петък, 1 май 2015 г.

Публицистика - ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (9.)

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (9.)

       04.02.2001
      
      Стр. 234-235: „...това едва ли не свещено опиянение, към което наистина като предупредителен знак за неговата лъжовност се примесваше и твърде много дива бруталност, твърде много безчовечна простащина, твърде много мръсна страст за опозоряване, измъчване, унизяване и което (...) носеше в себе си вече войната”. Тоя пасаж чудесно очертава кресливостта в днешна България – тона на политическите статии, както и взаимоотношенията между политическите партии.

      Томас Ман говори още за: „кощунственото пренебрежение на разума”, „греховното опълчване срещу истината”, „просташки разюздания култ на един долнопробен мит”, „престъпното подменяне на това, което е било някога, с отживелици”, „мръсната злоупотреба и жалката спекула с всичко старинно и истинско, честно чистосърдечно, първично немско, от което надути глупци и лъжци ни варяха своето отровно упоително питие”. Авторът прави характеристика на немския националсоциализъм, но питам се: Е, драги ми читателю, не забелязваш ли тия „великолепни качества” как се надигат и днес тук, в твоето отечество?!

      За репликата на университетския преподавател Марин Кадиев, че е време да почна да пиша своя роман... Ето отговор, който ми хареса, на  стр.236: „Нямам никакво намерение да отричам сериозността на изкуството; но когато самата работа е сериозна, човек пренебрегва изкуството, в такъв случай той е неспособен за изкуство”.

      Външно от прозата на Т. Ман („Вълшебната планина” и „Д-р Фаустус”)  се носи лъх на Средновековие, когато  т.нар. „модерно”, което вероятно ще да рече асоциативно размишление, едва-що сякаш прохождало, значи ХІІ-ХІІІ век. Същевременно едва ли има по-подходяща за стила и чрез стила възможност да се покаже раждането на изящна лекокрила проза в резултат от единоборство между тягостната средновековна схоластика и ренесансовата игрива радост от живота на Бокачовия „Декамерон”. В случая Т. Ман – като прилежен немец – заема образа на средновековен наблюдател, преследван от желание в едно изречение да побере и сюжет, и следствие, съпровождащи всяко важно послание.

      Отвъд тая грубовата изчерпателност – словесна метастаза, която всмуква всичко наоколо; изгазиш ли обаче тресавищата на обстоятелствеността, оказваш се пред лазурна лагуна: златист пясък приятно скрипти под нозете, кристално сини топли, едва полюшващи се романтични вълни те целуват и прегръщат, небето синее. То е самата Флоренция, то е Човеколюбието с главна буква, то е опиянението, че си сексуално обусловен от бесовете си, но си и много специално уникално същество със свой неповторим образ.

      Преди години, някъде около 1980 г., поетът Любомир Левчев изрецитира „Бездарието е фашизъм!” Дойде време полекичка да започнем да проумяваме, че не само фашизмът, а всяка претендираща за всеобхватност и защитавана със зъби и нокти, със заядливи крясъци идея, колкото и приятна на вид, си е все бездарие. Понеже е куха отвътре, посредствеността вири нос, бъбри назидателно, раздава присъди, тресе я гняв. Непостижимо за фанатика е да разбере онова евангелско „Обичай врага си повече от себе си”.

       05.02.2001

      Стр. 257... Обяснявайки изобретената от самия него дванайсеттонна или серийна техника на композиране, героят Адриан Леверкюн говори за това, което бих назовал „интервали в изкуството” – места, където музиката, без да звучи в буквалния смисъл, отзвучава като мелодия в съзнанието, а ако е художествен текст, читателят преживява изтеглени от своя личен опит, макар пропуснати от автора, подразбиращи се в ритъма и логиката на изобразеното късове живот.

    Тия ловко пропуснати от автора места правят тъканта на творбата рехава, прозирна, изкушаваща човека от публиката сам да посегне, да възжелае сам да досътворява. Изкушеният, вече като влюбен, започва да мечтае, да се тревожи от... какво ли? – от нещо, което иде за него вече не отвън, а от дълбините на собственото му съзнание, от собствената му душа. Сред Атанас-Далчевите бележки за света на изкуството е и парадоксалното откровение: „Вдъхновяват ни за работа (…) несъвършените творчески проявления, които като че търсят да бъдат завършени чрез нас”.
*

    Чудно се получава. Както вчера, когато се поразходихме по двата бряга на рекичката Дерменка току над покрайнините на селището Първенец с Емил
** и жена му Весна. Джапаме из калта по високия бряг в търсене на брод и по едно време взех да се притеснявам...  защо? – че не ни е писано да минем отвъд. Странно! Двете висящи мостчета стихията яростно разхвърляла из речния камънак... единият от двата моста, по-точно казано – отломките му, лежи като труп на убит в сражение. Та докато шетаме край кротко ромолящата като излегнала се сластно жена Дерменка, мина ми през ум – не, ами усетих с животински някакъв си нюх: че е нужно само да пожелаем, силно да пожелаем! – и без какъвто и да е мост, като по опъната над дерето невидима нишка за миг ще сме се озовали на отсрещния бряг... Само трябва много силно да пожелаем. Нищо особено, нали!

