събота, 2 юли 2016 г.

Ars Poetica - НЕ ИСКАМ ДА СЪМ ПРАВ


Край ручея пенлив от жажда ще загина,
разпален като жар, по-леден съм от мраз,
отечеството свидно за мен е зла чужбина,
последен сиромах съм, а богаташ по нрав.


Превод
 на най-известната строфа от баладата на Вийон:  
Пловдив, 6 май 2013 година, Гергьовден

Франсоа Вийон (1431-1463)
НЕ ИСКАМ ДА СЪМ ПРАВ…
В чест на тази, която обичам

Край ручея пенлив от засуха умирам,
отвътре ме гори, но външно зъзна в мраз,
орел държа в ръка – врабец в небето диря,
ценя това, което не струва грош за вас.

На глупав най-държа, когато ловко лъже,
на хитрия обаче присмивам се в очи,
когато съм призван, отзад седя си тъжен,
когато не обичам, мен триж по ме боли.

Задавя ли ме плач, шегувам се тогава,
с която се заяждам, любима ми е тя,
прославата за мен е наръч суха плява,
а всъщност всичко мое е плод на суета.

Изгубя ли покой, оправям се щастливо,
подгони ли ме Злото, се чувствам възроден,
минавам като пътник, не знам къде отивам,
капризен съм, а няма по-примирен от мен.

Комуто се надсмивам, владее ми сърцето,
 разочарован само узнава любовта,
щом хвалят – е, тогава не струват стиховете,
че най-добре се люби невярната жена.

Не искам да съм прав, щастлив по изкушава,
каръкът ме преследва, дори и да съм прав,
че мила ми е мен най-гадната държава,
в която сиромах съм, но богаташ по нрав.

  Превод и допълнение: Jores 

Пловдив – столица на европейската култура за 2019 година
Plovdiv, 3 uli 2015 – edited 3 uli 2016

Ars Poetica - СЪСЕДЪТ, МОЯТ ПРИЯТЕЛ

Ненко Балкански – Семейство, 1936 г.
СЪСЕДЪТ, МОЯТ ПРИЯТЕЛ
На Петко, по-малкия брат в сем. Слонски*

Гола рамка и стъкло.
Зад стъклото – стол и маса.
Тук каквото е било
вижда се отвънка ясно...

Десет чифта – прани днес,
мъжки шарени чорапи
под ръждивия навес
ме посрещат: "Здрасти!"

Зее входната врата,
а стопанинът го няма.
Ще си дойде вечерта.
Ще поседне.
Ще запее.


Ще удари с едра длан
с ярост дървената маса.
И фалшивият му глас
махалата ще оглася.


Пловдив  европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, dec. 1983 – not edited 2 uli 2016
–––––
* В махалата около черквата "Св. Георги" в пловдивския район Мараша ги наричаха семейство Слонски заради едрите им мускулести тела. Двамата братя с баща си ходеха на наследствена нива в къра край Пловдив със старо ИЖ - 350 кубика; впрягаха се да орат... с мотоциклета, приспособен да тегли плуг.

Личен архив - ГРАПАВИТЕ СТИХОВЕ НА ДАНКО

ГРАПАВИТЕ СТИХОВЕ
НА ДАНКО

СОЛАРИ

Заровени до кръста в жаравата на юли,
соларите димяха под божия престол.
Приличаха на мравки с гумени цървули,
пълзящи в маранята на хълмовете сол.

По сребърните дрипи на ризите солени
се стичаха спектрално вълни аерозол.
Соларите с лопати, красиво оцветени,
въртяха небесата над хълмовете сол.

Избухваха вихрушки. Топяха се кристали.
И гларусите падаха от ореол на ореол!
Тръстиковите шапки на бедните солари
венчаеха с прослава хълмовете сол.

И люспите на рани – вечната награда –
се рееха в простора под нокти на сокол.
Соларите ритмично, с езическа балада,
танцуваха в жарта на хълмовете сол.

Лопатите – комети – преплитаха опашки
над солниците мирни с космичен произвол.
Нищожни като мравки, дрипави и прашни,
соларите потъваха под хълмовете сол.

МОЖЕ ДА Е ВСИЧКО

В ръцете ми туптящи умираше нелепо
човек, делил със мен постеля, сол и хляб.
Усещах как потегля към небитието
един неповторим, катастрофирал свят.

Под бинтовете още хлопаше сърцето.
По устните сълзяха ручейчета пот.
Прозорците кънтяха от кипналото ехо
на чуждия и грешния, далечния живот.

Умираше човекът, тръгнал главоломно
безсмъртие да дири с бензинови пети.
Угасваха безмълвно, с пукане тревожно,
надежди и страдания, измами и мечти.

Сред болничната стая плачеше душата.
С каква ли вяра можех да я утеша!
Пред нея вече се затваряше вратата
на вечната и свята земна суета...

Но биеше в челото съмнение горещо,
от памтивека още останало със бяс,
че може да е всичко, но не е човешко
да няма в небесата място и за нас!


    Гурково, 25 февруари 1984 година

    Йордан КРЪЧМАРОВ 

     "ВСЕ ОЩЕ СЪМ ВЛЮБЕН..."

