събота, 13 февруари 2016 г.

Story - ЗА ЗАХАР ОТ ФАБРИКАТА ЗА… ПИРОНИ

Из книгата „Историйките на ученика Ламски”

ЗАХАР ОТ ФАБРИКАТА ЗА… ПИРОНИ

      Цяло богатство са приятелите. Те дават, ама и искат. Тате няма връзки със Захарния комбинат “Кристал” и се наложи по обиколни пътища да се снабди с така нужните за ракията на полковника петнайсет кила захар, та полицейският шеф да върне зазката, като допълни резервоара й с гориво, източено от бракуваните машини на някогашната бойна авиация в близкото село Крумово

    Седмица мина от гостуването на Монката Добрев, изясниха се подробности около похищението на тенекиения мустанг. Първо – оказа се, Виктор не бил краден. Баща ми от години имал таен порок (само мама подозирала): ходел при по-млада любовница... Нашият Тотю – дебелият, плешивият, кореместият с мръсната уста, прескачал до някоя си Людмила. Гушкал се с Людмила, ядял с Людмила, Людмила му била на сърце. Това разбирам; как обаче спяла, като Тотю хърка насън бетер от дъскорезница, не мога да проумея. 

    Тъй като напоследък започнал честичко да наминава към оня тих квартал, изнервени покрай трясъците и пушиляците на Виктор, Людмилините съседи нападнали зазката, и докато хлебарят блажено нанкал, избутали я настрани и я тикнали в копа слама. По-нататък историята знаете. Вестта за маскирания запорожец долетя с пощальона Пейо, покачен върху стар немски велосипед Мьове” и във вид на препоръчана поща, демек, писъмце с обратна разписка, адресирано: „Лично до госпожа Елена Ламска”. 

    Като го чете и препрочита поне дузина пъти, междувременно го наизусти и обсъди съдържанието му с хлевоустата Гица, вечерта докато тате още го нямаше, мама ми подаде писмото с жест, сякаш кралица Елизабет ІІ подава завещанието си на сина си Рудолф*, и рече:

   – Чети, Иване. Чети, мили, и се учи. И не прави като татко си. В тез работици човек трябва да си знае мярката и овреме да се спира, ала баща ти никога не е знаел кога да спре, Ванчо.

    Трийсетина подписа се мъдреха под посланието, а над тез подписи с едри калиграфски букви лъщи надпис: „Група възмутени граждани”. Възмутените граждани (по-точно казано, селяни-бахчеванджии) от отдалечения в другия край на града квартал Коматево известяваха по дати и часове кога тате се е отдавал, както пишеха, на пагубна любов” към вдовицата Людмила Илчева. Интересно, за въпросната Людмила Илчева авторите на писмото твърдяха, че е „кротка, тиха, скромна", майка на три невръстни рожби, съответно на четири, шест и осем годинки. Пишеха още, че гледа крава, има сто и петдесет ярки-носачки, два шопара Гошо и Бошко и покрай всичко това честно и почтено търгува с редовна китайска стока

    Това дотук както и да е, писаното за баща ми обаче бе върхът. Авторите сочеха скандали, цинични мръсни изрази, побоища. В идиличния типично зарзаватчийски квартал нашият хлебар се проявявал като агресивен, нагъл и безскрупулен тип, демонстрирал връзки с одеската мафия, говорел, че има чичо милиардер, губернатор на щата Калифорния, някой си Арнолд. Фукал се, че е таен агент под прикритие с прозвището Бесния Дитрих, че прокурорът на Републиката лично му е задължен и с помощта на Татарчев, значи, държи в ръцете си албанската мафия за оръжие, наркотици и леки жени певачки. За отмъщение местните зарзаватчии наричали хлебаря зад гърба му на подбив Гарабед Шпионина.

    Късно вечерта, когато агресивният, нагъл и безскрупулен тип се втурна весел между нас и лекомислено, без да го питат, заразправя как му преминал денят, посрещнахме го с ледено мълчание. Бяхме строги и печално траурни като депутати в камарата на лордовете, общувахме си с такива думи и изрази, като моля, извинете, заповядайте, може ли да ми подадете нож и вилица обръщения, от които при други обстоятелства би ми се гадилоТой обаче не спираше да бълва колко фурни хляб извадили тоя ден, колко била мухлясала американската царевица, която им докарали от Бургаското пристанище, какви нови поръчки за баници се очертават, как на кадровичката кучката окучила шест пальока, пък двата взели, че умрели, понеже тя единия го задушила по невнимание, другия настъпала.

