петък, 29 януари 2016 г.

Ars Poetica - КАТО ЩЕ ИДВАШ

КАТО ЩЕ ИДВАШ

Като ще идваш, да си сама  
по парфюм и достатъчно гола,
да те узная както мъж узнава жена,
приседнала мълком на стола,

да те погледам, да си реша
има ли смисъл от таз авантюра
да вляза в твоята грешна душа
или само да ти се любувам...

Под крехките женски ръце
умира светът и се ражда
няма смърт, мило мое сърце,
докато измъчва ни жажда.

Plovdiv, 29 jan. 2016

сряда, 27 януари 2016 г.

Story - ВЪВ ВИХЪРА НА ДЕМОКРАЦИЯТА

Из книгата „Историйките на ученика Ламски”
 ВЪВ ВИХЪРА НА ДЕМОКРАЦИЯТА
     
     Превъртя се хилядолетието, ново започна, завъртя се виенското колело на живота, властта в България уж се смени из основи, а нашите хора – на същия хал. Август. Десет сутринта. Ден голям, утре е неделя. Но и не помислят за море или за балкан, както бе по Тодор-Живково време. Как беше-що беше, остават спомени от оная комунистическа ера, и странно – ама никак не са им лоши спомените от онова ужасно време.

    А сега какво! – всеки си наляга парцалите вкъщи. Та образуваха три карета за белот. Които паднат, надигат задник, ходят до бакалията на Дебела Тота да купят бира, да възнаградят победителите. Тук се пие “Леденика” и “Ариана”, че са най-евтини. Галено ги зоват леденка и арианка.

    Какво е да си щастлив? Очевидно – да нямаш борчове към държавата и да си сред приятели.

    – Държавата, Драгинко – бъбрят си, – е предприятие. Който я владее, яко кяри, възгордява се. За да прикрие краденето, учи се да лъже и лицемерничи.

    – Култура! – избухна Станчо. – Що е то? Нали гледам тез, дето са културни уж... Квасят коравия в постната супа и са щастливи, могат ли да си платят сметките за тока и данъците.

    – Бе, нека съм аз край тавата с мръвките, па нека ми липсва култура! – пухти Тотю. – Уф, ще ми се пръсне чутурата...

    – Що, бре? – рече Вичо.

    – Данъци споменахте – отвърна Тотю, и като си грабна капата от коляното си, нахлузи я до вежди, па направи бандитска физиономия, като се впери в Станчо. – Сакам да съм мутра, джип да карам, мацки да вървят подире ми с вирнат куйрук.


    Заспориха по повод обущата на някой си Кръстю
*.

    – Уж дребосък, уж тапа, пък глей какви плавници!

    – Да бе, голям лопатар. Едър номер на обущата означава много акъл.

    – Ба! – възпротиви се Вичо. – Огромните табани са остатък от хомос питекантропус.

    Ей ги, задават се иззад ъгъла на блока Теню и Стоян – кривокраки като кавалеристи, по къси гащи и с подпетени вехти патъци, на бос крак нахлузени.

    – Веждито
** ли? – бръмчи Теню. – Ама как се пердаши, а! Па як е. Какъв тупаник отнесе онуй полицайче… Айде де! То ще му каже на Вежди де да си паркира колата.

    Теню присяда на пейката, че бъбреците го свиват. Другите приближават, палят първата за деня цигара.

    – И друг отнесе пердаха – рече Стоян. – Стават грешки. Нокаутирали го, вай завалла. Като си представя тоз наперен Асен
***, дето не си попълва кротичко кръстословици като другите депутати в парламента, ами меле като чекрък за ронене на царевица. Като го гледам, емен-емен, ще хвръкне от трибуната. Та приземили го малце. Ама па баш на него да се случи... Виж ти какъв сюрприз!


    – Тоз, дето му изкривил физиономията, боксьор тежка категория ще да е. С един удар го нокаутирал. И в това дамар има – рече Манчо, па прати внука за цигари при циганката Марушка, че цигарите й ca от Тютюневия комбинат отвъд Марица крадени, та евтино ги дава.

    – Ваджито да бе налетял на боксьор, как ли щеше после да обяснява? Ама авер на Илия Павлов как да не е умен! Я да посегне на по-ячък от себе си... Да не е луд!

