четвъртък, 8 октомври 2015 г.

Публицистика - ПРОКЪЛНАТАТА ЛЮБИМА КЪЩА

ПРОКЪЛНАТАТА ЛЮБИМА КЪЩА

      Приписка: Колегата Мариета Николова по повод есето "БОРИС ДЯВОЛА": "Подобни неща и в моя род са се случвали. И аз бих могла да..." и пр., и пр. Това ми е идеята – допълвам, – всеки българин, предвид нашето т.нар. влизане в Европа, да се обърне към себе си, да си припомни кои са ония, дето изпод земята с отворите на изгнилите си черепи са се вторачили именно в нас, днешните българи.

      Лето 2006-то от Христа, току преди Празника на св.св. Кирил и Методий, отворих стария избелял бележник и забих пръст напосоки. Та ето що...

        13.07.1996

      Демокрация ли?! Нищо подобно. Просто днес берем плодовете на комунистическото възпитание.

       14.07.1996 

     По-малката щерка доведе приятеля си и брат му 23-годишния Ангел. Предлага Ангел за двайсет хиляди, плюс евентуално още хилядарка-две, да изкърпи жигулата ми на 15 години, да й окачи купените отпреди три години вече нови прагове, калници, да я боядиса. Уговаряме се на 25-27 юли да му закарам колата оголена за ремонт, но парите са много за мен. 20-22 хилядарки и решавам проблема, а тия пари са висока сума за моето дередже. Вероятно ще се откажа.

      22.07.1996

      Рожденият ден на баща ми. Горя в тая жигула, вързан за предпазния колан, четирийсет дни след шейсет и първия си рожден ден и на 6 септември 1983 г. издъхна в софийската клиника "Пирогов".

      27.07.1996 

      Вчера по обяд се обади сестра ми: съпругът й Кирил бил на системи в клиниката на Пещерско шосе. През нощта на 25 срещу 26 юли за първи път останал сам да пренощува в къщата на улица "Янко Сакъзов" и започнал да повръща кръв. Както казва тя, литър и половина кръв повърнал... Целия ден преди това двамата лепили тапети.

      Тая къща, струва ми се, е прокълната. Докато живеехме там с моите две дъщери и майка им, беше пълна с живот. За петнайсетина години всички измряха или се изнесоха другаде да живеят. Най-напред си отиде баща ми. Три години след него се помина майка ми. Преди тях или подире им – Живка, щерката на старата Крумова. После самата Петра Крумова. После старият адвокат и бивш депутат от 1946 г. Запрян Джонгов от третия етаж. После старата Джонговица. Дочка, дето живееше сама в къщурката на двора, отиде да живее при майка си... И къщата опустя. Паяци само да искаш! Между дъските на пода забелязах да се появяват скорпиони, непохватни такива едни, с жълтеникаво-прозрачно коремче, но бойко вирнат отровен шип. От трите акации под тротоара като пипала на октопод под темелите на къщата се проточили жилави и страшни на вид корени. Имам чувството, че тия акациеви жили са в състояние някой ден да подигнат и катурнат масивната триетажна сграда, строена през 1943.

    Дали тая въображаема картинка не е метафора на проклятието! 

      Привързана към своя Каси – антрацитеночер котак с копринена козина, някогашната любимка на тате с вилица избола едното око на баща си адвоката, автор на книга за Родопите Петър Крумов, който построил тая къща на три етажа в най-смутните години на Втората световна война на пъпа на един от по-старите райони на Пловдив, Мараша. Върху тухлената й фасада доскоро личаха плескани с вар и баданарка букви колкото човешки ръст СМЪРТЪ НА ОПОЗИЦИЯТА. Жив от някогашните собственици е останал единствено синът им Асенчо, ядрен физик, чорлав невротизиран самотник. Косата му  на фандъци като непрана овча вълна. Идва си чат-пат от София, разхожда надменната си отегчена физиономия досущ като сомнамбул под престарялата асма на дворчето. Все намира повод да се джафка със сестра ми, все води мрачни някакви общински комисии да доказват нещо, което и без комисия си е очевидно! че му заграбили цели два квадратни метра от общото стълбище към избата, за да си разшири сестра ми клозета (метър на метър и половина).

