Има ли сред тях някой да знае, че зад песента ни има песен,
дето не можеш да я предадеш в звук, и няма такива акорди,
дето да я уловят? Има ли сред тях някой някога да опознае
радостта в общата ни мъка и мъката на нашата радост?*
дето не можеш да я предадеш в звук, и няма такива акорди,
дето да я уловят? Има ли сред тях някой някога да опознае
радостта в общата ни мъка и мъката на нашата радост?*
ТУРЧИНЪТ НАДЖМИ
Бе русоляв Наджми, свенливият Наджми.
За турчин, мислех, трябва да е черен,
а той бе рус, и луничав дори,
когато търсех си приятел верен.
Припалвахме преди да стане пет
и тръгвахме със двата беларуса:
аз – килнал нимбата на слаб поет,
а той – развял пред мен косата руса.
В оная добруджанска мараня
с две ремаркета всеки из браздите,
с по седем пласта бали и назад
по осем курса дневно съм отчитал.
И вечер в Гурково, в едно кръчме
ракия пиехме с големи чаши:
Наджми – във ъгъла и насаме,
а аз естествено сред хора „наши”.
Тъй гласовити, сладкодумни, тез
омесени от глина добруджанци
говореха за Българската чест,
за песни, за жени и за поганци...
О, как съм се гордеел покрай тях,
издувал съм гърди, с тях песни пял съм
и късно посред облаци от прах
в Тригорци се завръщахме пияни.
Три дни преди рождения ми ден**
за малко с трактора да се утрепя
и "нашите" минаваха край мен,
че всеки норма гонеше човекът.
Наджми тогаз единствено дойде,
подаде ми ръка като приятел
и тежкото разбито ремарке
извлякохме двамина от браздата.
Седяхме дълго после във нощта,
несретата си кротко ми разказа:
при скъп любовник – милата жена,
а с три деца той – с майка си наказан.
Не рече лоша дума. Не прокле.
В смирението му нямаше покруса.
Обгърнал го с ръка през рамене,
по-свой друг и до днес не съм почувствал.
Бе русоляв Наджми, свенливият Наджми.
За турчин, мислех, трябва да е черен,
а той бе рус, и луничав дори,
когато търсех си приятел верен.
Припалвахме преди да стане пет
и тръгвахме със двата беларуса:
аз – килнал нимбата на слаб поет,
а той – развял пред мен косата руса.
В оная добруджанска мараня
с две ремаркета всеки из браздите,
с по седем пласта бали и назад
по осем курса дневно съм отчитал.
И вечер в Гурково, в едно кръчме
ракия пиехме с големи чаши:
Наджми – във ъгъла и насаме,
а аз естествено сред хора „наши”.
Тъй гласовити, сладкодумни, тез
омесени от глина добруджанци
говореха за Българската чест,
за песни, за жени и за поганци...
О, как съм се гордеел покрай тях,
издувал съм гърди, с тях песни пял съм
и късно посред облаци от прах
в Тригорци се завръщахме пияни.
Три дни преди рождения ми ден**
за малко с трактора да се утрепя
и "нашите" минаваха край мен,
че всеки норма гонеше човекът.
Наджми тогаз единствено дойде,
подаде ми ръка като приятел
и тежкото разбито ремарке
извлякохме двамина от браздата.
Седяхме дълго после във нощта,
несретата си кротко ми разказа:
при скъп любовник – милата жена,
а с три деца той – с майка си наказан.
Не рече лоша дума. Не прокле.
В смирението му нямаше покруса.
Обгърнал го с ръка през рамене,
по-свой друг и до днес не съм почувствал.
_________
* Из "Писма" на Джубран Халил Джубран (1883-1931), писател и художник от ливански
произход, живял и творил в САЩ.
** Случи се на 4 август 1977, три дни преди трийсетия ми рожден ден, както в зимна вечер на 1969 г. ми бе предрекла туркиня от хасковските села - студентка в тогавашния факултет Западни филологии на Софийския университет, когато изневиделица ми се появи в редакцията на вестник "Софийски университет", но и която повече не видях. Шест неща ми предрече и петте се изпълниха, за шестото се налага да почакам до деветдесет и шестата си година.
** Случи се на 4 август 1977, три дни преди трийсетия ми рожден ден, както в зимна вечер на 1969 г. ми бе предрекла туркиня от хасковските села - студентка в тогавашния факултет Западни филологии на Софийския университет, когато изневиделица ми се появи в редакцията на вестник "Софийски университет", но и която повече не видях. Шест неща ми предрече и петте се изпълниха, за шестото се налага да почакам до деветдесет и шестата си година.
.jpg)
