четвъртък, 7 май 2015 г.

Публицистика - ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (11.)

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (11.)

      Продължение от 08.02.2001.

      Руснакът не ми е враг, защото още по-жестоко е мачкан от все същия тип безскрупулни управници. Имам приятели сред руснаците: това са широко скроени, интелигентни и с вродено благородство люде; чак ме е изненадвала всеотдайността, сърдечността им в приятелството. Но това е жестоко смилан в разстояние на столетие народ, един от най-талантливите на планетата.

      Съсипването на всичко руско започва, да не забравяме, с капитали на Западния свят, който винаги се е притеснявал от вероятността Русия, като източноправославна християнска общност, да не затъмни блясъка на католицизма и протестантството с тяхното лицемерие и по-свободно (както го наричат – „модерно”) тълкуване на Иисусовите послания, на философия, която поставя Любовта за основа на човешките дела). Източната ортодоксия не си е позволила ни веднъж с огън и меч, с кланета и безумни походи да се налага по света.

      Алкохолизъм, властваща престъпност, мизерия – това, подозирам, е проектирано преди стотина години в имперските канцеларии на Запад по изпитания древен метод... И през ум не ми минава да смятам Руската държава за нещо положително. Тая държава неизменно е била през последното столетие най-човеконенавистно оръжие за посичане на всичко талантливо и светло у Руския човек.

      Устремявайки мечтите, въжделенията си към Русия, нашите унижени от тиранията на Османската империя предци се предоверявали на Руската империя, смесвайки двете понятия – Руския народ и Руския фанатичен чиновник. Обявяват Стамболов за русофоб, русофобията му днес част от политическите централи въздигнаха за ориентир. Но то е мит: манипулатори и днес пречат да проумеем, че обикновеният Руснак е антипод на Руския имперски цинизъм.

      Нашите два народа никога през последните хиляда години не са имали право на мнение за уредбата на своето отечество. В това отношение Западният човек стои значително по-стабилно в политическото пространство на своята държава. И то всъщност е ренесансова структура на проспериращо общество, което в основата си от ХІІІ век насам се е съобразявало с интересите на отделната личност, на отделния стопанин.

      Властникът на Запад, общо взето, в къси исторически периоди е бил незаинтересован, безгрижен какво мисли за него редовият гражданин или поданик на короната. Представата за държавност у нас, българите, е изкривена. Избираме уж талантливи, уредни мъже и жени, а то – стъпили веднъж във властта, те коренно се променят. За година-две някогашните чисти идеалисти виждаме преобразени в безскрупулни негодяи.

      Защо се случва това? Защото системата на контрол от низините на нацията към върха на властта никога не е функционирала в Източна Европа. А то е последица от върховенството не на личността и съвестта, а последица от върховенството на Негово величество Парвенюто, Канцеларския плъх, Партийния секретар, Доносника, Чиновника, назначения от партията за Писател и Летописец.

      В една селска къща хората са наясно кой е стопанин и кой – перекенде*; разбира се по благосъстоянието, по авторитета на тоя труженик. В България обаче нас ни пречат да разберем кой чиновник колко струва и как служи на народа. Които пълнят общественото пространство със словесни изстъпления, те ни пречат да видим истината. Тия нарциси са сеячи на раздори поради грандомания и произтичащи от грандоманията грехове. И става тъй, че разбиват всеобщото мнение на нацията. Divide et impera!** Това е основна грижа на продажника в днешна България.

      За личното си достойнство човек се налага всеки Божи ден да воюва. Защо допускаш от твое име да говорят недостойни хора! Съвестта е нещо много лично, а не се ли доверяваме от наше име мнението ни да изразява човек, когото ни сме упълномощавали, нито знаем що за птица е? Оказва се, всеобщото омерзение от нашите посредствени – и поради това безскрупулни, политикани... е в услуга на същите шмекери, които ни разпиляват като нация. Е, продължавай да хленчиш, че политиката е мръсна работа, бягай от политиката, заравяй глава в пясъка!

      Стр. 330, гл. ХХVІ от книгата на Томас Ман „Д-р Фаустус”... Коментиращият Серенус Цайтблом: „доколкото съставях последните глави, настъпи април 1944 година”Разказът му се отнася до събития из частния живот на гениален музикант до есента на 1912; три хронологически пласта се налагат един върху друг:

      1) относителният ход на сюжета в тъканта на фабулата;
      2) времето на авторовия коментар върху сюжет и действащ литературен герой; и
      3) времето на самия прочит, когато читателят се изправя пред завършената книга.

      Това последно „време” е важно за мен читателя – мога да извличам внушения, актуални за моето днес. Подир страница-две дословно същото чета у Т. Ман.

      Цивилизацията не е застинал модел, не търпи застой, тя е развиващ се прогресивно или регресивно ход на човешката общност.  Като чета Т. Ман, мисля си как стоят нещата при нас днес, 53-57 години, след като романът е бил още в процес на писане. Авторът описва своя опит, преживяното във вихрещата се по онова време кървава вакханалия (80 милиона убити, поломени съдби, разпокъсани цели нации). Моето четене е в период, външно спокоен за континента, но не по-малко драматичен и взривоопасен, не по-малко наситен с грандомания – най-противния от Седемте смъртни гряха.