    – Кой утрепа кученцата – ехидно рече леля, – кадровичката или кучката?

    Но Тотю, преизпълнен от планове, й хвърли само очарователна усмивка и продължи: смятал да завъди пуйчета, тъй като по Коледа пуйката можеш да я продадеш прескъпо и срещу валута. Скришно щял да заделя по някой и друг чувал от плесенясалата царевица и бракувания за втора преработка клисав хляб.

    – Повече поръчкиповече парички! – тържествуващ завърши словото. И едва сега откри, че никой не му се радва, не споделя неговия ентусиазъм, не му и съчувства дори. Разпери безпомощен ръце, същински регулировчик на задръстено кръстовище: – Какво става в таз къща! Да не е паднала бомба?

    – Имаш огнени поздрави от Людмила – рече сестра му Гица, – че и група възмутени граждани ти пращат пламенен прювет.

    – Какви са тез майтапи?

    – Пак си го ударил през просото – оглежда го мама. – Твойте, а-ах, твойте... Твойте магарии край нямат.



    – И да не усетя какъв Казанова живее между нас – добави леля, зачервена до уши, а носът й щръкна както носа на Пинокио, знак, че е развълнувана.

    – Татенце! На леля Людмила децата какви ми се падат? Ще ме заведеш ли да видя кравата? Тя има ли си теленце? – дърпа го Юлка за пеша на ризата. – Ами прасетата Гошо и Бошко ядат ли сутляш?

    Че някога тате имал вземане-даване с някоя си Люси, продавачка в магазин за плод-зеленчук край тукашната Сточна гара, си било самата истина. Всичко останало в писмото се оказа лош майтап и нищо повече. Като го гледали как се бъхта, как мята чувалите с брашно, неколцина брашнари, естествено под влияние на алкохола, съчинили доноса за тая Людмила, понеже не знаели за оная Людмила, зарзаватчийката. Ама с оная Людмила било стара работа… стара и приключена. Имало далечна симпатия от нейна страна и чисто човешко съчувствие и състрадателност от страна на тате.

    Така обясни той. Зарече се, че ще открие като как да се реваншира на онез зевзеци, хем тъпкано ще им го върне. Да не се съмняваме, че ще си удържи на думата, тъй като става дума за неговата чест, което ще рече: за честта на рода Ламски. Заем брашно тъпкано се връща! – с тая сентенция приключи пледоарията си възмутеният Тотю. Що да ни лъже! Нали?

Тенекиеният мустанг Виктор

    Странното е, че Виктор наистина се оказа във въпросния краен квартал и под въпросната копа слама. Отидохме двамата с тате да отървем зазката от плен, а вечерта ядохме до пръсване боб със зеле, тате изпи три двулитрови канички вкиснало вино и много пя, ама все тъжни песни. И мама цяла вечер внимателно го наблюдаваше както сокол-мишеловец куцо мишле в буркан съзерцава.

    И тъй, мина седмица оттогава.

    Осигурили сме от два дена захарта, ето че и Виктор се намери. Що ли сега ще рече Монката Добрев?... За да излезе от така заплелото се положение, тате остави Виктор, дето си беше, само поразбута сеното, да могат от небето да го съзрат бойните пилоти и стюардесите от гражданския ни въздушен флот. За по-голяма сигурност метна носната си кърпа върху телефонната слушалка, набра служебния номер на полковника, и като си стисна с два пръста носа, с писклив глас рече:

    – От името на група граждани ви сигнализираме от Коматево. А бе, господа полицаи! Кога ще приберете тъмносиния запорожец, модел 56-та година без капка бензин в ризюрваря**? Ръждясва втора седмица вече в третата копа слама на улица „Тинтява” номер 5.

    В отговор на което всички у дома чухме басовия тембър на самия шеф на местната полиция:

    – Бензина го имаш. Осигури ли захарта?

    – Готова ти е захарта – рече тате вече с неговия си глас. – Чакам те утре сабахлен. И глей да не ми пробуташ бензин за трактор „Беларус”!

    – Едеот! – чухме хохота на полковника. – Какъв шофьор си ти! Беларусите горят нафта?

    – Е, някои беларуси са на бензин – рече тате, па умислен тури слушалката на мястото й.

    Питате се как сме намерили захар, кога нашите търговци заради побеснелия курс на долара изпокриха стоката, та да я предлагат след месец-два на четворни цени? Но понеже обикаляхме като в оназ приказчица: „Дай, бабо, огънче!... Харно, ама качи се по-нагоре!” – та ще река: и от пиле мляко има в нашата България, знаеш ли на коя порта да похлопаш.

    Стартирахме от закъсал за поръчки тенекеджия от квартал Прослав. Тотю му занесе седем килограма брашно, а тенекеджията ни изпрати при брат си, директор на Фабриката за пирони в Русе. Оттам, като стъпихме на шефската нишка, все по персийски килим вървяхме. Не минахме през местния захарен комбинат, по простата причина че в процъфтяващия някога, по Татово време, „Кристал” от десет години захар няма, па няма и да има; захарта в “Кристал”, уверяваха ни: била сал върху рекламното лого на фирмата поръсена колкото за едно снобско кафе.

    От Фабриката за пирони срещу половин кубик дъбови дъски и бичмета за резбован битов кът от бабиното селце Пльоковица получихме трийсет кила гвоздеи. Пироните разменихме за три пити овчи кашкавал с г-н Карамедаров – управител на млекоцентрала в Балчик, който тъкмо строял виличка на три етажа в Герман, сред Родопите. Майсторът му отунзал*** париците”, жали го тате. С кашкавала се представихме пред заместник-шефката на областното аптечно управление във Варна, която в замяна ни даде от така дефицитното швейцарско лекарство за подаграта на левия крак на тъща му на бургаския захарен шеф.

    Цялата далавера развъртяхме за ден и половина. Поехме от фабриката за пирони в сряда сутрин, в четвъртък по обяд бяхме кацнали върху рампата на Пловдивската жп-гара,кога началникът на пощенския вагон стовари в нозете ни чувала със захарта от Бургас, естествено съвсем не безкористно. Човекът пожела тутакси да си отсипе полагащата му се, според него, комисионна, своя пай, и тъй като нямаше подходящ съд за тая цел, прояви типична за българин  съобразителност: насипа захар в джобовете на железничарската униформа. Посегна патъците си да изуе, опита да свали железничарския си панталон, с канап да му привърже крачолите и да ги напълни. 


    Добре, че тате го спря; каза му да не се излага като кифладжия... Ама някои хора у нас са склонни не само службата да окепазят, да окепазят Българските държавни железници и цялата ни държава, ами и на своя кирлив фасон да плюят, опре ли работата до келепир, кьоравото да ударят.

    В съботното слънчево утро Виктор цъфна под балкончето ни. На буксир го довлече личното МеПеСе на Лилко, тоест, на току-що издигнатия за шеф на областната полиция полковник Добрев. И да ви кажа, всичко си беше честно. В резервоара на Виктор наистина се пличкаха**** трийсет и пет литра чист керосин*****. Тате ги измери с каничката за кафе.



    Докато се движеше с гориво, предназначено за свръхзвукови изтребители, тенекиеният звяр гърмеше толкова оглушително, че парализира трафика на крадливото племе от съседния цигански катун и манговците за около месец изобикаляха нашия блок и нашата улица, притеснени, че тук се гърми на месо по апаша-кокошкар, и поотдъхнахме от гюрултията, от зурните и тъпаните им, от  техните безкрайни празници – сватби, кръщенета, обрязвания, изобщо – от патардията до късна доба, от кефовете на циганския несретен живот.

    Оказа се, и от полицията имало полза. Не знам господа полицаите дали са наясно с изнасилвачите, наркопласьорите, сутеньорите и взломаджиите, но че притежават богат архив с жалби на ограбени българи, трябва да е истина! Дали продължават да си губят от съня, за да си запишат с подслушвателно устройство какво бъбрим по телефона? Да кажем, професионалът Чингис Айтматов****** не може да е сигурен от коя трънка ще изскочи зайчето, нали! Затова трябва да е готов и в собствената си майка да се съмнява, да държи народа под око и изкъсо, понеже много е възможно от плямпането на две болнави бабки да изпадне вест, важна за оцеляването на Отечеството в епоха на организирано от обновените бивши бурно капиталистическо строителство.
    Шеф на районно полицейско управление, като пристигнал една сутрин на работа, строил момците в униформа, изкривил сурат, сякаш зъб го върти, и такваз реч им дръпнал:

    – Равни-ист! Мирноу! Скъпи ми господа сержанти и вся астальная сволач, орли, соколи мои! – подхванал кротко, по бащински, като постепенно усилвал гласа: – Какво научавам за снощи аз? Научавам, че моите подчинени, моите юнаци, без мойо согласие, без мойо дознание, без да ме попитат, без да дори да благоволят да ме сигнализират, нахълтали в ресторант “Куцото муле”. И какво се получи, господа? Изсрали сте се на метеното. Ей това се получи!


   Поспрял дъх да поеме, извадил кокалено гребенче, сресал бавно оределия стоманеносив перчем, издухал си пърхота, върнал гребенчето пак в малкото джобче над шефското си сърце, па продължил пред вдървилите се от зор полицаи:

    – Прибрали сте в кауша най-ценните граждани на Републиката, онез, дето ни осигуряват пари за униформа, обуща, каски, муниции и нафта за борбъта с тероризъма. Едеоти-и-и! Нещастници-и-и! Окошарили сте Доктора, Големия и Малкия Катил, Геле Адвокатина, Пепи Маймуняко, Мето Дзверот, Игнат Келя, Пацо Ножаря, Митю Пищова и Магда Уруспията. Бе, вий знайте ли, че ако тез наши съграждани земат да ни се обидят, ще пропищи орталъкът*******, горе державата ще се разклати и не остава друго освен да хлопнем кепенците, па кой отде е, по живо-по здраво да си се прибираме всинца при козите и овците на село Туй ли искате?

     Закашлял се, поспрял колкото да се успокои, па с възможно най-гръмовен глас повторил:

    – Туй ли искате бре, едеоти-и! Аз що съм турен за командир? Началник на районното МеВеРе ли съм, или лукова глава? Я, да чуя! Аз лукова глава ли съм? – Подложил шепа зад ухо.

    – Съвсем не! – отвърнали униформените. – Съвсем не сте лукова глава, гуссин началник.

    – Щом е тъй, слуш-ш-шай командата ми! Вий, тъпанарите... В посока ареста хо-о-дом арш!... Раз-два, раз-два-три. Леви-десни. Леви-десни. Леви. Набий. Набий крак. Дясното рамо напред, марш! 

    Заповядал да цунат ръчица поред на всяка от окошарените нощес мутри и мутреси. "Като има грешка, има и прошка!" – Народът го казал. Което ще рече, че и полицията понякога бърка. Както сбърка, да речем, като помля от лобут студентите край парламента, дето се радвали и веселили да отпразнуват, че правителството на господина с хубавия алаброс******** се килна да пада. Пак, че се размина без съдрани носове и уши, без уста разчекнати и разпрани!



    Господин министърът на полицейските работи Николай Добрев същата вечер след оная ювелирна акция обясни от синия тв-екран какво станало. Човекът си беше готов за Баща на нацията. Понеже народът е палаво дете. Остави без надзор тоя тъкмо демократизиран и пощръклял от радост народ и току-виж изкипял млякото, къщурката катурнал с коминчето наопаки, на локомотива пищялката затапил, та да гръмне цялата политическа менажерия. Така че налага се чат-пат да има и насинен някой задник, съдран някой нос, уши откъснати, зъби избити, ама то е заради душевното здраве на нацията. Партията и сега мисли вместо нас, дами и господа, и сега бди. Тъй че да следваме командите откъм едничката централа в центъра на София. Инак – лошо!**********


Plovdiv, apr. 1994 – redact. 14 fev. 2016
______

* Ламски, греши относно: 1) Нейно величество кралицата на Великобритания, която мяза ачик на коматевска зарзаватчийка от зеленчуковата борса край Първенец; 2) Въпросният не е Рудолф (еленът на Дядо Коледа), а принц Чарлз.

** Тотю бърка думата и така полковникът разбира с кого говори.

*** Жаргон: обрал, изял, отмъкнал, обогатил се с измама.

**** Плискали се. 

***** Гориво за реактивни двигатели.

****** Писател от ерата на СССР, чието име у нас се ползва като нарицателно за доносник.

******* Околността.

******** Жан Виденов (1959) - председател на БСП от декември 1991 до декември 1996 и министър-председател на България през 1995-1997 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)   Роденият във Врабево, селце нейде сред Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колег...