нещо подобно. Което пак е знак за престиж не само в литературните среди на онази България, но и по света. Убеден съм, Васил Попов е сред най-добрите ни преводачи от испаноезичните литератури. Влязъл сравнително на възраст в писателството, името му внушаваше респект дори и поради миниатюрната подробност, че никога не е бил от авторите-примадони, които в онези години шестваха с червеното знаме на кресливата "комунистическа правда" из медиите и се устройваха в живота като любимци и храненици на властта. Но що да го правя, като ми е така удобен да му се надсмея, както казваме по бедняшките работнически махали на моя Пловдив, плаче да му се надсмееш! С онези сключени рунтави вежди, с онова масивно излъчване на як нерез. Въобще, такава персона най-малкото ще ме изпълни с уважение баш пък заради просташкия си нрав.
И аз съм пристрастен. И моето мнение се влияе от глупостите, из мелочей, както казват руснаците. Замина си, значи, масивният Васил Попов от хижата. Иде при мен долу, след изпращането благообразният като църковна икона Добромир Тонев, върти показалец, опрян в слепоочието си:
– А бе, майна! Мислеше ли какво можеше
да се случи? На мен – обръща се към останалата част от младежката ни компания
кандидат-писатели и поети, – а пък на мен мравки ми лазеха по гърба. Това
майна не знае с какво се разминахме. Честен кръст!
Не мога да го обясня, но закрещи ли ми някой насреща, колкото и важен да се мисли, колкото и страшен да е, кръвчицата от Дяволския род на калугеровския и перущенския ми корен се събужда, кикоти се: "Ха, още една слаба ракия! Слаба ракия е, щом се емчи (големее)!" Могат и да ми строшат кратуната, а от моето не ще се отрека; с повече хъз ме зарежда кресльото му с кресльо. Не се е случвало да ми посегнат кресльовците, колкото и истерично да са се държали.
Има любопитна версия, че някога достолепните граждани в Древна Елада носителя на кофти вест от бойното поле публично го посичали насред агората,
Не мога да го обясня, но закрещи ли ми някой насреща, колкото и важен да се мисли, колкото и страшен да е, кръвчицата от Дяволския род на калугеровския и перущенския ми корен се събужда, кикоти се: "Ха, още една слаба ракия! Слаба ракия е, щом се емчи (големее)!" Могат и да ми строшат кратуната, а от моето не ще се отрека; с повече хъз ме зарежда кресльото му с кресльо. Не се е случвало да ми посегнат кресльовците, колкото и истерично да са се държали.
Има любопитна версия, че някога достолепните граждани в Древна Елада носителя на кофти вест от бойното поле публично го посичали насред агората,
с присъствието си да не
им напомня бедата, която ги сполетяла. Да, алогична е психологията на
тълпата. Ловките лидери от всички епохи неизменно са се възползвали от
тази предвидима за добър психолог моментна амнезия спрямо Нравствеността и
Човеколюбието. Пази, Боже, от отчаян човек, кога се е видял гол-голеничък
пред собствената си слабост и грандомания!
Отделил се от нахъсаното човешко множество, всеки от нас е подвластен на Човеколюбието, което значи: подвластен на Християнската нравственост. И с най-върлия душманин ще намериш как да се разбереш; в множеството обаче човек понякога, особено ако е податлив на манипулации характер, ще ти се случи да го видиш иззад благородната маска озъбен, безскрупулен.
Винаги са ме плашели и фанатизмът, и наглата увереност в собствената им правота, когато изригват ужасната си енергия именно във върхови ситуации. Във върхови ситуации няма как да не усетиш кой колко струва, но това последното не е мое откритие, а е откритие на класици във философията и литературата. Крещели са ми поединично, крещели са ми и в хор. И неведнъж са ми крещели. Крещели са ми и са се пробвали да ме сплашат с юмрук: и комунистът някога партиен секретар на квартала, в който живея, Атанас Стойков (през 1986 г.), и новооглашен лидер (в 1990 г.) на една от първите опозиционни на БКП партии наедно с малко по-младия от мен художник Иван Тотев, и десетима колеги, подразнени от мижава статийка, отпечатана в местния вестник "Отечествен глас" (в броя от 14 януари 1993 г.); става това на светкавично насрочен за целта Педагогически съвет. Пък и по-отдавна... през 1980 г., месеци преди да ме уволнят от "Комсомолска искра", колега, нает на хонорар в този местен младежки вестник, ме е питал нагличко:
Отделил се от нахъсаното човешко множество, всеки от нас е подвластен на Човеколюбието, което значи: подвластен на Християнската нравственост. И с най-върлия душманин ще намериш как да се разбереш; в множеството обаче човек понякога, особено ако е податлив на манипулации характер, ще ти се случи да го видиш иззад благородната маска озъбен, безскрупулен.