    – И как хубаво обясняваше колко му било жал! Чак ме разплака, истина ви казвам – рече Станчо. – Полицаят, каже, син може да ми е.

    – Е, що да не му е син? Ако майката си признай... – рече някой и прихнаха.

    – Президентът го отличи с високо държавно отличие – рече Вичо, – понеже се покая за историята с битото полицайче. Не беше покайване баш, ама нейсе, що да придиряме! Ордена си го заслужи честно човекът.

    – Много му харни лакърдиите на Вежди – включи се и баба Митра, дето кърпи нелегално, което ще рече: извън закона, вехтите палта на съседите. Показа се като костенурка от мазенцето, край което бяха спрели мъжете, взе думата: – Точи ги тоз Вежди като рахат-локум. Ний, българите тъй, ний българите онъй... Карагьозчия!
****

    – Харен човек! – рече Станчо. – Кой друг като него е хранил и поил толкоз елит! Помните ли в гладната Жан-Виденова зима онуй лапане в ресторант "България" насред София? Юрнаха се държавните мъже и жени, певачките и курвите, Слави Трифонов и компания, и те се юрнаха. И всяко си понесло паничката, руча, та му плющят ушите! Дванайсет прасенца тъкмо опечени. И ей я нашта интелигенция... Сиромашко не видяло се юрна да се гъчи, пък после се кълнат: вересия нямало.



    – Беше през дивендисет и седма – уточни Пейо, наскоро разведен, когото развихрилият се хаос и демокрация по хамерикански образец бяха натирили безработен с две невръстни дъщерички сред заринатия в боклук, обгазяван от близкия екарисаж, наплашен от мутри и чиновници краен квартал.

    – Нищо не забравяме – обобщи Вичо, – ама нищичко! Всичко си се дипли ей тук на! – И сочи сърцето си. – Понякога от страх и притеснение нощем не мога да заспя, иде ми щурата мисъл да си тегля куршума, да се свърши най-сетне тоя театър. Нагледах се, наживях се. А младите или не могат, или не искат да ни разберат, та нас остави, ама за тях ми е мъчно.

    Тъй си припомниха още една историйка от българските ни славни дела. Нищо особено не рекоха, нищо не оцениха сякаш. Поогледаха речовития скулптор, попревъртяха го – поовъргаляха го като камъче между зъбите, па нежно – да го не засегнат, да го не наранят, па и да се не изцапат, туриха го настрани, в онова свидно кътче, където се съхранява горчивият опит на нашенеца и където със ситни кървави букви се ниже Великата история на Малкия човек в България.


Plovdiv, apr. 1994 – redact. 28 jan. 2016

_____
* Кръстю Петков (1943) – бивш председател на КНСБ.
** Вежди Рашидов (1951).
*** Асен Агов (1948). Вж. http://www.segabg.com/article.php?id=167945

**** От тур. артист.

вторник, 26 януари 2016 г.

Ars Poetica - ПЛОВДИВСКАТА ЦЕНТРАЛНА ЖП-ГАРА

ПЛОВДИВСКАТА ЦЕНТРАЛНА ЖП-ГАРА

Отмина нейде с лятото на тоя ден сърцевината жълта,
като жълтък в мъглата слънцето клони на запад,
ветрец косите роши пак, устата хладен въздух гълта
и детски пръстчета небето с шоколад и восък цапат.

Вагоните изнизаха се зад завоя покрай фабриката стара,
разтъпкваме се с няколко връстници по перона
и Пловдивската боядисана във охра тъжна гара
край нас на купища изсъхналата шума гони.

Къде да идем, като иде пак неделя и отминал – влакът,
отсреща в закусвалнята сервират люта супа
и като нас такива неугледни, изгладнели чакат
и всеки във балтона си се сврял като в хралупа.

Животът е това, дотука поиграхме си доволно,
опитахме от всичко и не беше никак скучно,
днес купих си за зимата едно червено поло
и смятам да се върна в себе си и да си врътна ключа.

И всичко в тоя град ми казва сякаш: „Сбогом-сбогом,
помахай със ръчица и оттук по-надалеч се махай”.
Детенцето у мене тук мечтаеше си толкоз много,
че от желанията още нощем свива ме стомахът.

А няма накъде – роден тук, пленник си оставаш
на всичките истории сърдечни и в сърдечната ти болка
по дяволите отминава и световната суетна слава,
и на перона стар витае пак предчувствие за пролет.


Plovdiv, 16 noe. 2007 – redact. 26 jan. 2016

понеделник, 25 януари 2016 г.

Story - ЖИВОТ СИ ЖИВЕЕМ

Из книгата „Историйките на ученика Ламски”

ЖИВОТ СИ ЖИВЕЕМ

    Болен съм. Температура, главоболие, гърлото ми е зачервено. Като го видя туй мое зачервено гърло, училищната ни госпожа лекарка яко ми се зарадва, повика сестрата и зъболекарката, които тъкмо лапаха шоколадови бонбони, клюкарстваха и си пиляха ноктите, а наоколо беше бояджийска работилница сякаш, тъй вонеше на ацетон:

    – Елате, ма! Елате да видите идеален хонконгски грип!

    Съжаляваше вероятно, че не тя го е пипнала тоя мой грип.

    Затова съм си у дома. Заничам през прозореца като арестант. Януарски мъгли се скупчили, сякаш са се сбрали на партийна конференция над нашия краен квартал. Сутрин стъклата са в сребристи рисунки от скреж. Като опра нос, образува се точица, точицата расте, става петно. Среброто потъмнява, и като погледна, виждам, че жива душа няма навън освен врабци, нафунели като орехчета. И пак се мушна в леглото.

     На излизане тая заран тате дръпна следната реч:

    – Ванчо! Оназ дофторка красива рецепта ти изрисувала. Обаче, Ванчо, у нас пари йок. Тез илачи са за богатите, сине. За някой Хари Потър ще да са тия скъпи илачи. Който иска, да ги пий. Според мене, Ванчо, тез лякове са химическа отрова, с която державата ни преследва: едно – да те усмърти тебе, Ванчо, и второ – да ни отунза* и последните парици. Чуй що ще рече тейко ти: ще пийш лимонтозу, сине. От лимонтозуто трябва да ти размине, че на бацилите им се повдига от киселото и бягат. А киселото е витамин “Це”. И не прекалявай с шекеря, че и шекерят е скъп. Днес кажи-речи цял ден се бъхтя за кило захар. Цепи ли те глава, ей ти носната ми кърпа. Мокриш я на чешмата, туряш пет капки оцет и... по гръб. Кърпата на челото, и си готов. А и с оцета да не прекаляваш, че и той пара струва. Пет капки! Не повече. Пет – колкото пръстите на ръката.

    Пестим от всичко. Мама вечер не плете, че се хаби ток. Върнат се леля и тате от работа, хапваме хляб със зелева чорба и бучица сирене. Гица носи в бурканчета храна от детската градина като оназ принцеса от приказката за цар Дроздобрад**. Краде, но като моли Бог да помага, не му казва, че краде. Има деца, рече, тъй глезени и капризни, представете си, че не ядат мляко с ориз.

    – Да го сипя в кофа за свинете! Сипвам го в бурканче, и Бог ми е свидетел, никой не губи.

    – А готвачът! Не те ли псува на майка?

    – Че отде да знае готвачът Перо!

    – Не знае, понеже се криеш. Честно ли е да крадеш, а? Свинята на Перо си има прасенца. И прасенцата гладуват, нали? Защото им крадеш яденето. От копанката им крадеш. Не се ли срамуваш! Бог всичко вижда, не знаеш ли?

    – Харесва ли ти свинският сютляш? – рече мама.

    – Кога не прекаляват с канелата...

    – Иде ми да то пречукам. Аз съм го създал, ама и аз ще го унищожа, ако пак ме дразни – рече Тотю*** с пълна уста и зрънца ориз се разхвърчаха насреща ми.


    – Е, щом ти харесва, с канела или без, яж и мълчи. Ай, че неблагодарник! Не стига, че му носят наготово, ами и претенциозен! Да не си син на граф, или си депутатски син?

    Тая нощ беше тревожна: крадохме с Панчо насън.

    Посегна към кофата с помия, а свинята на Перо ме погледне с печал. Пълня бурканчета, вързани с въженце под палтото, та мязам на хокеист. Тате каза вчера: който не краде, загива. По селата старците се бесят, че нямат парици лекарство да си купят. Остава само народните избраници да свалят стария надпис и новата табела на опоскана България със златни гвоздеи да я ковнат върху фасадата на Народното събрание: “Да живей тарикатът!” Честният, обяви тържествено, е честит само в легендите, в живия живот истината е друга.


    Разправих съня и Тотю се ядоса:

    – Ти син ли си ми или рожба на говедо! Разциврил ми се за свинята. Онез в парламента живот си живеят. – И продължи в мерена реч: Кара ново беемве който хубавко краде. В скапаната си кола вози ми се будала.

    – А който кара жигула?

    На тия с жигулите, москвичите, трабантчетата, вартбурзите и шкодичките не им провървя, понеже бензина се налага да си го купуват. Няма как, не може всички да крадат, все някой трябва да тегли Аврам-каиша. Пък за да краднеш, пипе се иска и храброст. Храбрите са богати, по тилювизоря ни ги показват, да ги видим, да им се порадваме как плещят за демокрация. А главният прокурор на Републиката следи косъм да не им падне от кратуната. Щото са наша гордост.


    Следната нощ с Панчо сме за бензин. Ей го трактора насред изтърбушено заводско хале. Мотая се, не ми се ходи в пандиза. А Панчо: Ще бутнем туба бензин на прокурора Татарчев и Татарчев ще ни пусне да си оправим кариеса. Брей, Панчо, всичко си предвидил, а ако ни спипат! Да знаеш, бият ли, няма да издържа. След първия шамар и всичко ще призная на господа полицаите. Смее се: Ще ни обършат по два и що, баща ти с перо ли те гали!

    И ето какво стана... В пощата са, значи, големите пари. Те не миришат като бензина. Повъртяхме се, па грабнахме торба, опряна до стената. Свряхме се във входа на жилищен блок наблизо да броим парите. Оказаха се лентички с дупки. Пазачите тичат към нас, та зарязахме торбата и се пъхнахме в някаква кръчма. Набутахме се в таз крива нива – мрънка отчаян Панчо. А от ъгъла се чува: Кха-кха-а! Хе-хе, като си попска унука, що, моме, дириш ти тука? Момци, българи-юнаци, треперят ли ви гащите?

     Това е кръчмата на бай Петко. За него казват, че е българският Леонардо, обаче щъркът объркал навигацията и вместо отвъд сбърканата от кавги и злоба Сърбия, да вземе да пусне бебчето Петко отсам Калотино. Кога ще си видим сметките? – рече художникът-кръчмар, както бършеше с мазна гъба масата. – Стават ти хилядо лева борч.  А откъм ъгъла се чува пак: кха-кха и гласът: Закръгли ги на две хиляди. Подир малко – към мен и Панчо: Юнаци, да ви се намират две хилядиКак ги искаш? – пули се Панчо. Предпочитам звонк – рече гласът, – дайте ги на Петко. Петко бре, я тури две илимонатти на тез приятелчета! Чувам пъшкане, шише се изтърколи, тенеке издрънча, котка измяука и ни освети с фосфорните си очи. От тъмнината изплува човече с мустаците на Панайот Хитов.

    И се събудих. Блещя се: бре, това що за сън беше? Сутринта, докато Юлия още спи, кършим ръце край горещата юфка в кухнята с мама:

    – Ний сме честни българи, най-обикновени хора, Ванчо. Тоя сън не е на добро. То аслъ само с татарчевци не сме си имали работа.

    Надвечер тате се прибра оклюмал. Не ръси шегички, докато си изува калните обуща, само изпъшка:

    – Ленче!... Гичке!... Дечица мили!... Откраднаха ни Виктор.

Plovdiv, apr. 1994 – redact. 25 jan. 2016
______
* Диал. ограби, изнуди.
 
** 
Поучително четиво от учебника за българчета в началния курс на днешното училище.

***
Хлебарят не знае, че повтаря казаното в не по-малко мътни времена от някой си Тарас Булба, документирано от руския писател Николай В. Гогол (1809-1852).

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)    Роденият във Врабево, село нейде в Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колега в...