четвъртък, 7 април 2016 г.

Публицистика - ЗЕЛЕНИЯТ ЖУК

1945 г. Бъдещият ми баща, тъкмо дошъл си от фронта

      ЗЕЛЕНИЯТ ЖУК
     
    В квартала ни доста хора си отидоха от тоя свят болни от рак. Пред очите ми е гърдеста, разкошна по характер русокоса жена... Изчезна от хоризонта, не я срещам, та питам общи познати: какво стана с нея, да не се запиля и тя по гурбет да сменя подлоги на някой гръцки дядка, дето ще я третира, като да му е робиня... И никой нищо не знае.

    Бе, изчезна тая жена. Докато един ден научавам от Тодор Трингов, който живее в блока на Маргарита и сега продава вестници на кварталното пазарче:

    – Не знаеш ли, тя се е затворила вкъщи и не излиза.

    – Що бе, Тошка! Що не излиза, защо се крие?

    – Станала е кожа и кости. Виждал ли си китаец без зъби, с окапали коси и меса увиснали? Ей това е днес жизнената Маргарита, да не дава Господ!


    Месец подир това видях некролога й разлепен по тенекиените гаражи.

      Разбирате ли, българите сме научени да търпим, да преглъщаме. Усети ли се зле, циганинът като вълк вие, света огласят клетвите му, оплакванията му, докато нашите се бесят, стиснали зъби, мълчаливо под сайванта, при овцете или в обора*. Срам ги е да се оплачат, че що ще рекат хората! 

   Тъй срамежливо някак, без салтанати, без поза, в самота и мълчание си отиде от живота и баща ми. Единият от тримата манговци гробари, докато дооформят ямата, преди да спуснат ковчега, отметна бялото платно, и зърнал обгорялото катранено лице на татко, извърна се и се изплю.

   Пътуваме с раздрънкан жук на "Бърза помощ" по стария път към софийската клиника "Пирогов". Татко е още жив, лежи на брезентова койка. Срещу него  майка и сестра ми... бъбрят си тихичко. Отпред в кабината до шофьора е лекарят Бошев, четирийсет и шести набор, кажи-речи, мой връстник. Седнал съм до задните две врати на зеления жук на "Бърза помощ". Бошев от време на време отваря стъклото откъм шофьорската кабинка, хвърля око към баща ми, окуражително подвиква:

    Как е, как е, бай Кириле! Как е?


      Никой до оня момент не се бе обръщал към баща ми с "бай Кириле"... Че беше младолик мълчаливец: жените се заглеждат по него, пък той  в майка ми влюбен. Ей такъв беше моят баща. Та д-р Иван Бошев с неговото "бай Кириле" ме изненада. Важното не е то, а че татко му отвръща със задебелял език няколко часа преди да издъхне, едва отронва думите, а опитва да се усмихне:

    Всичко е нар-р-ред, докторе! Ням-м-ма проблем!

   Гледам, лицето му в пот, ручейчета пот по обгорялата кожа. Извръща лице към тенекиената стена на раздрънкания сандък на четири колелета, както се тръскаме по паважа, та не се стърпях, смъмрих шофьора: "Картофи ли караш бе, мамицата ти, идиот!"  и с устни, само устните мърда: да не притесни, да не разберем, че се мъчи... движи устни и чувам ужасения шепот на човек изтерзан, който се срамува да го видят слаб:

     Олеле, майко!  шепне.  Олеле, майчице...

   И никой  ни лекарят, ни двете жени до главата му, само аз съм свидетел; ето, документирам на белия лист неизличима от съзнанието ми картина. Тая съмнение, че го убиха заради моите истории в младежкия вестник "Комсомолска искра". Някой като да предизвика газовата уредба на жигулата да избухне в пламъци точно на паркинга на милиционерския блок 51 срещу Пощата в пловдивския жк Тракия, дето отишъл да напише протокол за рекламация към мебелния магазин на бул. Малчика. И там в горещия следобед на 31 август баща ми горял като факел в купето, вързан за предпазния колан.

   Писах до Прокуратурата след смъртта му, като негов син, писах. И никакъв отговор. Ама сетне почти цяла година 700-800-те метра от тролейбусната спирка до блока, дето живея, ги минавах притеснен, че някой ще ми скочи на гърба в тъмното. Минавах по тая пътека, стиснал нож в джоба. Оттогава ми е и текстът:

Сам вървя 
по улицата  
син на дърводелец,
стиснал в джоба на балтона
юмрука си като портокал...


     Ай, колко неуредени сметки имам с обаятелни лицемери от типа Иван Костов: бивши доносници, ченгета, самозванци с лъже-героична биография, накъсо казано, с мекеретата на Тодор-Живкова България, които след техния "славен" Десети ноември си написаха измислената биография на страдалци, колко неуредени сметки с властта, с която сме принудени да живеем от раждането до смъртта ние, обикновените българи в България. Екшънът за мнозина от моето поколение си бе не мазен турски сериал, не латиноамериканска драма или изсмукан из пръсти Хари Потър, а екшън in live, приятели. Оттам ми е тая тиха отврат към големите кухи думи, към гръмогласна реторика с неизменното аз-аз-аз на самовлюбения наглец: "аз ви дадох, аз ви построих, аз се жертвах за вас". Ай сиктир!

     Имам род в Харманли, за който род почти нищо не знам; у дома за Харманли не се говореше. Всяка година обаче заради най-малкия от петима харманлийски братя Бояджиеви на 31 август точно в четири след обяд паркирам колата си зад милиционерския блок в пловдивския жк Тракия на мястото, където е горял татко. Изпушвам три цигари еднa след друга (40 минути), преживявам отново и отново случилото се... За да не забравя, да не си въобразя, за да избия от ума си всичката дреб и унижения от самохвалци, да си спомня, че не съм нищо повече от обикновен човек, син на сдържан, скромен, та чак срамежлив и доверчив българин, когото моят любим роден Пловдив с безразличие уби, както вероятно ще погуби и мен.



Plovdiv, 6 sep. 1983  redact. 8 apr. 2016
_____
* Вж. http://petel.bg/Pogrebaha-Desi--koyato-se-samozapali-ot-bednost--Razkriha-potresavashhi-razkazi-v-dnevnika-y-__91482  Деси тури край на живота си по особено жесток начин, като сама се запали. Тя живееше сама в къща в пернишкия квартал Старата Тева. Трагедията се случила на 19 ноември, но тялото на 28-годишното момиче бе открито на 21. Десислава си водила дневник в тетрадка, открита от полицаите в дома й. В нея написала, че ще се самозапали в гаража на хората, в чиято къща живеела, за да не увреди имуществото им. От МВР съобщиха, че причината, поради която Деси се решила да сложи край на живота си, както самата тя изтъква, е бедността.

Ars Poetica - СЕЧИЩЕ

   
СЕЧИЩЕ 

Оттук и аз все пак ще си отида,
щом свършиш се ти, мил живот,
като хлапак, прелистил стара книга
за драмите на Българския род.

На моя Пловдив с утрините тихи,
с балкончето от крайния квартал
за греховете си дано платил съм,
и своите дано не съм предал!

Човешката ни участ е такава;
ала трева и утре ще расте,
че сламата от лани се забравя
с нехайството на палаво дете. 

  40 декара седемдесетгодишна гора край пловдивската Гребна база, заради лакомията и невежеството на управляващите днес града превърната в сечище

Plovdiv, 17 avg. 2007 –  redact. 7 apr. 2016

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)    Роденият във Врабево, село нейде в Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колега в...