Винаги са ме плашели и фанатизмът, и наглата увереност в собствената им правота, когато изригват ужасната си енергия именно във върхови ситуации. Във върхови ситуации няма как да не усетиш кой колко струва, но това последното не е мое откритие, а е откритие на класици във философията и литературата. Крещели са ми поединично, крещели са ми и в хор. И неведнъж са ми крещели. Крещели са ми и са се пробвали да ме сплашат с юмрук: и комунистът някога партиен секретар на квартала, в който живея, Атанас Стойков (през 1986 г.), и новооглашен лидер (в 1990 г.) на една от първите опозиционни на БКП партии наедно с малко по-младия от мен художник Иван Тотев, и десетима колеги, подразнени от мижава статийка, отпечатана в местния вестник "Отечествен глас" (в броя от 14 януари 1993 г.); става това на светкавично насрочен за целта Педагогически съвет. Пък и по-отдавна... през 1980 г., месеци преди да ме уволнят от "Комсомолска искра", колега, нает на хонорар в този местен младежки вестник, ме е питал нагличко:
– А бе, Бояджиев, що не вземеш да пукнеш, че
да освободиш щата!
Ако от същия "приятел", Илийката
(Зайков от с. Брестник, Пловдивско) бях наречен "помак и
фашистче", за новопокръстения партиен лидер на една от първите опозиционни
партии в България бях "комунистическа подлога". На
притеснителната Росица – Арусяк Агопян, секретарка по документацията във вестник "Демократическо знаме", който вестник воюваше именно с нрава на комунистите,
обяснил човекът не знам какво и защо, но добричката Роси яко
притеснена ме предупреди:
– Ще се надигнат онези,
концлагеристите (от комунистическите концлагери – бел.м., tisss) и ще ти запалят апартамента, така ми каза
господинът. Тъй че много трябва да внимаваш.
Десетимата колеги-учители, от своя страна, възмутени вероятно, че сами са се познали, макар описани без имена, как обикалят по бит-пазарищата на Турция и на разпадащата се в онези мътни години Югославия, пренасяйки контрабандно стока – високопарно ме приканваха да се отрека чрез същия онзи местен всекидневник "Отечествен глас" от писаното, публично да се покая. Иначе? Иначе, ах, какво ще ми се случи! Една от тези куфарни търговки-даскалки – Катя Крушкова (днес честит собственик на носещи добър приход имоти в Несебър), по домашния ми телефон късно вечер в течение на седмица ме заплашваше със съд.
– Парите за мен не са проблем и много се колебая дали да не заведа иск за клевета – говореше ми тази мила, много приятна, много изискана дама с нелек личен живот зад гърба си. – Просто не знаеш каква мизерия е, реша ли се да те влача по съдилища.
Бих казал за всекиго от споменатите дотук: добричък по душа, талантлив в занаята си, в личната си професионална област. В тесния кръг на приятелите, семейството, рода всеки от тях е приятен, грижовен, страдащ от неправдите. А защо, получил и синапено зрънце власт, всеки от тези всъщност чудесни хора се рони и срива пред очите ми като пясъчна кула на морския бряг?
Завършвам текста за нищожна част от грандоманите в моя живот... с онова, дето рекох на симпатяга с женствен ханш и меки китки. Беше се разгорещил милият някогашен сътрудник фотографът Красен Бурханларски: този му виновен, онзи му виновен, всички сме му задължени, всички сме били гадняри... Пяна му хвърчи из устата, показалецът му сочи нейде в тавана. Случва се в стайчето на студентския вестник "Софийски университет" през дъждовната пролет на 1970 г., когато бях коректор и стилов редактор в тази многотиражка.
