вторник, 16 февруари 2016 г.

Story - АВТОРЪТ ОТНОВО СЕ НАМЕСВА

Из книгата „Историйките на ученика Ламски”

АВТОРЪТ ОТНОВО СЕ НАМЕСВА

   Може би вече се питате как тъй Ламски говори като врял и кипял в света на възрастните. Хайде, да приказва за училище, ядва се, но да оценява парцалените кукли по осветената от прожектори политическа сцена на Републиката, съвсем не си е работа за петокласник. 

   Нормалният петокласник зяпа разсеяно противните рекламки на доктор Ливайн по телевизията, а в главата му се върти бурканът със сладко, което скришом унищожава, картинки от дъвка “Турбо”, за да си попълни колекцията, или чопли най-прясната си пъпка и мечтае за хлапачката от съседния вход, която гордо разхожда пред учудените му очи едва поникналите си гърди. Ако сте забелязали, няма нищо особено у нормалния мъж на единайсет.

   Хлебарският син обаче не е обикновено момче. Хем е хлапе, хем не е.


   Ако помните отвъдокеанския сериал „Туин пийкс”, който залепяше хората за екрана,  там оня, главния герой Купър... досадника Купър със зализаната прическа на примерен североамерикански колежанин, дето обичаше ягодов пай и разплиташе мистерията около едно убийство. Та тоя Купър някак между другото спомена: совите не са това, което си мислим, че са. Като чух какви ги приказва, реших, че преводачът се е объркал, вероятно нещо не е доразбрал. Сетне няколко нощи, чувам – кукумявка префюфюква в тъмнината наоколо, и хем пищи като птица, хем като хищник мяука. И взех да си задавам въпроси. Кукумявката, значи, е братовчедка на совите, храни се и тя с мишлета, които в тъмното излизат да си направят нощната разходка, нали така? Че какво у нея не е кукумявско?!

25-годишният Селинджър през 1944 г.

    И си спомних нещо из разказите на така симпатичния за юношите от моето поколение Джеръм Д. Селинджър, който – от своя страна, бил пък увлечен по дзен-будизма – древноизточна философска система. Не съм сигурен увлечен ли е бил наистина, или това е елегантен хитър трик да привлече вниманието у читателя към собствената си персона, но на едно място същият Селинджър преразказва притчата за престарелия коняр, владетеля и дрипавия опърпан човечец – кандидат за коняр, който притежавал умението да открива скритото под повърхността, и стопроцентово мога да потвърдя, че тук и аз (с огромно  неудоволствие, разбира се, понеже до оня момент се броях за първия й жив откривател) откривам страхотна истина.

    Излизат, значи, на полето тримата, за да се увери Негово величество, че кандидатът, който от утре – в други ден евентуално ще му наглежда атовете, наистина отбира от коне. Конят е доста интелигентно животно, не върви да го повери в ръцете на кого да е… И тъй. Появява се в далечината табунът. Горд, владетелят вдига камшика си с позлатена дръжка от слонова кост, посочва галопиращия най-отпред невъздържано буен жребец и невинно пита: "Какво ще кажеш за животното, дето е начело?"



    "Ленива сива кобила" – хладно отвръща оня. 

    Владетелят изпада в шок. Вдига му се нивото на адреналина, кръвното му се вдига и крещи побеснял: "Тоз
балама кой ми го натресе!"

    Ясно кой.

    И виновникът, както се и очаква, се хвърля да ближе новите мокасини на г
осподаря, жалостиво говори. Обаче какво чуват нашите уши!... Нещастникът не хленчи, че се объркал, не моли за извинение, не проси милост, ами още повече въздига кандидата, демек, будалата въздига: "Мислел съм го за добър коняр, Ваше високоблагородие, ала тоя човек е много повече от добър коняр. Под осанката на жребеца в челото на табуна само изключителен познавач на конете би съзрял същността на най-обикновена сива кранта”.

    Какво излиза! Совите не били това, което са. Напереният любимец на хана в действителност е жалка твар. Леле, каква обърквация!!!

    И си спомних тогава за новия учител от забутано вдън гори тилилейски сибирско селце... За пръв път влизал при децата, и за да ги опознае, заръчал да му опишат потока край село. И го описали децата тоя поток: как тече, как изтича... Какво пък толкоз има за описване, нали! 

    И всички съчинения си приличали едно с друго като две капки вода. Значи, тече тоя ми ти поток, изтича нанякъде, кой го знай къде, на майната си изтича! Само едно-едничко момченце написало друго: за веселия ромол на бистрата ледена вода през март и април, за високата мека трева през юни и сребърните коремчета на пощурялата от любовна тръпка пъстърва през септември, за скования в лед печален поток през декември, кога сънува пролетното радостно топене на снеговете и не чува как свистят и поскърцват върху му прелитащите с шейни и прости дървени налъми, вместо с кънки, селянчета...
    Низ чудни, великолепни преображения…

    Четял учителят, четял в припадащия навън сибирски здрач, заслушали се същите тия селянчета-сибирячета и – какво? Оказало се, че там, дето на пръв поглед скука владее и за повърхностния наблюдател времето безкрило тече и изтича, точно там се извършва низ от чудни, великолепни преображения.

    Видимо Ламски е синът на хлебаря Тотю. Невидимо тоя хлапак е моето изстрадало от грандоманията на комунизма, партийните секретари и техните доносници поколение. Как да се отървем от дивата самовлюбеност на тия сбъркани хора, от фанатичната им злост на богоизбрани, която като стара дъвка противно лепне по крилете ни? И най-тъжното – точно тая безсърдечна хидра е била мечта на унижените и оскърбените човеци в продължение на век и половина (от далечната 1848 година, когато господин Маркс с приятеля си фабрикант господин Енгелс публикуват своя "Комунистически манифест" в провинциален немски вестник.



    Вгледани в красивата повърхност на Маркс-Ленинската химера, хората не усетили нахлуващите полкове фанатици, не проумели, че много често онова, което силно изкушава, е по-често обвивката на отрова, която оспорва живота в неговата величествена хармония и многообразие. 

    Оказва се, човечното, мъдрото, уравновесеното е скромно и незабележимо на пръв поглед като оня уж еднообразно течащ поток край село. Вгледаш ли се обаче със сърце във всичко това наоколо, няма начин да не откриеш какво красиво събитие е животът – каква наслада, каква каскада от багри, водопад от настроения и океан от страсти го правят най-великолепния дар за всяко живо същество под небесата.

    За теб, мило хлапенце, възрастните навярно са си само куп строги, кисели физиономии, досадно мърморене, суркане на подпетени чехли иззад вратата. Но и възрастните съвсем не са това, което са. И те – като совите може би, са нещо съвсем, съвсем различно под повърхността. Често това дълбоко прикрито и различно нещо под сбръчканата повърхност на преживяното е някое остаряло момиченце или момченце, което също като теб, мили мой палавнико, само че преди двайсет, петдесет или сто и петдесет години, е тършувало из шкафа на баба си да изрови предназначените за специалния неделен гост шоколадови бонбони.


Plovdiv, apr. 1994 – redact. 17 fev. 2016

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)   Роденият във Врабево, селце нейде сред Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колег...