Ars Poetica - САМОТНИЯТ КИТАРИСТ

САМОТНИЯТ КИТАРИСТ

Седим с тоя приятел двамата в хола,
в просмукващия се ранноесенен здрач,
а в другия край на града гледат мач
петдесет хиляди фенове на алкохола.

Гърми хоризонтът: "Го-о-о-ол!"
и се тресе, и гърми моят хол.
Протягам ръка към китариста –
чернокож виртуоз музикант,
очарован от изкуството му лъчисто
и костюма му с цвят на брилянт:

– Приятелю, публиката ти де е?

– Моята публика…!? Нямам идея.

– Твоята публика днес е на мач,
на разкаляната картофена нива,

пардон! – на градския стадион,
две дузини яки мъже мерят сили:
щурат се по моравата като диви
прасета през есенния ловен сезон,
кожен мехур с нозе размотават,
млатят се с шутове по оная морава
и стадионът в екстаз се тресе
подир плонжа на някое покосено прасе,
зъби се, отчаян крещи цинични слова
 и хиляди идиоти се ловят за глава...

През тв-екрана гледаме се с артиста,
облакътен на своята испанска китара.
– Тъпичко я караме, а, китаристе?
– Да, тъпичко я караме – отговаря.

Plovdiv, 1996 – no redact. 5 oct. 2015