Четирима (с Владо Даверов, Явор Цаков и касиера Али Байрямов) зяпаме пухкавия чешит. Тримцата си траят. И аз си трая. Ходи назад-напред из стаята, вика-треска, запоти се този Красен. Стои разкрачен насред редакцията, пъхти като риба на сухо. Рекох полекичка:
Десетимата колеги-учители, от своя страна, възмутени вероятно, че сами са се познали, макар описани без имена, как обикалят по бит-пазарищата на Турция и на разпадащата се в онези мътни години Югославия, пренасяйки контрабандно стока – високопарно ме приканваха да се отрека чрез същия онзи местен всекидневник "Отечествен глас" от писаното, публично да се покая. Иначе? Иначе, ах, какво ще ми се случи! Една от тези куфарни търговки-даскалки – Катя Крушкова (днес честит собственик на носещи добър приход имоти в Несебър), по домашния ми телефон късно вечер в течение на седмица ме заплашваше със съд.
– Парите за мен не са проблем и много се колебая дали да не заведа иск за клевета – говореше ми тази мила, много приятна, много изискана дама с нелек личен живот зад гърба си. – Просто не знаеш каква мизерия е, реша ли се да те влача по съдилища.
Бих казал за всекиго от споменатите дотук: добричък по душа, талантлив в занаята си, в личната си професионална област. В тесния кръг на приятелите, семейството, рода всеки от тях е приятен, грижовен, страдащ от неправдите. А защо, получил и синапено зрънце власт, всеки от тези всъщност чудесни хора се рони и срива пред очите ми като пясъчна кула на морския бряг?
Завършвам текста за нищожна част от грандоманите в моя живот... с онова, дето рекох на симпатяга с женствен ханш и меки китки. Беше се разгорещил милият някогашен сътрудник фотографът Красен Бурханларски: този му виновен, онзи му виновен, всички сме му задължени, всички сме били гадняри... Пяна му хвърчи из устата, показалецът му сочи нейде в тавана. Случва се в стайчето на студентския вестник "Софийски университет" през дъждовната пролет на 1970 г., когато бях коректор и стилов редактор в тази многотиражка.
Четирима (с Владо Даверов, Явор Цаков и касиера Али Байрямов) зяпаме пухкавия чешит. Тримцата си траят. И аз си трая. Ходи назад-напред из стаята, вика-треска, запоти се този Красен. Стои разкрачен насред редакцията, пъхти като риба на сухо. Рекох полекичка:
– Май много си се харесваш ядосан, а!
И женчото подскочи като шибнат с камшик, истерично изцвили като ощипана мома, па излетя от редакцията. Сам си затръшна вратата този жалък актьор.
И женчото подскочи като шибнат с камшик, истерично изцвили като ощипана мома, па излетя от редакцията. Сам си затръшна вратата този жалък актьор.
Пловдив – европейска
столица на културата 2019
Plovdiv, 22 maj 1999 – edited 22 apr. 2017
____
* http://jores-tisss.blogspot.bg/2017/04/blog-post_20.html
** ..Той беше колос, долетял от далечни светове, който искаше да открие душата на нашия народ пред света. И успяваше. (...) Образ безумен, гръмотевичен в литературата и живота, Васил Попов беше безкрайно крехък и лесно нараним. (...) Веднъж, подпийнал, беше ударил мраморна маса в почивната станция на писателите край Варна. Попиля я... Вж. http://duma.bg/node/1997
*** https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%B0%D1%81%D0%B8%D0%BB_%D0%9F%D0%BE%D0%BF%D0%BE%D0%B2_(%D0%BF%D0%B8%D1%81%D0%B0%D1%82%D0%B5%D0%BB) & http://knigi-news.com/?in=pod&stat=426§ion=13&cur=390
** ..Той беше колос, долетял от далечни светове, който искаше да открие душата на нашия народ пред света. И успяваше. (...) Образ безумен, гръмотевичен в литературата и живота, Васил Попов беше безкрайно крехък и лесно нараним. (...) Веднъж, подпийнал, беше ударил мраморна маса в почивната станция на писателите край Варна. Попиля я... Вж. http://duma.bg/node/1997
*** https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%B0%D1%81%D0%B8%D0%BB_%D0%9F%D0%BE%D0%BF%D0%BE%D0%B2_(%D0%BF%D0%B8%D1%81%D0%B0%D1%82%D0%B5%D0%BB) & http://knigi-news.com/?in=pod&stat=426§ion=13&cur=390
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар