събота, 28 ноември 2015 г.

Story - КОЖА

КОЖА

      

        Дамата – пищна, около 45-годишна, с обилно нанесен по лицето грим и виолетови сенки, които вероятно личат от стотина метра, се бе отпуснала в живописна артистична поза, по-точно казано, беше се пльоснала неглиже върху дебело тапицираното единствено кресло в сбутаното бижутерско ателие и барабанеше с трите пръста на дясната си ръка по масичката: Тупу-ту-туп, тупу-ту-туп... Туп! Туп!

      Като масивно преживно животно лениво следеше как бижутерът човърка по платинена халка с миниатюрните си инструменти. Беше й жежко, скучно. Беше й омръзнал раболепно приведеният му охранен гръб на тридесет и няколкогодишен фавн, добре гледан, с късо подстригана брадица, а ла теле- водещия Ники Кънчев – т.е. тип катинарче, когато звънчето над входната врата се залюля, мелодично отекна в сенчестия сумрак: цън-цън-цън-цън... и вътре на верев, с рамото напред в теснотията нахълтаха две особи, мно-о-ого по-семпло, по-мизерно и по-оскъдно от мадам облечени.

      – Недко, здравей! – с прибрани пети като новобранец, с ръце, вкопчени една в друга пред гърди, издекламира трийсетгодишната новодошла. – Ко стаа с мойто пръстенче?

      Вместо отговор, фавнът направи с ръка плавно движение встрани, само с китката, демек: "Разполагайте се, кой как може". Хич не я и погледна, та тя – леко смутена, посмести охлузените табуретки покрай стената, и като юнашки намигна на другата, която почти се бе гипсирала, подгъна пола под колене, па седна. Онази, с все още ученическо изражение на осемнайсетгодишно маце, дето още си гризе ноктите, се тръсна като посечена върху нещастната табуретка.

      С ледено самообладание на английски аристократ четиридесетгодишната изтърпя процедурата по настаняването на двечките, пое издълбоко дъх, продължи несъмнено прекъснат по средата разговор:

      – Синът ще ме чака в шест. Обещах да му купя кадифен джинс. Той обаче харесал два. Викам: „Мами, щом два си харесал, няма как, ще купим и двата”.

      Фавнът изцвили нечленоразделно в ответ. Спомена нещо за пари.

      – Пари имам – рече тя. – Ето! – Разтвори дамско портмоне колкото дисаги, та всички да видят покрай доларовите банкноти вътре и няколкото родни двайсетачки. Настъпи неловко мълчание.

      – Рени ми е аверче – рече трийсетгодишната към Недко. – Мерак й да ти поръча пръстенче с диамант... А! Кво ши кайш?

      Той пак врътна китка; този път жестът му изрази нещо от рода на: „Абе, не ми досаждате, ще ви обърна внимание, но бъди добра да ме поизчакаш”... Двете – трийсетгодишната и четирийсетгодишната, кръстосаха погледи, блестящи от омраза, остри и тънки като мускетарска шпага.

      Леле-е-е, как само не си допаднаха!

      Новодошлите заровиха главица в няколкото цветни списания с рекламки на модни обущенца, бельо, боклуци на баснословна цена от козметичната манифактура по света и връхни парцаля на изперкали световни дизайнери. По някое време трийсетгодишната – оперено миньонче с бръснещ поглед, покачило се върху поне трийсетсантиметрови токове, извади бележниче да скицира отровно зелена рокля с огромна розова джувка на задника.

      Шушу-мушу, шушу-мушу иде откъм оня ъгъл и кара четирийсетгодишната да хвърля нататък морни погледи, преливащи от отегчение. Около шест и десет миньончето вдигна очи към мъжа в бяло, който все тъй стържеше с бормашина колкото писалка, и понеже човекът не даваше други признаци на живот, обърна се към госпожа аристократката:

      – Очевидно, мила, синът ви е твърде възпитано дете.

      – Щом мъж ще става, да се учи да чака – процеди през зъби мадам.

      Подир минута все пак вдигна задник от трона. Бижутерът пъргаво скочи, с отривисти жестове мина пред нея, съпроводи я до вратата, отвори тая врата, сякаш има нещо съдбовно да сподели, ала дамата го заобиколи както ескадра на Нейно Величество Кралицата на Великобритания би минала край остров Тамбукту. Цън-цън... отзвънтя звънчето.

      Осемнайсетгодишната бе яко очарована от маниерите на оназ, която спокойно можеше да й бъде мамче, но в тойзи миг й се явяваше съперница в мъглявата област на флирта, където Евините щерки са тъй изобретателни и толкова отмъстителни.

      Фавнът разкопча двете горни копчета на бялата си манта, завъртя се на работния стол два оборота, стопира с крак, обърна се към двете дами.

      – E, кучки – ухилен до уши, просто друг човек, не досегашното мекотело, а същински мъжкар. – Какво ви води по наште географски ширини?

      Цън-цън... Люшна се звънчето, лъхна лятна пловдивска жега с мирис на липа, в ателието се понесоха бледорозови телеса; мадам се върна на трона:

      – Отишъл си. Ще види той кадифен джинс!


      Осемнайсетгодишната изгаряше да докосне скъпото й палто.

      – Извинете – рече, – мантото ви от кви кожички е?

      Тоя въпрос ще да е бил вече задаван на мадам, понеже отговорът й, професионално отработен, тутакси долетя. С вирнат нос:

      – От какви кожи ли, скъпа! От кожи на драни мъже.

      Миньонът с трийсетсантиметровите токове обаче бе известна местна адвокатка, та ответният удар бе поразяващ:

      – Недко! Недко, бре! Що изведнъж тук засмърдя на умряла катеричка?

      Фавнът повдигна длани от две страни на раменете си като египетски жрец в ритуална поза.

      – Скъпи! – изхълца мадам. – Това е от парфюма, дето ми подари.

      – По-луксозен нямаше – рече той.

      – Утре го връщаш на онeз лешояди! – тропна с копито, и като затръшна вратата на ателието, отплава в неизвестна посока по напечената като фурна пловдивска Главна*.


Plovdiv, 4 uli 1989 – no redact. 28 noe. 2015
_______
* Главната търговска улица в центъра на града.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1546.)

    ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1546.)   Божието учение наподобява вода – както водата се спуска от върховете и се стича към ниското, та...