четвъртък, 13 август 2015 г.

Публицистика - ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (5.)

ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (5.)


   
Образът на мекерето, на конюнктурната личност, на възползвалия се от обстоятелствата, на парвенюто... тоя образ съпътства винаги и навсякъде троновете на властта, ала не може да обясни защо фашизмът, нацизмът и комунизмът, като обгръщащи с подозрение простосмъртния, слухтейки по петите му, се нуждаеха и произведоха за целта на това следене тълпи ренегати, чиновници без достойнство, партийни комисари на правдата.

    Курбон и синът на Вергил Спасителя
* ли са оправдание за озлоблението, което все дири врага, дори в своите редици параноично издирваше "врага с партиен билет"? Така глутницата се самоизяжда, за да делят оцелелите на по-едри късове плячката от унижението на обикновения човек; същевременно до небеса се кълнат колко са предани и се жертват за „своя” народ.

   Отдавна назрява тоя разговор. Двадесет години новелата на Емил Калъчев предизвиква това, дето ни е останало от съвестта, за да изречем, да артикулираме ясно и разбираемо какво, как и поради каква причина се случи точно с нас, българите.

   То е наш роден – български, твърде личен разговор.

   Парвенюто е следствие, не причина за краха на комунизма и неговия родител марксистката схема. Фашизмът на Мусолини, националсоциализмът на
 Хитлер бяха по-елементарни за разкодиране; комунизмът е с повече опит в лицемерието. Откакто се появява в 1848 г. Комунистическият манифест, мислещата част от човечеството, особено изпълнени с мечти поколения от млади хора… оттогава насетне откриват хоризонт за духа в тая красива, ала неприложима, спореща с човешката природа химера.


    Марксизмът и роденият от него комунизъм на практика преобръщат с главата надолу християнската максима, императива на Любовта. В името на бленувана световна хармония лъжеапостоли като Маркс, Ленин, Сталин уж рушаха "старото", в действителност обаче създаваха условия човекът да бъде тотално окован, ограничен зад телени мрежи, наблюдаван, преследван, гост в собствения си дом, слуга в собствения си имот, "лостче и винтче на Световната революция" – не-е, не уникат, не е "човек това звучи гордо"**, а нещо заменяемо, нещо стандартно, т.е. повторимо.

    Странно, книгата ме зарежда с оптимизъм.

    Достатъчно мълчахме, сякаш нищо не се е случило между 1945 и 2002
***. Мълчанието също може да бъде предателство, твърди насред объркания в репортажен миш-маш от случки сериозен, но и струва ми се, ироничен Емил Калъчев. Може и да се мамя, може да ми се е сторило или силно ми се ще да е тъй. И Маркс го е изтъкнал: "Човечеството се сбогува с илюзиите си, като им се надсмива". Или нещо в тоя смисъл, ако не цитирам точно...

    Проява на невежество е т.нар. "говорене на истини от последна инстанция". Това, което за интелигентния е естествено навлизане в сферите на познанието: непрекъснато уча и все има нещо, което не ми е известно – за невежия е установено, фиксирано, не подлежи на развитие като информация. Невежият не може да си представи и за миг, че онова, което веднъж прочел или чул, вероятно е само стъпало към откриването на светата Истина, тресе се от смут, че някой се усъмнил в нещо, вече казано и доказано от авторитети преди нас.



      Войнстващото невежество обича да цитира личности от науката и информацията изобщо; зад тяхната строга фасада се чувства удобно и без тревога, и без любопитство, и без съмнения. Невежият най се страхува да не сбърка в преразказването, дразни го съмнението да не би светът да разбере, че е некомпетентен, че е сбъркал в нещо основно.

   Мисля си, талантът много по-често от всички останали, и дори почти непрекъснато греши; и като греши, навлиза в територии, неосветени досега от разума и рутината, тъй именно прави великолепни открития. Грешката се оказва важен елемент от процеса на познание, понеже е най-строга проверка за истинността на тая или оная формула върху човека и вселената.


    Огромна маса от седем милиона несретници, които се оправдаваме с комунизма, по-точно казано: с онова, което ни представяха за комунизъм, както бихме се оправдавали и с всяка друга обществена система – изглежда това сме ние, българите.

    Комунизмът (какъвто моето поколение българи преживя и все още продължава като манталитет да отърсва от себе си) е насилие над интелекта, насилие от страна на болни мозъци; но в коя обществена формация това насилие не съществува?! Грандомания тресе както комунисти, фашисти, нацисти, фундаменталисти от разни религиозни общности и секти, тъй и всяка институция на днешната Българската държава.