      Тая сутрин по сателитния канал на Радио Дойче веле в седем без десет виждам г-н Спас Гърневски, настоящия кмет на Пловдив. Около две минути беше на екран и жизнерадостно ръкомахаше, говореше сладки приказки за житото и хляба на народа... Спас, който ми бе през 1990-1991 г. дясна ръка, докато правихме един от първите опозиционни политически вестници след "славния" Десети ноември! Боже мой, Спас! Каква шеметна кариера направи тоя човек, докато моя милост си остана все така прост даскал – даскал преди, даскал и след „победата на Демокрацията”, оле!
     
      01.08.1996

      Седем часът. Пилци прехвърчат наоколо и въздухът е тръпчиво свеж. Това е моят месец в разкошния му вид на едничка утрин от моя живот. Цигарата дими, чаят от мента с лимонов сок и две лъжички захар изстива в порцеланова чаша с лъскавичката лъжичка от остров Сардиния, скъп спомен от момиче, което обичах някога. Лято е... Тая нощ сънувах как две коли край мене се сблъскаха. Отзад беше стар червен москвич, пълен с мръсни, потни и шумни цигани. Не им позволих да ме изпреварят и се натресоха в задницата на колата пред тях. Заобиколих я тая кола и чух трясъка. Имаше кръстовище; поседях малко край светофара и полека свих вдясно. Бях объркан. Блъснаха се по моя вина, че не ги пуснах напред тия цигани в москвича... Но и нещо хем весело, хем злобничко звънтеше в съня ми. После на кръстовището между улица "Янко Сакъзов" и булевард "Руски", преди да завия, мръсносива ниса, която се спускаше откъм моста над Марица, удари спирачки, завъртя се към моята жигула, поднесе и остърга предната ми лява врата и калника. Нямах вина, но ме удари... Събудих се, па си мисля: и това е сън!... Ала не ми стана по-ведро.

      На 1 август 1974 г. сестра ми се омъжи за Кирил. Бях дежурен по брой на младежкия местен вестник "Комсомолска искра" в печатницата и помолих линотиперът Рангел да набере от олово един ред с тая дата. Пъхнах оловото в джоба и дълго я разнасях, три години поне, докато накрая запратих оловното парче в контейнера за боклук; беше ми прокъсало джоба. Като си помисля обаче, разбирам, че може и да е била тая сватба през 1976 г., защото сестра ми се омъжи 21-22 годишна. Значи, двайсетгодишнина трябва да е от сватбата им днес.

      Смътно си я спомням тая сватба. Седя на дълга поне пет метра маса встрани от прозорците към Главната на ресторант "Република", някогашния луксозен "Молле". Шумно, оживено, бъбриво три от нещата, които... "Не обичам" не е най-точният израз, дразнят ме. Понякога и моя милост ставам бъбрив... Вкъщи, докато я гласяха в булченска премяна, сестричката ми със сълзи плака, повтаряше: не искам да се женя. Помня и как седмиците преди това крояха с майка ми дали да махнат бебето. Защото беше бременна и май затова се и омъжи. Тогава Кирил й се виждаше възрастен, чужд, понеже бил десетина години по-възрастен. Всъщност, не й се напускаше бащиния дом. Все повтаряше: Не го обичам, защо трябва да се женя за него! А преди това имаше кратка романтична история с турчин, някой си Октай, преминаващ чат-пат през Пловдив на път за Истанбул. Срещали се няколко пъти в кафенето на хотел "Марица" срещу панаира и беше й подарил пръстенче с гравирана под слой черен емайл върху златото стилизирана буквата "О". Като се омъжи, тоя пръстен сестра ми го остави на майка ни. Омагьосал я Октай, че й показал кожена торба с пари: дойче-марки, долари, австрийски шилинги...

