четвъртък, 14 юли 2016 г.

Публицистика - ЗАЕШКО СЪРЦЕ

ЗАЕШКО СЪРЦЕ

   
1.

    Тежката артилерия в нашата национална литературна критика обича да се занимава с автори доказани, утвърдени и преутвърдени. Това, естествено, не е зле; нали чрез по-известните имена от литературната ни история храним самочувствието си на цивилизована нация. Друго си е неколцина оперативно пишещи редници вече да са огласили Откритието на деня... С други думи, да са рискували... И отначало плахо, много плахо, озъртайки се като лисица в курник, сетне все по-гръмко нашите адепти, демиурзи, корифеи, т.е. хора с научни титли проф., доц., ст.ас., чл.-кор., д-р на науките насочват четящия народ към новопоявилото се ново небесно светило.

    Светилото, то изхвръква из мрака на първичния хаос; следват критически опуси, студии, монографии, патетични проникновения в психологията и подтекста, философски трактати, етнографски зарисовки, тълкувания на идеалните структури и вселенска хармония между новия гений и небесните сфери. Що има под написаното – два-три пласта фундаментални прозрения върху живота, човешката трагикомедия, обществения прогрес, връзката между движението на континенталните плочи и поредния цикъл любовни сонети от Три могили, та до връзката между поредната литературна сензация, космическите лъчения и видения от отвъдното сред тибетските монаси.

    Примери дал Бог! Иде ми на ум как генералите в литературната теория откриха един Йовков – същия Йордан Йовков, когото някога, през 1932 г. (вж. бр. 4 на сп. "Звезда") т.нар. най-прогресивна критическа мисъл во главе с Георги Бакалов бе заклеймила като буржоазен, а кръг още по-прогресивни (?!) вече подир славния Девети (ІХ.1944 г.) – сред тях и т.нар. "живи" класици Георги Караславов, Цветан Минков, Людмил Стоянов – сториха нужното Йовковите текстове да бъдат изхвърлени из читанките и христоматиите. Последният от тази "света троица", Людмил Стоянов, в книгата си "Пътят на махалото" се бе изразил категорично: в нашата България "тази офанзивна литература с явен фашистки лайтмотив има за родоначалник хрисимия и благочестив християнин Йордан Йовков".

    Грешки на растежа, както по-сетне ни обясняваха този случай пак същите литературни свахи от университета. Разказвала ми е моята преподавателка Розалия Ликова в 1970-71 г. какви страхове след "славния" Девети брала, какви унижения от страна на хора, като Пантелей Зарев и пр. само за споменаването, че Йовков е автор от общоевропейска величина, става дума за християнската цивилизация с център Европейския материк. Не че други не са мислели като Розалия Ликова, но не им стискало да излязат пред многогласния хармоничен запев на Йовковите отрицатели: праведници, верни марксисти-ленинци.

    Това го пиша не да омаловажа вече по-късните детайлни анализи върху творчеството и житейската драма на големия писател Йовков; дяволчето у мене обаче се интересува от неудобния въпрос "За прохождащите автори кой има храбростта и честта да се застъпи, да им се зарадва, да им помогне да израстат, духом да укрепнат, да ги разтълкува, да ги проектира в бъдещото им развитие като изразители на националната ни самобитност и култура?"
 

    Приятно е да редиш назидателни слова към неизвестните автори, гнусливо да се мусиш от позицията на вечерял с бога (вечерял с месиите на поредната модна линия); триж по-приятно е да вадиш като нова петолевка, да развяваш автор, приет вече в Пантеона на Българщината. При всичкото ми уважение към "тежкоартилеристите" в литературната критика и теория, не мога да не полюбопитствам не от свое име, а вече от делничното битие на простосмъртен българин по род и възпитание: Спря ли да ражда Българската литературна нива? За малцината (което е нормално) талантливи автори сред гъстите редици приждащи графомани къде са литературните ни светила и авторитети от ранга на един Висарион Белински, да речем, или от ранга на Владимир Василев, ако ще говорим за нашия си вътрешен Български духовен пейзаж?

    Мога да посоча – ако още не е станало ясно – и случая с признанието, което сполетя поезията на Никола Вапцаров десетилетие след разстрела. Макар че рискува живота си пред същата онази червена химера за световно щастие под дулото на автомата, именно "своите" не бързаха да го признаят за поет Вапцаров, изчакаха знак от отсрещния ъгъл на континента, от честолюбива Испания – която пък го оцени заради испанския му цикъл стихотворения. Ако го нямало този цикъл, дали би го забелязала, питам се. И отговор не ми е нужен. Хората умеят да се грижат за своето национално самочувствие, дори когато хвалят някой човек на изкуството от друго семе, от друга нация.

