В памет на Петър Ненов Петров (1917-1983)
Винсент ван Гог (1853-1890)
БАЛАДА ЗА МАСАТА
Косата ти е вече сива,
ти в миналото пак отиваш
и кучето от студ се свива
под твоя стар стол,
а зад усмивката ти крива
витае глух стон.
Как весело и тъжно тече
животът ти! И ти си вече
пред прага на един далечен
спокоен стар път,
че няма-няма нищо вечно –
ни камък, ни пън.
Таз маса тук отдавна знае
на младостта ти всички знаци:
какво под името ти значи
сърцето без връх
и че носил си нявга знаме
и в боя бе пръв.
Тя помни чаши с руйно вино,
китарата на някой Дино
и панделките светлосини
край трепкаща свещ...
Че случва се подир години
да спомниш лик свеж.
Тук сядаше при свойта мила
и удряше от мъжка сила
по масата с юмрука жилест,
а днес си тъй слаб,
че да разчупиш си безсилен
парчето сух хляб.
И тук зачена синовете,
под таз икона, дето свети
за вярата от памтивека,
но крехки са те,
щом сбогом с масата си взеха
и даже със теб.
Не се сърди, не им прощавай –
ти ще си тръгнеш, те остават:
от масата ти ще направят
един стар ковчег
и всеки дълго ще заравя
спомена за теб.
Но ти напролет ще израснеш
и ще напъпи тая маса
край глух и с бурени обрасъл
спокоен стар път
и някой ще бере цветята
от твоята плът.
БАЛАДА ЗА МАСАТА
Косата ти е вече сива,
ти в миналото пак отиваш
и кучето от студ се свива
под твоя стар стол,
а зад усмивката ти крива
витае глух стон.
Как весело и тъжно тече
животът ти! И ти си вече
пред прага на един далечен
спокоен стар път,
че няма-няма нищо вечно –
ни камък, ни пън.
Таз маса тук отдавна знае
на младостта ти всички знаци:
какво под името ти значи
сърцето без връх
и че носил си нявга знаме
и в боя бе пръв.
Тя помни чаши с руйно вино,
китарата на някой Дино
и панделките светлосини
край трепкаща свещ...
Че случва се подир години
да спомниш лик свеж.
Тук сядаше при свойта мила
и удряше от мъжка сила
по масата с юмрука жилест,
а днес си тъй слаб,
че да разчупиш си безсилен
парчето сух хляб.
И тук зачена синовете,
под таз икона, дето свети
за вярата от памтивека,
но крехки са те,
щом сбогом с масата си взеха
и даже със теб.
Не се сърди, не им прощавай –
ти ще си тръгнеш, те остават:
от масата ти ще направят
един стар ковчег
и всеки дълго ще заравя
спомена за теб.
Но ти напролет ще израснеш
и ще напъпи тая маса
край глух и с бурени обрасъл
спокоен стар път
и някой ще бере цветята
от твоята плът.
Dobrudzha, Trigorci, noe.1983 – redact. Plovdiv, 24 uni
2015