    Хубаво е, че се наливаш в мъжка злоба, ЖОРО! Приеми го като поздрав! Много си самотен, брат, в изпратените до мен стихотворения. Старо и младо днес се е втурнало да възпява, а ти тъгуваш ли, тъгуваш... Има нещо страшно трагично и страшно чисто в простичките слова, които си отронил с такава болка и злоба:

Скърбя за нещо, някога забравено
в кълбото от задачи, сред въпросите,
и иска ми се да извикам простичко...
*

    Да, за тия стихове някои биха те изгледали накриво, ще кажат: я гледай го тоя, и той го ударил на идеология... Откъде ли бедните душици могат да знаят, че стиховете – преди да се напишат на хартия, първо се записват вътре в самото сърце! Нека си говорят, каквото си щат, важното е да издържиш болката от резеца, който ръфа душата ти, който къса сърцето ти. Давай така, пък каквото сабя покаже!

    (Някак твърде общо ми звучи само "Поколение, здравей!". А "Съседът, моят приятел" – каква жестока драма! И жестока истина!)

    Все още съм влюбен, Жоро! Малко е ненормално, но си мисля, че досега нищо не съм разбирал от любов. И "невръстното ми момиче" е ужасно мило и хубаво. Чистосърдечно, предано, великодушно... Дано да си остане все такова! Дано не го награби животът и "фалшивият му глас махалата да оглася".

    Знаеш ли, време е да покажем на света какво мислим. Така че трябва да пишем и публикуваме книги. Стига с тая скромност и наивност! Мълчанието е също престъпление!... Защото бавно ще почнем да приличаме на онези, които се тупат в гърдите – "Ако няма какво да дадем на света, поне да си вземем нещо от него".
** Смятам, че е грешно, грешно е, че толкова години не съм предлагал нищо за печат. Сега съм предложил... Да се надяваме, че нещата ще потръгнат по-решително.

    Замислил съм цикъл разкази за хора с почти невероятни съдби. Разкази за хора, които съм срещнал случайно, но тези срещи са разтърсили наивните ми представи за човешката душа. Два от тях вече съм написал. Ще ти пратя да прочетеш единия от тях. А сега ти изпращам няколко стихотворения.
***

СЪДБА

На Б. Христов

Видях – на дъното остават само кости.
Духът витае гордо под капака на буркана,
в буркана, в който прилепът живя и просто
строши главата си в прозрачните прегради.

Сега ковчега стъклен свети в тинята на мрака.
И знам какво ще бъда, и знам какво ме чака,
когато и над мен теслата радостно заграка.
Живея честно – просто си троша главата.

    Извинявай, че толкова много стихотворения ти пращам, но как да ти кажа – твърде малко са хората, които познавам и които разбират от поезия... Останал съм на село като последен мохикан. Докога ли ще издържа?

    Йордан КРЪЧМАРОВ

    29 март 84, Гурково



БЕЛЕЖКА: 

    Писани през далечната 1983 и в началото на 1984 г., двайсет и две години след смъртта на Данко стиховете се четат различно. Различно звучат. Този тип лирика се утвърждава самa, без оценители, без клакьори. Грапавите, дрезгави стихове на Данко са от нравствена система, непонятна за позьори като напористите любимци на официозната литературна критика и множеството лъже-поети с мека китка и дълбок влажен поглед, обслужващи властта или разчитащи на известност чрез скандалното си поведение – белег на самозванец в света на изкуството.

    Пловдив, 17 август 2006 година
_____
*
НЕ БЯХ ЗЛОПАМЕТЕН

Аз знам какво е смърт, какво са драми.
Аз няколко живота съм живял.
Видях как разпродават любовта ми.
Със нокти бранех земния си дял.

Не бях злопаметен. Прощавах лесно
измяна, гадни жестове, слова...
Сега разбирам колко неуместно
и колко глупаво било това.

Аз виждах как красиво ме убиват
и после ме захвърлят във калта.
Аз чувствах тая бясна съпротива
срещу човешката ми яснота.

Какво не им харесваше у мене!
Защо настръхнаха като оси?
Нима не пях за моето поколение!
Нима не бях на моята класа син!

Те искаха да пея равнодушно.
Те искаха да плача, но послушно.
Те искаха метафори и грим.
Такъв поет им бе необходим.

Те искаха отвлечена тревога.
Те искаха шансони за любов.
Те искаха един наивен сноб.
Те искаха от мене твърде много!

Това аз няма как да им го дам.
Защото знам къде върви рода ми.
Защото знам какво е смърт и драми.
Защото знам какво е да си сам.

Пловдив, 20.ІІІ.1984 г.

** Подчертаният текст е от най-популярното стихотворение на Владимир Башев – поет, чийто стихове нашумяха особено подир нелепата му смърт (блъсна го лека кола). Благодарение усилията на майка му, която обикаляше софийските редакции, и на група негови добри приятели... усилено се заговори за този плакатен, типично партиен поет. Данко неслучайно се е изгаврил със стиха му.

*** Тринайсет са стихотворенията, последното от които посветил на перничанина Борис Христов (1945). Данко беше въодушевен от поета Б. Христов, но и се шегуваше по негов адрес. "Идва ми – казва – от плажа, цял ден се пърлил, ама иде червен като морков, седи на стола насред стаята ми и повтаря: Ай, какво ще стане сега, ай, кожата ми ще се обели! Какво да го правя, градски човек, не видял море сякаш." Човекът се възползвал от Данковата слабост към екзотични птици, които прелитаха с яркия си ореол на богоизбрани в този отдалечен от суетата бедняшки край на България. 

Jores, jan 2016

Plovdiv, 17 avg 2006 – not edited 2 uli 2016

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)    Роденият във Врабево, село нейде в Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колега в...