    Ценяха го Никола Вапцаров "простите българи" от допотопни фабрички и канцеларии, рецитираха въодушевени изстраданата му лирика далече преди официално Вапцаров да бъде свише посочен и въведен с тържествена партийна литургия с нимба на светец в школските христоматии и в часовете по литература. Подир половин век, като се превъртя отново виенското колело и панаирджиите-веселяци в политиката пак преосмислиха издълбоко нещата, понеже властта сякаш се преобърна, хайде отново "дълбоки" познавачи и литературни мекерета се разпъргавиха да отрекат поезията на Вапцаров, ей тъй, за адета на новите демагози от СДС и прочие десни партийки с кресливи имена и чугунен електорат от вечните правоверни на поредния партиен клан, деспот, фюрер, командир.




    През лятото на 1982 г. един, който познавал отблизо Пеньо Пенев* (Димитър Жутев от Пловдив), ми говореше как възприемали "поета на строящия се социализъм" т.нар. "отговорни фактори": "Имаха го за развейпрах. Ходеше с джобове, натъпкани със стихове, с топче вестници под мишница. Спира те насред улицата и започва да рецитира, да ръкомаха, да се горещи. Съвсем не го вземаха на сериозно. Трябваше да си сложи край на живота, че да започнат да го гледат с други очи. Изведнъж откриха, че бил голяма работа".

    В ракетния дивизион край Хасково, където служих през 1965-1967, имахме дребничък заядлив старши сержант; войниците го бяхме кръстили Микса за неприятния му характер. "Микс" от гръцки ще рече "слуз" на български; та бившият димитровградски милиционер имаше адет да ни сбере под портрета на Пеньо Пенев над входа на казармената библиотека, да потрие длани, да се изпъчи, па да рече: "Е-ех, завалията! Колко пердах е изял ей от тия две кунки! Колко пъти съм му мачкал кокалите на тоз перчемлия!"

    Гледайте какво е било, ако не ви е безразлично какво става днес и как ще е утре, при положение че престижната – сериозна и взискателна – литературна критика не спре да се разхожда като египетски звездоброец с поглед, зареян из облаците на отминали епохи, не излезе из омагьосания кръг на вече познатото и утвърденото. Като бил жив, мълчали, спотайвали се; споминал се – изтрепват се да го хвалят... по тупан пущина! Храброст ли им липсвала или били слепи?


    2.

    Из писмо отпреди двайсет години:

    "Привет от студената земя на Добруджа! (...) Радвам се, че си спомняш и за мен. (...) Прав си, когато твърдиш, че нищо не е в състояние да попречи на истинския талант да се изяви. (...) При мен нещата се развиват нормално. На село – почти пасторална картина – старци, уморени хора, махленски истории, вечер в кръчмата витае духът на малката човешка радост. (...) Често пътувам до Варна, Толбухин, Балчик, по-голямата част от времето си прекарвам там. (...) Изпращам ти две стихотворения (...). Ще чакам да ми пишеш(...). Бъди здрав и талантлив! Село Гурково. Йордан Кръчмаров".

    Първата и последната фраза днес, начало на 2001 г.
**, ми звучат разтърсващо: Данко (Йордан Кръчмаров) си отиде от нашия свят в мразовитата пролет на 1986 г. Петнайсет години оттогава чувам този "привет от студената земя на Добруджа" и онова несекващо "бъди здрав и талантлив" от завинаги останалия на 38 години приятел ме преследва изпод лепкавия чернозем на гурковското селско гробище... За същия човек по-късно чета хвалебствия в претенциозния вестник "Литературен форум": любезна дама, любителка на "стихчета" се бе превъзбудила на тема "Великият поет на Златна Добруджа", изпаднала бе във френезия – обичайно състояние на пишещите за този род издания.

    Тези дни започнах да проумявам, че добре устроилите се във властта и в материалното чиновници от медиите са заинтересовани ние, поколението на 40-50-годишните, да не разкажем на сегашните млади българи какво е било. Значи, препоръчително е занимателно да се описва: или как народът пъшкал в изнемога под комунистическата тирания (модна линия в мемоаристиката на тъмносините манипулатори), или – напротив, как хубавичко, как задружно сме си живеели, как краставиците били по пет за лев и всяко лято чичо Вичо с москвича водел по за две седмици домочадието на море за 15 лева живкови (линия на червения агитпропчик от високотиражните вестници "Труд", "Стандарт", "24 часа"). Удобни сме им именно антагонистично настръхнали: крайното "ляво" срещу крайното "дясно" и – обратно.