      Докато чета, налага ми се да дописвам великия писател, фактически ставам съавтор на сюжет, който вече не се отнася толкова и единствено до немската национална трагедия, а включва нещо много по-съществено за мен – драмата на моя личен живот, като епизод от трагедията на моята нация. Това грандиозно есе, тоя епичен „роман за гениалната личност” мога и да иронизирам, но той си остава добър повод, чрез чужда бленда макар, да видя съдбата на таланта в моето отечество. Това живо ме вълнува, понеже у нас талантът е в много по-голяма степен изтласкван извън обществените дискусии по нашите си български работи. Въздигат какви ли не: травестити, непукисти, самовлюбени (само не и нормални хора) в общественото пространство; остава нацията да приеме тия кресливи безличия за модел на успешно осъществила се... личност.

      Когато животът изисква трезва яснота, кресливата кавгаджийска говорилня пречи. Важно е да ги знаем и тия, но по-важно е да решим тоя ли е Пътят, тия ли са Личностите, които ни служат. Обидно малко са спокойните гласове у нас. Противно се надвикват, борят се за внимание. Кой обича да му крещят! Не желая да ме стряскат с апокалиптични картини. Разрухата и без тях я знам, виждам я, с кожата и със сърцето си я усещам. Интересува ме не клиничната картина това го знам; интересува ме какво трябва да предприема, с какво всеки от нас, оредяващите от година на година българи тук, неотложно да се заеме. Не мога повече да чакам друг да се прави, че ми урежда държавата, а да ме краде и в очите да ме лъже. България – това съм аз, гражданин на Републиката! Нима е трудно да го каже всеки нормален човек в тая част на Европа?

      Не им ща помощите, не им ща лакърдиите, не ща да ги виждам; нека се изпокрият по имения, семейни замъци и дворци, там да се радват на награбеното. Но Боже мой, защо посегна ли да си изясня нещата, приоритетите си да подредя – але-ей хоп! – тутакси изскачат гумените човечета да ми доказват колко нужни са ми? Печеля ли по честен начин, държавата ще има полза от мен. А да не би да ги притеснява фактът, че – печелейки добре, стъпил здраво на своите нозе (Колко неприятно за тарикатите във властта!), независимият, стопанинът на своята нива ще се усети достатъчно силен да ги отърси от плещите си, да ги принуди да му служат, да му пазят интересите точно защото са избирани за слуги на тоя угрижен стопанин на Отечеството.

      Как ще им отнемеш „нравствената” позиция, в която сами са се поставили, ако не ги атакуваш нравствено, а кресливо! Силният духом личи по спокойствието, което излъчва. Затова ми е криво: че не съзнаваме каква сила сме. Милиони унижавани и наскърбявани в собствения си дом българи: здрави, прави, а се вайкаме, хленчим...

      Изборът е лично право. Спокойно гледащия, разчитащия на себе си, как ще заблудят! Избираме слуги, не вождове – това! Когато си търси ратаи и аргати, стопанинът не се вълнува кой крещи по-високо, а кой ще му е от полза.

    09.02.2001


    Стр. 365... Словосъчетанието "кариеристична революционност", "пристъп на кариеристична революционност" ме подсеща, че сред борещите се "за народа", "за свобода и човешки правдини" най-многолюдна е тълпата кариеристи, „хубави хора, готови да трошат глави (и собствената си кратуна дори), само да се видят на трибуната, сред официалните лица във VIP-ложата. И колкото  може по-близо до микрофона, до рупора, сами превърнали се в рекламни агенти на чужда за България идея. Голяма част от "достойните другарки и другари" в младостта си се стрелкали като петлета с червена лента на ръкава из опиянения от движението на чуждите армии из България народ.

      Неспособни да управляват имот, тия обладани от "кариеристична революционност" Герои на нашето време се обявиха за лидери на България, "стратези и идеолози"И днес както бе в ерата Живков, те са верни до смърт емисари на чужди за България и срещу България планове.  За посредствеността им вицове се разказват.

      И подир "славния" Десети ноември (1989) всяка партия у нас, както при соц-а без изключение мултиплицира посредственост. За партийците Ноември 1989 стана продължение на властта им (консеквентност, както би рекъл посрещнатият с почести и изритан заради лакомия потомствен монарх).



      Мечтая си заможен човек, по честен път станал заможен, да видя във властта. Да влезе в управлението не като кокошкар в чужда къща, а като стопанин, оставил за известно време личната си изгода, съгласно оная реплика на Левски от 1868 г.: "Ако спечеля, печеля за цял народ - ако загубя, губя само мене си".

      Следва
Plovdiv, redact. 8 maj 2015
______
Неплодна земя, изоставени на самотек угари.

** 
„Разделяй – владей!” (от лат.) Лозунг, популяризиран от Николо Макиавели (1469-1527), стил на Древния Рим, принцип във външната политика на САЩ и Великобритания.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)    Роденият във Врабево, село нейде в Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колега в...