    Тия интервали в тъканта на творбата са заредени с призиви за съучастие, стига авторът да е спрял точно на крайчеца над ромолящата под нозете му бездна. Читателят (слушателят, зрителят), по инерция сякаш продължавайки 
да доработва прочетеното, чутото, видяното, докоснатото… преминава по невидима тънка връв в пространство, населено вече с идеи, сюжети и образи от лично някога си вече преживяно.



    Фаустовски, някак призрачен, шутовски образ... Представям си го тоя читател, зрител, слушател: върви умислен, вглъбен... по въздуха. Изкуството го омагьосало, той вече твори, макар в оня миг да не си дава сметка какво прави. Тъй де, как може да се върви по въздуха?! Нали логиката забранява тез детинщини, тез лудории? Гравитацията, дето ни залепя за настоящото материално, пренебрежима величина ли е? Материалното не обгръща ли като орехова черупка духовното?

    Стр. 270: Описание (откъси) на типичен женкар, някой си Швертфегер:  
„Облечен като селски момък или във флорентински костюм от ХІІІ столетие, който много добре подчертаваше хубавите му крака (...), отдаден на празнично настроение и съвършено забравил за нуждата духовно да се издига – идваше да покани „по симпатичен начин” за танц някоя от девойките (...) държеше всичко да бъде симпатично и всякакви несимпатични прояви да се избягват. (Следва разкошното заключение! – бел.м., Г.Б.) Той имаше много задължения и неотложни флиртове из цялата зала”. Един „Фигаро тук – Фигаро там”, пародия на мъжкар в любовните мечтания на нежните дами. Същият тоз нежен свят кудкудяка фразички, като: „Боже мой, Рудолф, ако поне не правехте такава сияеща физиономия на спасител, когато идвате! Уверявам ви, ние се натанцувахме достатъчно и вие съвсем не сте ни нужен”. В крайна сметка, оказва се, кокошчицата не е против да потанцува точно с фавн, ей тъй, да й завидят другите хитруши, които като посестримата си сега и тук ловуват чрез умело разголена плът заслепени от похот мъжкари.

    Тоя тип досадни нахакани мъжлета са като винената мушица: явяват се и там, дето най не ги очакваш, при условие обаче: да е налице сладострастна женска плът. Те са в готовност винаги да се втурнат, стига да има коя да им подсвирне, фуста да завърти, да разлюшка ханш, с краче да тропне, лъстиви премрежени погледи да хвърля, да се кикоти или да примре като кокошчица пред герестия петльо. У Лев Н. Толстой, в романа „Ана Каренина”, а може би и във „Война и мир”, се мъдри подобно описание за момци, които по балните салони ветрец на рояци довява с двусмислените им мераци и шеги.

       ВРЪСТНИЦИ


Майка ми

    Здрависване, нещо ритуално... Работили сме някога заедно, вярно – минали са доста години, доста вода изтекла, ала нали все пак отрязък от живота си сме били под един покрив, с една мечта, макар – всеки по своему. Няколко пъти съм търсел брод към него, след като се разлетя на късове старата редакция на младежкия вестник. Явявал съм му се и притеснен, и не притеснен, и в ролята на наивник (без да съзнавам, че се правя на глупак, да му се надсмея), явявал съм му се и тържествуващ заради поредна някоя моя си победа над оскъдицата, с която общо взето сме свързани до гроб. Нему не случайно, един от трима, на 5 януари 1999 г., и не че сме били приятели, а в знак на смирение дарих книжлето си „Кардиф” (сборник стихове).

    Но не! Ни веднъж не го усетих освободил душа: престанал внимателно да ме наблюдава. Думата „недружелюбно” не подхожда, защото той е любезен, бих рекъл: твърде внимателен, твърде учтив. И точно в това е недружелюбието, студенината. Нищо не ща от него; откъм него е затаяване обаче, несъгласие по нещо основно, което навярно го дразни или притеснява. Вероятно е добър човек. В големия вестник, където отиде да работи, младите го имат за еталон предвид неговата уравновесеност, неговата стабилност (?!) в главоломно преоформящата се политическа истерия... Решавам в една утрин с аромат на липа и лястовичи цвъртеж край балкончето ми: ценят го вероятно за онова, което всъщност го няма у него, и именно затова човекът го изнесъл на показ.

    Срещаме се случайно на двайсетина километра от Пловдив (родния ни град), под огряна от косите лъчи на февруарското слънце площадка пред селския ресторант на село Храбрино. Ресторантът по това време не работи. Разхождал кученцето си – симпатичен пальок с клепнали ушета и едри лапки... Тъкмо си тръгвал. Вижда спътниците ми (Емил и жена му), здрависват се, заобикаля колата, от която тъкмо се измъквам, подава ръка... И що беше това приклякане, Боже мой? И тоя прекален ентусиазъм, че се виждаме… Простил ли ми е, че сме различни, успокоил ли се е?

    Интересен ми е със затаената си драма. И да искам, не мога да помогна: така яко си е захлопнал сърцето; тъкмо това ми напомня подчертаната му любезност тоя ден. И се чудя: толкова слабо ли е онова, което ни свързва като българи от една черга, в една и съща година раждани, па макар и от двете страни на стена, помежду ни издигната от люто враждуващи кресльовци?

      
Следва
Plovdiv, redact. 2 maj 2015
______
* Атанас Далчев, „Фрагменти”, изд. 1967 г., с. 22. 

** Писателят Емил Калъчев (1932-2013). Бел.м., tisss.  

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)    Роденият във Врабево, село нейде в Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колега в...