Златна Добруджа

    Ето стихотворението "Вечеря" от този слабо известен добруджански поет Й. Кръчмаров. 

На масата – гръбнак от риба.
Вода и хляб. И сол.
Щурецът тихичко засвирва
с цигулката под селския ми трон.
Разчупвам хляба... Тихо шепна
молитвата на моя род –
за здраве, дъжд, за есен светла,
 
за честен хляб. И за живот.


    Честният никога не е бил удобен за конюнктурата, още повече – ако е човек с талант. За да го забележи обаче стратегическата далекобойна критическа мисъл, ще й се наложи да рискува: че за нея слизането сред обикновени българи не е престижна работа, пък и властта, дори когато приканва: "По-близо до народа!" – се интересува от този електорат само преди избори.

       
Накъсо, талантливия трудничко го вместват в канона, в изградения за удобство на рутинерите шаблон за оценяване. Предполагам, рутинерите си имат шаблончета, подобни на онези, с които яйчарите на село мерят кокошите яйца. А талантливото е грапаво, по това и се отличава: повече е повод за дразнения, отколкото за безметежни съзерцания. Талантливото пари, тупти неспокойно, пърха като уловена с две ръце дива птица. Спомнете си "Албатросът"*** на прокълнатия Шарл Бодлер.

Поетът е събрат на княза на ятата,
сред бурите се носи над прашки и мълви;
насила тук свален – сред гмежа на тълпата, –
крилата исполински му пречат да върви.

    Талантливото иде не за угода, а за равносметки. То е в разрив с вчесаните и послушните умове, удря не там, където му подсказват лъстиви съветници. Видели ли сте стойностен автор да хвали и разкрасява властници! Творецът в духовната сфера е олицетворение на правото да си свободен, да рискуваш за другите. Дори в заблужденията си тези особени хора са искрени, горди, упорити до изнемога. Ако ги нямаше такива, каквито ги знаем, колко ли невежество и пошлост биха се киприли с царска мантия наоколо!

    3.

    Поради разни обстоятелства обявяват сръчния версификатор за творец. Като измрат всички, които са го виждали на живо, тогава нещата си идват на място: суетата отлетяла, останали да се подмятат дрипи от напомпания някога фалшив образ...

    С двайсетте си миниатюрни стихотворения неизвестният приживе Йордан Кръчмаров от добруджанското село Гурково за мене е далеч по-значима стойност в лириката от трудолюбивия, неуморния Иван Николов, родом нейде из хасковските села. Днес и двамата са мъртви физически, но духом Данко Кръчмаров стои къде-къде по-високо от някогашния широко известен на публиката у нас и в чужбина поет, преводач и редактор Иван. Литературна награда с името на Данко Кръчмаров, доколкото ми е известно, има учредена от Добричкия писателски кръжец; парична премия в памет на Иван Николов ежегодно, доколкото знам от десетилетия насам предоставя пловдивската бизнес-дама Божана Апостолова. Кое от двете отличия е по-ценно?

    Иван Николов умееше да се пласира, притежаваше връзки в литературните среди; Данко Кръчмаров беше разхвърлян както в живота, така и от техническа гледна точка в стиховете си. И въпреки това... И въпреки това!

    Литературната буболечка Петко Рачов Славейков от Търново (вж. П. Зарев, "Панорама на бълг. литература", т. І, изд. 1966 г; с. 171 и нататък), всеотдайно и искрено влюбен в България и всичко българско, пише през 70-те години на ХІХ век една поема – "Изворът на Белоногата". Общественото пространство на току-що изскокнала из робството България е изпълнено с неговите вестници, надежди, книги, задевки, хленчения, възторзи. Стига до депутат в Учредителното народно събрание, народен трибун. Обичан. Ценен и хулен. Широко известен. Въздиган и пренебрегван. Без съмнение бай Петко е сред предтечите на Българските върхове в литературата и публицистиката. Споменатата поема е ненадмината по изящество и виртуозност и досега у нас. Тогава защо пристрастията ми са не към него, а към други автори! Дали заради аромата на пот, който се просмуква от цялата му родолюбива дейност на първостроител?

    "След обилна – по селски – вечеря..." е стих от Иван Николов. Така начева едно от може би хилядите му стихотворения.