    Ловък актьор на политическата сцена, шмекер от висша европейска класа, когото българите в къс исторически период припознахме за чиста монета, но делата му опровергаха всичките му благи приказки и намерения


    Слугата се изживява като господар над своя суверен Народът. Самите избори непрекъснато се провеждат в условия на злонамерена манипулация над личността, над правото ни за уравновесеност и спокойна атмосфера именно когато трябва да преценим разните политически оферти.

    Участието в която и да е партийна организация оковава таланта, слага юзди върху съзнанието, монтира наочници и бленди върху зениците, за да сме удобни за управление. Дисциплинирани, послушни стройни редици от редници без свое мнение и воля - това е тайният, свенливият блян на всяка партийна централа.



       Вярвам в силата на свободните личности, обединени за обща конкретна работа, но обединени не до гроб, не на живот и смърт, а обединени, доколкото го изисква отрязък от живота ни в общество. Ние сме твърде различни по дух и интелект, това защо никой не забелязва! Един и същи човек в многообразието на собственото си живеене се променя, развива се към по-добро или по-лошо, но не стои като камък на едно място. Камъкът, дето е камък - и той се мени, а защо фанатизмът все се сили да ни уеднаквява като веднъж завинаги непроменими стойности?

    Бягам далеч от удобно подредените по пътя ми изкушения. Подхвърлят ми възможности, смятат ме за дивеч, за наивник, а виждам внимателно подготвени клопки и капани. Благодаря! Не участвам в тая лотария на щастието. Пиша онова, което интуитивно ме подтиква да защитавам у всеки мъдър или наивен човек правото му свободно да избира, правото му - дори с риск да го сметнат за противен! - да бъде себе си.

    Животът в общество налага ограничения на бесовете ни; и в тоя смисъл Държавата е необходимо зло. Но всеки сам отговаря за постъпките си, сам си носи кръста... И в привидния хаос от противоречиви, разнородни идеи най-великото постижение за отделната личност, мисля, е да се изскубва непрекъснато от рутината, от скуката на посредствеността, като взема решенията си, без да се надценява.



       
Омръзна ми да срещам нещастни, недоволни, хленчещи само защото изключително насериозно възприемат себе си за Пъпа на вселената. Хубави сме, чаровни сме, защото сме различни. И всеки си има своята мисия, която красиво проваля основно сам, или пак сам осъществява с пот на чело, и то главно поради вътрешни, а не поради външни причини.

    Надникни в себе си като в кладенец, и ще видиш какви богатства, какъв разкош от багри свети на дъното. Ако виждаш тиня на твоето дъно, сам си си виновен.

       Следва
Plovdiv, 3-6 oct. 2002 – redact. 14 avg. 2015
_______
* Литературни образи от новелата на Емил Калъчев "Прощално за времето на самотата".
** Израз на Максим Горки (1868-1936), отровен по поръчение на Сталин.
*** Година, когато е писан текстът. Бел.авт.
 

Ars Poetica - КРАЯТ НА ЛЮБОВТА

КРАЯТ НА ЛЮБОВТА

Е, добре де, няма да се прегръщаме,
няма да се целуваме, няма и няма!
Любовта напуснала Старата къща –
с тебе оставаме приятели само
и нищо вече не ще е същото.

Забравяме, точка. Остани със здраве!
Вече ми каза последните вести.
Каквото и повече отсега да направя,
ще е съвсем, ама съвсем неуместно.

Нищо лично, разбирам, макар печално,
просто шанс никакъв, ни перспектива…
и виждам как твоето материално тяло
форми на друг мъж нежно попива.


Plovdiv, 29 uni 2011 – redact. 13 avg. 2015

      Бележка:  

      Жан-Огюст-Доминик Енгр (1780-1867) е 28-годишен, когато рисува своя шедьовър „Спяща жена” във вила „Медичи” в Рим. За картината художникът отбелязва: „Женска фигура в естествен ръст, легнала гола в легло”. Творбата била притежавана от краля на Неапол Жоашен Мюра. Пет години по-късно съпругата му Каролин поръчва на художника още три картини, сред които „Голямата одалиска”, изложена днес в Лувъра. Двете картини ("Спяща жена" и "Голямата одалиска") са тематично свързани: на едната гола жена от Ориента в гръб, на другата – гола млада жена от Запада в анфас. През 1815 г. владетелят на Неапол е свален от власт и съпругата му Каролин Мюра избягва без картините; оттогава липсват сведения за „Спяща жена”. Художникът успява да получи обратно „Голямата одалиска”, но през остатъка от живота си търси изгубената „Спяща жена”. Вж. http://podmosta.bg/otkriha-kartina-na-engr-otpredi-2-veka-skrita-pod-druga-tvorba/ 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)   Роденият във Врабево, селце нейде сред Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колег...