      На сватбата майка ми и свекървата на сестра ми за пари се сдърпали: кой платил повече. И двете се чувствали излъгани, ощетени, гледаха се накриво през отрупаната с ястия и напитки маса в ресторанта. Мизерия!

      Тоя Октай в моите представи е слаб, височък, леко мургав и много красив. Кирил пък е русоляв, едър, улегнал. Октай й предложил да се оженят и да я отведе да живеят в Истанбул. Пътувал с кола, прекарвал контрабандно стока през границата... Повече за него не се заговори, но сестра ми доста пъти ми е споменавала, че е нещастна в брака. Имаше период подир смъртта на баща ни, когато съпругът й я биел жестоко. Веднъж дойде за седмица при майка. Къщата още бе в траур, а сестра ми цялата в синини. Оня човек я ритал, блъскал я с юмруци само защото, като й рекъл веднъж да му сложи на масата вечерта второ шише вино, рекла: "Не бива толкова да пиеш"...

      Миналото понякога е като стара, захабена от пране дреха; искаш да я запокитиш в кофата за боклук, а не успяваш да се разделиш – хем те боли, хем си свикнал с нея, станала ти е втора природа.

      02.08.1996
     
      Записано нейде из Пловдив, докато чакам клиент да ме наеме като частно такси подир даскалуването през деня…

       А кой ни караше като народ да вярваме в комунизма!

      Дали смирението не е най-висша степен човечност?

      Народът ни бил млад, жизнен. Доказва го управляващата ни детска градина от пишман-политици, хора без морал и без биография.

      Изкуственият подбор ни съсипа и сега си щъкаме по своите си дела като механизирани комункулуси на комунизма. Да, грешката е вярна: комункулуси!

      Най-гласовито се отричат от комунизма именно парвенютата, заслепени от амбиция най-после и те милите да се докопат до властта.

       09.08.1996

      Най-злостните тирании като по правило все са разчитали на всенародното въодушевление и театрализованите многолюдни шествия.

      Предстоят избори за президент на Републиката. Кандидатите са четирима: 1) ръмжащ с тенекиен глас апаратчик от Тодор-Живковата номенклатура (Г. Пирински), 2) многознайко с патетичната усмивка и зъби на кон (П. Стоянов), 3) преструващ се на луд (Ж. Ганчев) и 4) плешивичък мъжага с брадавица и могъщ нос (Ал. Томов). Всъщност, избор няма, но симпатичен ми е перкото.

      Държавата ни се подиграва с учителя. Лесно му е на невежия да се глуми с ония, които не проумява!

      Не че няма да ти подхвърлят някоя троха, но после ще настояват да им целуваш лапите, с които са ти бъркали в гърлото да ти броят залците.

      И богатите умеят да се оплакват, при те това го правят романтично, на свещи, с прескъп луксозен парфюм "Коко Шанел", малцово шотландско уиски "Балантайн" в кристална чаша и с хаванска пура в ръка, положили телеса върху меките фотьойли на някое луксозно заведение. Тук една жена (Славейка от Кърджали) погреба мъжа си Васко (от Харманли родом, на 30 г.) и от гробищата, както си беше с траурната рокляотиде на смяна, понеже в нашия роден пловдивски завод "Чайка" шефовете нещо закъсали с плана и колежките й от цеха рекли: "Скъпа, сама с три джерамета, дето и ушите ще ти изядат, като родът ти е чак в твоя Кърджалейрос, мислиш ли как ще срещаш новата учебна година, ако твоите две момиченца нямат дрешки и тетрадки?! Парите да не са ти артък!"

     Така е в най-древния жив град на Европа и България, мили сънародници, и то е само частица от нейната велика и скучна на пръв поглед драма, далеч от обилно омазаните с шарлан и канела турски сериали, от прокисналите испански тв-бози.
Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 13 uli-9 avg. 1996 – edited 8 oct. 2016

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)    Роденият във Врабево, село нейде в Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колега в...