    "Легнал съм между щурците..." – тъй пък се открива цикълът "Цялото ми богатство" на Йордан Кръчмаров в издадения през 1985 г. сборник, обединяващ единайсет поети, кой от кого по-неизвестни (вж. "Общежитие", наричано на шега "Братска гробница"). Но това тук е поезия, това е Данко!



    И си мисля, че между двамата именно Йордан Кръчмаров е големият, а не трудолюбивият Иван Николов. Ала защо ли ги деля! – и двамата са орачи на Българската поетическа нива. Или по-точно, Иван е орачът на нивата, а Данко – пилето над полето.

   
4. 

    Данко живееше самичък с майка си. Баща му починал, когато синът бил още момчурляк. Сестричката завършваше гимназия във Варна. Тъй че Данко бе опора и надежда на майка си. Не я видях тази женица ни веднъж облечена в друго освен в черно. Израснал на село, пишеше стиховете си, без да следва образци, а така естествено, както птицата пее.

    Имаше приятели сред моряците от Варна, Балчик, Каварна, и особено сред рибарите по таляните от Тузлата край Балчик до нос Калиакра. Това бяха все отрудени, грубовати на вид, гръмогласни, широко скроени характери. Без да е бил рибар, приемаха го за свой – без сантименталност, ей тъй, като че допреди час са изтегляли заедно натежалите мрежи от морето.

    Веднъж на връщане от Варна, помня, скачахме цял ден по камъните край брега от Златните пясъци до курорта Албена. Февруари. Студено, мъгливо. Надвечер ни се изпречи вада, която лениво се провираше из високи сухи тръстики. Рекичката Батова... Не се осмелихме да я прескочим, та излязохме на шосето. Спряхме на автостоп такси, което се прибираше от Варна. Стотина метра по нанагорнището заек се замята между фаровете, последва глух удар и в дрезгавината покрай светлината на габаритите, зад тялото с потръпващи спазматично крачета Данко вдигна от прахоляка край пътя нещо пулсиращо – сърчицето на заека, летял до преди миг като стрела пред очите ни.

    Никога нямаше да повярвам, че отделено от тялото, сърцето може да продължи да пулсира, но това съм видял лично в оня мразовит февруари на 1972.

    ...След среща с читатели в някакво салонче, както ми разправиха, крачейки с приятел в центъра на Толбухин, Данко внезапно пада на тротоара. Сърцето му се пръснало. Не издържало вълнението. Вероятно е бил щастлив в края на своя несретен сирашки живот да усети капчица признание...

    Малко подир това щеше да се заговори за нежната му и драматична лирика. Ала сега пред мене е цветна картичка от мърлявото пристанище на Балчик и силозите зад кея. Текстът на гърба на картичката от 1986 г. говори повече от всякакви критически анализи и фантасмагории. Ей го тоя текст, излязъл изпод ръката на някогашно дяволито добруджанско момиче:

   
"Пристигнахме благополучно. Времето е лошо. Една страшна новина. Данко е починал на 14 май. Няколко дни след излизането на книгата му. Днес ще купя един букет и ще го пратя от наше име на майка му. Не мога да повярвам, че е истина".


    БЕЛЕЖКА:

    Част от този текст вече съм огласил. Оставих повторенията, тъй като става дума за монолитна цялост – есето "Заешко сърце", с образи, ритъм на речта и едва прикрити лични пристрастия.

    Някогашното момиче, с чийто текст приключвам, днес**** навършва своите 54. Пътищата ни се разделиха, но Данко стана причина някога да се съберем, а подир кръгло 18 години, след развода, пак Данко като че единствен остана да ме връща към миналото, към спомена за онези луди-луди добруджански години. 


Пловдив – културна столица на Европа за 2019 година

Plovdiv, 3 sep 2006 – edited 14 uli 2016

_____
* Вж. http://www.plovdivmedia.com/107810.html
** Февруари 2001 г., когато е писана тази част от текста.
*** Вж. "Трима френски поети", изд. 1978, с. 17, превод на Кирил Кадийски.

**** 3 септ. 2006, когато за първи път е публикуван целият текст.

Вижте този документален разказ, моля!

NOTA BENE, BULGARIA... NOTA BENE!

    Документалният филм ни изправя пред въпроса: След като в течение на 1300 години Българската нация съхранява не държавата, а духовността на православието, дали след четвърт век "демокрация" по образец Made in US имаме днес духовен елит, достоен да се нарече наследник на една от най-великите духовни традиции в световен мащаб?




Plovdiv, 14 uli 2016

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)    Роденият във Врабево, село нейде в Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колега в...